сряда, 18 май 2016 г.

Публицистика - ЧУВСТВОТО ЗА ПРЕКЛОНЕНИЕ (2.)

     Две реплики:
    – Харесва ми нервно-публицистичният изказ. Тази нетърпимост е обладала цяла България и не знам защо само онези, към които е насочена, се правят на неразбрали. Тъжно е, а може би такъв е генезисът на целия свят?

    – Благодаря! Свикнах с усещането, че съм сред глухи и слепи, и колкото и странно на пръв поглед, тоя факт ми действа отрезвяващо и окуражаващо. Бил се подразнил някой на опитващия се да каже нещо лично, подразнил се хубавият човек, че то му се сторило празен брътвеж... Е, всички стигаме дотам, докъдето ни позволи собственото невежество. Какво има за чудене! Радвам се да открия събрат по природа.
ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (2.)

    Продължение от 05.02.1999.

    Какво откривам! Ами че цивилизацията открай време се основава върху чувството на преклонение. Само че ако християнството дори в оня първи стадий, т.е. Стария завет, все пак споменава Небеса, Космоса над тях нещо далечно като красота, заплашително близко като влияние, но и неособено познато, в древното индуско мировъзрение човешкият разум шета направо сред гигантските фигури и силуети на религиозна менажерия, структурирана, изтегляща нишки нейде много по-отдалеч: от великата бездна на разумността и познанието, от космоса – в буквалния смисъл на думата, чието значение се свързва с понятието "красота".

    Израснал съм от прахоляка на Тракийската низина и не се стъписвам от гурута, авторитети, божества, вождове, лидери на партии и партийни секретари. Вероятно да не приемаш религиозния екстаз за инструмент на познание е пак вид религиозен фанатизъм, макар и с обратен знак. Разочарованието от комунизма с кресливите му възгласи "Ние строим пътя, пътят строи нас!", "Да построим живота нов!", "Човек за човека е брат!", "Всичко за човека, всичко в името на човека!", "Човек това звучи гордо!" и други подобни, превърнати в емблема на епоха, надъхана с дива омраза към най-човешкото: да мислим, да обмисляме... Та ето това разочарование от т.нар. комунизъм у моето поколение източни европейци, и като страничен ефект – погнусата, ме подсеща да търся в основата на всяка религия и философия какво тя носи на обикновения човек: наметка от кактуси, трънен венец от високопарни идиотщини, или съчувствие и състрадание.

    Индуизмът, например, появил се като религия едва през VІ век, основаващ се върху браманизма и будизма, представя нещо далеч по-мащабно от нашето добре познато християнство. Докато Исус стъпва по грешната камениста земя като човек между човеците, образите във ведическите текстове, от които пие сила индуизмът, бродят като представи за йерархия, пронизваща небето над нас и фокусирана в източник на гигантски духовни протуберанси над представата ни за Вселената. Ако не е продукт на извънземен разум, тогава какво е!

    Самите манускрипти с тия носещи се към нас из недрата на древността облаци от послания не отчитат каквато и да е хронология, твърдо настояват: става въпрос не за последователно наслагващи се пластове от прозрения, а за информация, получена накуп в строго определен миг от миналото. Т.е. изправяме се пред взрив от познания за света.

    Любопитна ми е йерархичната структура на въпросните представи, която у мен, скарания математиката, напомня математически модел, подчинен на предварително зададена прецизна формула. Популярна мисъл на Айнщайн витае в кабинетите по физика из училищата по света, че: най-озадачаващ за нас е фактът, че вселената се поддава на строги и безлични математически формули.

    В музиката най-експресивното, най-имагинерно и достъпно сред изкуствата, това нещо личи най-отчетливо. В стереометрична (т.е. в пространствена) проекция изкачването от невежествената кал към билото на информационните масиви е пирамида от хиляди етажи над човешкото ни съзнание.

    Друго съществено... Не само в ортодоксията, католицизма, протестантството, но и в други световни религии и религиозни школи – при тях понякога и в по-жесток вариант страданието, бичуването на плътта, самоунижението – колениченето пред личност, обявена за върховен авторитет, целуването на ръка, пълзенето по колене и лакти, гърченето в праха и калта, миенето на чужди нозе и лапи, цитатничеството до полуда, до изпадане в транс, на текстове от някое обявено за свещено писание (обикновено то е груба компилация с хищническа цел) или книжле, изпълзяло изпод ръката на банален някой Баща на народите*, Велик кормчия**, Архитект на мира***, нов месия в нова полуда**** или Велик Идиот от US или от Ислямския Изток, зовящ към ритуални самоубийства и към клане на неверници в името на висша някоя цел, всички тия издевателства над естественото живеене ги пробутват като преддверие към духовно просветление, а тук направо се говори за коренно противоположните Дух и Материя, като Духът (разбирай "вселенското енергийно ядро"), е непознаваем за сетивата ти и си длъжен, просто заповядват ти да му се довериш.

    Към самата природа тия странни мъдреци гледат като към експеримент на Свръхразума-демиург. Ужасно!

    Не ми се нрави човека да виждам като играчка в изящните длани на Твореца. Исусе Христе, Учителю, върни ми уюта на Любовта! Макар да не вярвам особено силно, че съществуваш, с теб поне мога да си разговарям, да споря. А как да си разговарям, например, с върха Джомолунгма, като е толкова мразовит, толкова недостъпен и толкова съвършен, забил нос отвъд очертанията на света, който познавам, в който живея несносно, обаче съм жив!

     Дали християнството не е просто опит за очовечаване на послания от извънземните ни родители, популярно четиво в резюме (чрез притчи) за мен простодушния, за мен елементарния?

    Пет хиляди години назад отмества познанията ми за началото на поредица цивилизации; всъщност, опитах зад недоволство да смиря възхищението си от въпросната дъртофелница, прабаба на съвременните философии. Още веднъж – изяществото в тая своего рода кристална в яснотата си математическа пирамида, както и пренебрежението й към понятието "време" за мен лично се явяват следа от надчовешка гледна точка.

    Следователно, категорично не искам да я зная!

    Защо ми е рентгеново зрение! Не ми е драго вместо пухкавия сиамски красавец, който обикновено се мотае и усуква, мъркайки, в нозете ми или – както прави сега, например – бута с муцунка, озадачен от какъв зор скърцам, поради что шумоля по нощите... не ми е драго вместо моя гальовен сиамец да виждам ноктестия скелет на зъл хищник за мишлетата наоколо.

    Колко нежна е несъвършената ни човешка природа! И дали литературата не е весело мостче (както и другите изкуства), прехвърлено над скалистата бездна между Живот и Смърт, между Тук и Отвъд, между горещите ни чувства и хладния Свръх-разум? Добре си знам: Животът игриво бълбука из въртопите на реки и потоци от делничното ни битие, докато високо изявилият се Разум – нещо ужасно и отвратително! – лепи огромни черни некролози по тарабите на световните гробища.

    Ако евреинът Алберт Айнщайн (1879-1955) не се беше изплезил към строгите, безмилостно съвестни в преследване на дяволитата ни грешна човешка природа филистери*****, нямаше да ми е тъй симпатичен като учен, просто защото хабер си нямам от математика. Ала жестът му в тоя случай ми казва повече от всякакви формули и чудесии на Разума.

Plovdiv, 5 fev. 1999 not edited 19 maj 2016
_____
* Й. В. Джугашвили (Сталин).
** Мао Дзедун.
*** Л. И. Брежнев.
**** В "Елегия" на Христо Ботев: "...предател верен и жив предвестник/ на нови тегла за сиромаси,/ нов кърджалия в нова полуда,/ кой продал брата, убил баща си..."
***** От староеврейски през немски: 1. Човек с ограничен кръгозор, с еснафски (прости) обноски, със стари възгледи и лицемерно поведение. 2.Всеки, който не е приет за студент (според схващанията на някогашните немски студенти).  



Ars Poetica - ФАМАГУСТА, НЕНАГЛЕДНА МОЯ!

Ти помниш ли морето и машините,
и трюмовете, пълни с лепкав мрак?
И онзи див копнеж по Филипините,
по едрите звезди над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
не хвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?...

Из "Писмо" на Никола Вапцаров (1909-1942)


ФАМАГУСТА,
НЕНАГЛЕДНА МОЯ!

Изтърколи се като бабин хляб препечен
по небосклона в облаци бухлати слънцето,
в просташка реч с години наслоена пепел
току ме перне по носа, в лице ме лъхне.

Косите неусетно, гледам, вече посивяват,
зад девет планини – и ти, Любов момчешка,
понякога ме изненадваш като тъжна крава,
която дреме сред поляната от грешки.

Ветрец вечерен пръсне с овче стадо,
със хлопки и звънци дъх на угнила шума
и в спомените си все тъй сме още млади,
ужасно доверчиви, дяволски безумни.

Сега какво ли друго ни остана да си кажем,
освен че някак бързичко летял животът
и нашата България вони екарисажно
като кожухчето на умъртвено коте.

А някъде далеч оттук все пак се слива
човекът с порива си за изкуство
и цялата вселена тръпне жива
по едрите звезди над Фамагуста.


Plovdiv, 28 fev. 2008 – not edited 19 maj 2016

Публицистика - ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

     Умът – това не е ерудиция, не е умението да участваш във всеки разговор; тъкмо обратното е… (Михаил Жванецки, 1934)*

Древен египетски митар (чиновник, записващ изплатените данъци)

ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

   
    Да простя ли? Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова у евреите: не прощава грехове, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от собствените си грешки и пристрастия. Какво си мислите! Че като ми опростите някоя гадост, ще отчета вашето великодушие, ще си взема бележка и ще се променя? Това ли очаквате! Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото грехове, симпатии и антипатии в живота ми, именно те съставляват моя стил.

       
В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен, егоист, точно тъй. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят мизерии лукановци, татарчевци, иванкостовци, догановци и всякаква пасмина по-едри и по-дребни тарикати, казвам си; нека си въобразяват, че ще им се прости, че ще се разминат с оня върховен миг, когато иде разплащането заради натрупани лихви. Всичко, всичко рано или късно излиза наяве. 

   
 Глупаци! Облякоха се в разкош и власт, ограбиха и продължават да грабят, да мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Децата им се разприпкаха като козлета по света, обучават ги и ги възпитават в най-престижни западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им - до колене, Памир им е сякаш бащиния; и сред апостолите на Исус остана да си имат свое лоби, бъдещето им - постлано с персийски килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа ни оглушава с това кога си лягат с любовница, кога вземат душ, кога хапче против мигрена, какво ядат и пият, какво обличат и какво смятат да си купят.

   
 Аман от суета! Глупци. Превъзнасят се сякаш са върхът на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги е забравил, та започваме да се питаме: "Да, бе! Името познато звучи, но как изглеждаше, кой всъщност беше тоя непрежалим покойник?" Остават само натворени от алчност нелепости, за да ни напомнят колко жалки са били именно когато са се възгордявали в цялото свое велико невежество.

   
 Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш деца, да ги пуснеш да те задминат, за да бъдат задминати на свой ред от идещите подире им… Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв хилав, невидим с просто око вирус или жалко едноклетъчно е в състояние да ги разкатае. Как да простиш на такива наивници!

   
 Ала кой го е еня да ни го каже? Отвориш ли уста, спускат се самозванците: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не усещат как безмълвна цялата природа се е затаила, отвръща се от всички нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. И всичко е явно. Всяко посегателство към живота, към човечността понася отровното драконово семе на предстоящо уравняване на сметки". Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с тая уста, но думите от друг са наредени; той ни гледа от космичната бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, Божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам ще си носи последствията, че посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не е ясно, че това дотук е болка от обич, чудя се - по какъв начин трябва да ни се каже, че да го проумеем.

    Няма да престана да се учудвам... В едно състояние на "снежна вода": ни сняг - ни вода, т.е. без определени желания, тъкмо изплувал от едночасов сън по никое време, преди обяд, към единайсет часа, ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми идва наум. Вземам ръкописа на "Ламски", прелистям, хваща ме досада, че тия 125 илюстрации ще трябва да рисувам наново, оставям "Ламски", захващам да чета напосоки от тоя опърпан бележник... Не. И това не ми е интересно.

    Ще ми се да изляза; денят е слънчев, първият хубав ден от седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни оттук-насетне. Звъня на Пламен Желязков, художника, оказва се, набирал съм стария му телефонен номер; някакво старче от другия край на телефонната линия вежливо ми обяснява, че няма такова лице... Откривам все пак новия телефонен номер на Пампо, набирам; дава "заето". Значи, не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в моята малка библиотека с любими, повечето от тях купувани от антикварията книги.

    Да, отдавна си търся сгодно настроение да се заловя с две книги, които от години кротко чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките", научен труд на Иван Маразов, и - пак нещо, свързано с траките, ала в по-четивна форма, "Вечнозеленото клонче", очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писанията за траките винаги присъства известна мистична представа, до тия две добавих нещо за Христос, „Тибетското евангелие”. Аха-а! - казвам си. - Траките са отпреди християнството! С тържествено злорадство си го казвам; т.е. ние, натиканите в задния двор българи, сме - в гените си - отпреди христовата религия... И в тоя момент ми идва на ум, че Re. преди година ми бе връчила "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите ("Харе, Кришна! Харе, харе, харе..." и клател бръсната си тиква) или дявол знае какъв зомби я изнудил да купи. Точно туй мизерно книжле. Къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, сега пък къде се затри? Явно и книгите водят специален и таен личен живот. Habent fata sua libelli.
**

    Ето че подир половинчасово ровичкане из библиотеката си откривам и тия "очерци" с усмихнат плешивко върху титулната страничка. Старчето, което е самият автор, сякаш ми се радва, а зъбките му - два реда царевични зърна, и още по-весело... под картинката: Сатсварупа даса Госвами чета го буквално, ето, преписвам: "евам парампара-праптам". Викам си: какви са тез щуротии! И като знам, че цивилизованият Запад, особено ония хора отвъд океана - са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и разни там разклонения и версии на древната индийска религия, реших - вече съвсем определено! - да огледам по-внимателно и туй книжле.

    Защо надълго и нашироко, едва ли не тщеславно разказвам за процеса на избирането? Може би - за да покажа първо на себе си, а сетне и на останалия свят, че каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги наречем прояснения отвъд видимия спектър на бита, като че ли обезателно се явяват в състояние на безволевост и аморфност: просто Някой или Нещо те улавя за ръка и те води при извора.

    Ок. 1933 г., на излет край Харманли. Бъдещият ми баща - крайният вляво от редичката прави момчурляци, учил по днешному едва до VІІ клас, че били изключително бедни, макар баща му да бил цял живот бирник...

   
Следва 
Plovdiv, 27 jan./5 fev. 1999 – not edited 18 maj 2016
_____
* Вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%96%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B8%D0%B9,_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

** Лат. сентенция: Книгите имат своя съдба. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...