ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (942.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (942.)

  Знаеш ли кое осмисля живота? Идиотите казват, че това е да направиш добри пари, професионална кариера, да се прославиш, да те сочат с пръст като важен човек с име в обществото. А пък аз си мисля, че това е твърде малко пред разкоша да усещаш до себе си единственото момиче, което хем ти създава неприятности, хем не можеш да си представиш света и живота без него. Че каква жена ще е, ако не ти пили нервите! – Аноним (1947)

  02 noe. 1976

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.

Навън е дъжд, такова тъжно време!

Лилав е здрачът зад прозореца

и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича

пространството край шадравана. 
Тихо е.

Ръмежът на дъжда едва се чува.

Изтрил е някой от небето птиците,

в небето само облаци. 
Не зная как

сам с лошите си мисли да се справя,

но времето на този свят усещам

как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято?

(поляна горска, в утрото разцъфнала.

Целувките. Косите ти изтичащи.

Спокойствието. Плахата усмивка.)

Но в тази длан, която знае толкоз много,

днес в тази длан как нищо не остана:

две капки – дъжд, сантименталност

и малко здрач, от миглите ти паднал!

Как искам да те видя, да ти кажа...

Подтиснат съм от слабостта си, Обич.

Желал бих всичко твое да забравя,

да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни,

лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,

гори у мен... и ненаситна жажда

да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.

От старост оглушал е телефонът.

Навън – и дъжд, и облаци, и хора,

и всичко там в мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде Зима.

Сега ще се загърна с малко нежност.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 3 apr. 2022

–––

* Писах този текст на прима виста в голямата редакционна стая с четирите бюра на вестник "Комсомолска искра" около пет часа надвечер. Бе мрачен, тъжен и кишав ден. Бях кажи-речи сам в цялата редакция, бях слязъл за малко преди това до хлебарницата и за чаша кафе от ресторант "Астория", и тогава видях едни светли очи на млада жена, втренчени в мен, което ме удари като електричество, развълнува ме внезапно и силно. Това е текст за безнадеждно отлетялата любов. Най-напред го показах на Иван Желязков, колегата от отдел "Селска младеж", който се върна мокър до кости някъде към пет и половина часа. Иван го хареса. За мен е може би най-доброто от сборника "Сутрин рано". До последния момент се колебаех дали "Дъжд в следобеда" да не е заглавие на целия ми сборник. Бел.м., tisss.