tisss: 08/08/18

сряда, 8 август 2018 г.

Story – АСЯ (10.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VII

Два месеца по-късно, на 6 юли, пак четвъртък, захванах да си събирам багажа. Извадих изпод леглото потъналите в прах два куфара, изтупах ги, застлах ги с вестници и тя ми помогна да подредя всичко свое вътре. Не каза и дума. Като се обърнах да се сбогуваме, помоли да ме изпрати поне до автобусната спирка. Хълца и се моли. Гледам я окаменял:

– Не! По-добре да останеш тук, а утре или още тази вечер иди у вашите и всичко им разкажи.

Склоних да ме изпрати до спирката, само до спирката пред селската кръчма. В полупразния автобус за Балчик се качи при мен. Към Варна продължихме заедно. Дойде и на Варненската жп-гара, отдето си купих билет за нощния експрес до Пловдив. На разположение имахме целия следобед; предложи да се отбием в квартирата на сестра й, две или три години по-голяма, студентка по медицина тук. Понесохме куфарите по стръмните улици нагоре. Подир час седим един до друг върху ръба на легло в тесничка, оскъдно обзаведена мансарда с ,едва-що налепени и неизсъхнали още тапети. Възпълничък тип с женствени маниери и едра крина, сякаш тенджера, а не глава, разтяга устни във фалшива усмивка:

– Ей, семейство, какво ви води насам? Имате ли къде да спите?

– Той си заминава – обади се Ася. – Взе си билет за влака.

– Как така заминава! – сепна се сестрата, копие на Ася, но с по-сурови, мъжествени някак черти. – Защо си заминава?

– Ами така. Отива си... и край. Няма да се връща повече.

– Бяга, значи – проумя шишкото. Измъкна иззад вратата дебел синджир и го уви около дланта си. – Това тук виждаш ли! – заплашва ме.

– Заслужава жив да не излезе оттук – взе да се настървява и жена му.

– Поет, пфу-у! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.

– Ей сега ще му издера очите! – чух за себе си през зъби изсъскано.

Гледам ги изпод вежди, откривам, че това тук е сякаш сцена от Театър на абсурда. Театър...!?Тези трима насреща ми като да са с маска на лице. Това не са познатите ми човешки лица, а маски на Ненавистта. Да-а, сам съм си виновен! Няма как да отстъпя при такива обстоятелства. Станах.

– Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.

– Остави го – рече сестра й, – да ходи където ще. Куфарите са му тук!

Слязох пипнешком по неосветеното стълбище, вървя по тротоара под разлистени млади дръвчета, в които се утаява вечерната дрезгавина със соления тръпчив мирис на морето. Някъде около триста метра по-нагоре свети квартална бръснарничка. Седнах пред възстаричко, поолющено по краищата огледало и помолих среброкосия, сух като същинска кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, хем колкото е възможно по-късичко. След цялата процедура трудно ми е да се позная: придобил съм завършения вид на току-що амнистиран брадясял затворник; само дето амнистираният затворник няма как да е с тези печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването; откакто се помня, освен лекар и зъболекар, ненавиждам и бръснарите. И в трите случая става дума професионални касапи по природа.

Завръщам се при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.

– И ние идваме в Пловдив – тържествен, обяви Шишко.

Пътуваме в безсмислени сладки разговори цялата нощ. Мълча си и дремя. До мен мълчи Ася. Отсреща кака й и дебеланкото приказват и приказват, и приказват, и приказват, и не снемат очи от мен, вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се дематериализирам.

От Пловдивската Централна жп-гара до жилищего на родителите ми наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито.

– После ще хапнем и по едничко пиленце на грил – бъбри ми, свойски разнежен. – На Ася баща й плаща, ти не се тревожи! Грижи да нямаш.

Майка ми и сестра ми вяло ни посрещнат. Насядали сме около масата във всекидневната. Слушам ги как обсъждат нещо, което в този момент единствено от мен зависи, но с какво да помогна на тези хора! Гади ми се от бъбрежа, от този низ обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се каже с две думи. Усещам се слаб, много слаб, но не от бъбривците, а от присъствието на тази, която не мога да престана да обичам.

Сестра ми ме гледа със съчувствие.

Минаваме по пловдивската Главна* сред гъмжило и лъскави витрини. Съпрузите решават да наемат стая в силно занемарения по онова време хотел "Родопи", на пъпа Главната. После хлътваме в лъскава, звънтяща от стъклария, никел и фаянс закусвалня, където ни предложиха толкова любимите на Шишко печени на грил пиленца. Шишко ме държи под око, опитва да е непринуден, мил, остроумен: пуска плоски шегички и сам си се хили под суровия войнствен поглед на жена си. Госпожа жена му седи върху стола вдървена от ханша нагоре като мирмидонски воин (полъх от Омировата "Илиада"). Пера от диво пиле, вплетени в косите й, мисля си, само липсват. Моя милост замествам сякаш Конника без глава. На ведро хилещия се насреща ми внезапно като че му омръзна да се преструва на общителен; намуси се, тутакси щом се нахрани и ни поведе към местното Окръжно МеВеРе, уж за лична справка по свои си някакви дела.

Настояваше да говори с най-големия от началниците тук. Сержантът на пропуска изслуша историята за зле прелъстеното и изоставено момиче и обмени няколко приказки с някого по вътрешния им служебен телефон. В мраморна стая с фикус в бъчва с клони до тавана ни прие мил шкембелия с домошарския изглед на гладен готвач. Всички изслушахме още веднъж и в подробности историята за прелъстеното и изоставено момиче, след което, освен цялата ми компания, и подполковникът-готвач неприятно се втренчва в мен, докато Шишко ме топи в казана с врелия катран.

– И не иска да се ожени и само ни разиграва – обобщи накрая.

– Я го виж! Ще я оправим ний таз работа – рече подполковникът, па ни в клин, ни в ръкав, добави: – И аз у дома имам щерка за женене. – Вглъби се, завря брадичка в яката на куртката и тъжно додаде: – Хем три ги имам у дома. – Вирна показалец колкото показалка, заклати го към въображаем враг в пространството високо над мен, който враг, изглежда, само той виждаше. – Имаме си начини да го вразумим.

Държа ни кратко поучително слово и ни отпрати да си ходим по живо, по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни, завтекоха се към хотела.

Тази нощ Ася преспа у дома.

Късно вечерта от работа се прибра и баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи, та да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече.

Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се, влизам в съседната стая при майка ми; баща ми рано заминал на работа и можем да си поговорим както майка и син. Съветва ме да бъда прям и решителен, обвинява ме в мекошавост; допуснал съм бил да ме водят за носа. Лицето й се гърчи:

– Досега ти беше нашата гордост. Ой, как сме се гордеели с теб!

От очите й сълза се търколи върху вплетените й една в друга длани.

– Батко, тя е посредствена. Дори не е хубава, батко! – хлипа сестра ми.

На вратата на всекидневната плахо се почука. Сестрицата ми стана да отвори. Чувам тихия, смутен глас на Ася:

– Жоро тук ли е?

Канят я да влезе. Докато направи тези няколко стъпки, за да дойде до мен, да ме докосне по лакътя, в стаята надвисва тягостна тишина...

Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я почакам във фоайето, върху протрития диван срещу рецепцията. Казах, че няма да седя, ще ме намери у нашите, да дойде с онези двамата. Нали искали да говорят с баща ми!

Сякаш нещо зависи от баща ми и двамата смешници...

На два пъти след обяд звънили на входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата. Никой не отворил. Втори път Шишко заничал от съседния двор и открил, че свети във вътрешна стая, чийто прозорец откъм улицата не се вижда. Позвънил пак и светлината тутакси угаснала. Повъртели се, повъртели се тримата, пък си тръгнали.

На втората вечер заради недостиг на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в килерче за прислугата в "Родопи", там, където държат метлите, парцалите, кофите, мръсните чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден сутринта помолила момък от служителите да й покаже как може да стигне до дома на родителите ми. Пуснала в процепа на външната врата бележка в пощенски плик: "Жоро!Търсих те два пъти. Ако още желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".

Същия ден надвечер администраторката на хотела хладно ме изгледа:

– Лицата освободили по обяд. Чувате ли какво казвам? Напуснали.

Хукнах нагоре по стълбите.

Двете стаи бяха заети от други хора. Затичах към железопътната гара. Директен влак до Варна ще има едва към полунощ, казаха ми от гишето за информация, но заради наплива от курортисти за и от морето понякога по обяд пускат допълнителна композиция, която след час престой и смяна на машината в Карнобат...