ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (523.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (523.)

  Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)

  01.07.1992. 

ГЕРБЕРЪТ* 

Царица е розата – за мен лъха печал
и богатства, които не съм преживял.
Карамфилът е скучен, любовник заклет.
Нарцисът носи душа на поет.
От вятър полюшван, макът в полето
навява ми спомени детски в сърцето.
Синчецът следи маргаритката бяла
както мъжко око – мома напращяла.
Минзухарът е свеж удивителен знак.
Кокичето... знаем го: колко и как
в мразовитата пролет пробива снега
и храбростта му, значи, не е на шега.
А пък лалетата – като мометата:
шумни девици с напъпили цици.
Гергините – като балерините,
с техните пусти колосани фусти,
целите: разкошно предчувствие.

...И ето че твоят гербер червен
избухва пред моя взор удивен.

И виждам това зачервено петле
как над боклука изпъва вратле,
над вонящите люспи,
над огризките гнили
от банани и тикви,
от зелки и сливи
над цялата шумна смрад на пазара,
покрай сергиите и тротоара.

Продавачката казва:
 "Да увия ли, значи,
три стръка в хартия 
за две десетачки?"

– О-о, достатъчен ми е и един.

"А какъв си харесахте, жълт или син?
Един без луксозна хартия, от тез
ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.
Шест лева, и ще отнесете един
на своя любезен и мил господин."

Какво са шест лева?!** О, нищо не са,
но когато ги нямаш, тъй много са те,
и срамежливо, с въздишка в гласа
питаш за гербера в кофата смет.

"Ах, този ли! – продавачката сива
боцва те леко с усмивчица крива:
– Вземете го, моля. За вас е. Безплатно!"

...И ето, ти идваш с туй цвете в ръката,
ти влизаш сияеща в бедната стая
и аз, като виждам това, вече зная,
че дошла си и вече оставаш у мен
с този гербер в ръка до сетния ми ден.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 mar. 2021

–––

* За съжаление, десетилетия по-късно чудесното цвете гербер невежи и нагли хора превърнаха в символ на политическа формация, която няма нищо общо с любовта. 
** През 1992 г., когато е писан текстът, учителската ми заплата беше колкото да си платя тока, телефона и водата; и за храна, да изкараме с двете ми дъщерички до аванса или следващата ми заплата, и пак добре, че с три канчета носех у дома храна от училищния стол, която ми излизаше по-евтино. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (522.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (522.)

  Жените се влюбват в онова, което чуват, докато мъжете се влюбват в това, което виждат. Затова по природа жените се грижат, докато мъжете лъжат. – Д-р Хаус от едноименния тв-сериал.

  ПИСАНО ДНЕС. 

ГАДНИТЕ ГЛАДНИ ГОДИНИ НА СОЦА

  – Как да си взема хонорарите от популярен софийски сайт, където от години пускат мои авторски текстове? Нали си спец счетоводител!

  – Като наемеш адвокат, или като идеш и се добереш до баш-шефа и си ги поискаш в прав текст... Което естествено няма да направиш. Така че пий една студена вода!

  – В момента точно пия чаша вода... В твоите софийски среди няма ли някой, който получава хонорари за нещо, което са му публикували, да речем, в сайта "Дневник"?

  – В кои мои среди? Моите са производствени, а не писателски.

  – Па те пишещите са повече по заведенията и пият бира, огнена вода... Къде другаде може човек да ги срещне!

  – По заведенията?! Те да не са милионери!

  – Може да не са, обаче обичат тези злачни местенца: хем народът да ги види, хем и те да видят колко са обичани от народа.

  – Знаеш ли, че едно ядене – от телешко например, вече е между 40 и 50 лв., водката и уискито са 10 лева голямата, в някои заведения – и малките (50 мл), та не знам какво и как обичат писателите, ама едва ли киснат по заведенията.

  – За тези пари в прованса Пловдив печен бут от теленце може да си поръчаш.

  – Пък и кой ще ги види, като никой не ги познава! Явно отдавна не си бил в кръчма.

  – По време на моите студентски години (1967-1971), 100 мл полска водка виборова в луксозния някога ресторант "Ялта" срещу СУ-то* беше 40 стотинки. За един репортаж във вестник "Народна култура" в касата на вестника ми изплащаха хонорар колкото месечната заплата на баща ми, мебелист, VII разряд в пловдивския ДИП "Напредък".

  – Беше, ама по соца! Сега бутилка в магазина е 70-80 лв., в заведение 50 мл алкохол е от 15 лв. нагоре. А пък и какви кръчми, като кръчмите не работят от месеци! В тихия глух провинциален град всички се познават, и това може да е претекст да се появяват някъде, но тук** трябва да се появяват само в най-скъпите заведения, ако искат някой да ги забележи... ако въобще ги познае. Пък за такива (глезотии) пари те нямат.

  – Не може да не ги познават, след като поне 2-3 дузина пишещи са все в телевизора ми или в някое шоу за клюки.

  Съученик – Пламен Станев, отличникът на класа в моето основно училище, който в онова гладно време учеше в най-престижния институт ИСИ***, ми е разправял как с негов приятел, обличат единствените си свестни костюми от абитуриентския бал и в неделни дни ходят да напълнят тумбака край някоя сватба, като се присламчат към сватбарите. Питам го: А не ви ли усещат близките на младоженците? И той: "Че двата рода едва ли се познават толкова помежду си, та затова минавахме за роднини: ядем и пием на корем, ставахме и да танцим, че и да поздравим булката и младоженика от микрофона с любим за нас някой шлагер. И накрая пак не забравяхме да си отнесем и по някоя вилица, лъжица, пепелник, кристална чаша с емблемата на заведението". В сиромашка таванска стая под керемидите на жилищна кооперация близо до площад Славейков ми показа дузина "спомени" от софийските тузарски сватби.

  Прякорът му беше Тънкито, с ударение на Ъ, беше кльощав, а баща му – инженер в Централната пловдивска поща, и майка му – медсестра в Държавната болница срещу училището. Ходили сме някога, като хлапетии от бедняшките махали и от класа, да го съзерцаваме как се упражнява да свири всеки ден след училище на разбрицана една цигулка, а пък Дибиша (Дебеличкия Петър Дончев Калчев – татко му беше шофьор на рейсчето към нашия пловдивски ВИХВП****), дето живееше с родителите си под наем на втория етаж в същата къща на улицата срещу училището, му се подиграваше: "Два часа всеки ден стърже с тая шибана цигулка, надува ми главата, аман! То е ясно, че от него цигулар няма да стане, ама що дразни комшиите?!"

  – И на моята сватба се бяха намърдали две двойки да ядат на корем, ама ми дадоха и по един плик с пет лева.

  – Честността по време на соца беше на мода... Поне са си платили част от масрафа.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 mar. 2021

Илюстрациите са от любими наши филми

–––

* Софийския университет "Климент Охридски".

** Има предвид София.

*** Висш инженерно-строителен институт. Конкуренцията там бе голяма, но влизаха само пълни отличници, точно когато Лесотехническият висш институт беше в дъното на класацията за престиж, както бе и специалността Право в Софийския университет, където приемаха едва изкарали тройка по милост. След славния Десети ноември нещата се обърнаха с главата надолу, Право стана най-престижната специалност, а правистите се намърдаха във властта.

**** Някогашният Висш институт по хранително-вкусова промишленост в Пловдив. Бел.м., tisss.