неделя, 27 ноември 2011 г.

МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

Робърт Бърнс (1759-1796) 
Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, 
Джени вир-водица стана в цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж -
бърза мокра до колене в цъфналата ръж.
Ако някой срещне някой в цъфналата ръж
и целуне този някой някого веднъж ,
 то нима ще знае всякой де, кога, веднъж
някого целувал някой в цъфналата ръж!
   
Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе, 
а пък проснали се неми локви езерно лъщят. 
Събота е. Сутрин рано. Люшка се пране голямо, 
сякаш кораб е разпънал своите платна за път. 

Във контейнера с боклука двама просяци се сбиха 
за остатък от мастика и комат мухлясал хляб. 
Ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика 
и накрая появи се полицейски смел отряд. 

Хем дъждовно, хем мъгливо, сякаш сме в квартално кино 
пред завеси най-кирливи и в кресла с оръфан плюш: 
от балкончетата криви екшън гледаме на живо  
как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана 
командирът полицейски, строен, горд и звездочел. 
Той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, 
плю в калта и сам нагази, спусна се като орел. 

Знойната вдовица Кера с кокали и лук замери 
джипката, с ченгета пълна, и изкряска с мъжки глас: 
„Капитане, капитане! Оле-мале, що ще стане, 
ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!"

Господ гледаше отгоре. Облаците с крак разпори: 
тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд. 
Завоня екарисажно, ала туй хич не е важно… 
Важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

събота, 26 ноември 2011 г.

ВЪЛЧИЦАТА В ГОРАТА ЗА КОГО ВИЕ


Вълчицата в гората за кого вие?
Кого огласят вълчите нощи?
Това как ще узнаете вие,
ако чужди на гората сте още?

За кого плете шал твоята мила,
която не срещна, ала тя те мисли?
Животът губи първичната сила,
щом нямаш какво да поискаш.

Нищо не искаш? Защо си тогава
тъжен, когато не чуваш, не чуваш!
Няма по-нежно от вълчица в душата,
щом зиме за шала изплетен жадуваш.




вторник, 22 ноември 2011 г.

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

                             
                                                     На ...

Утре, мен когато няма да ме има,
пак ще бъде лято, пак ще си любима.

В плажовете дълги с пясъците топли,
легнала на хълбок, мида ще изчоплиш

и върху седефа на черупка сива
ще съзреш отново колко си красива.

В кипналата пяна, там - посред вълните,
само мен ме няма, че съм си отишъл.


вторник, 15 ноември 2011 г.

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ*

    Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги К. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител.
       (Из документалната книга на Върба Чавдарова "Индекс 21361 - сантиментално посвещение на някогашния младежки вестник "Комсомолска искра")
1976. Лит. сътрудник в "Комсомолска искра" 

        Звучи камбанката на черквицата "Свети Илия" насред най-голямото на Балканския полуостров циганско гето Столипиново. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети под облаци, рехави и на едри валма като непрана овча вълна. Наоколо - пренаселено от селски народ. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство - по на 50-60 квадратни метра площ. Тоя простосмъртен, присадил се в града народ несносно живее сред собствените си битови отпадъци и крачи по разнебитените улици наоколо. Цяло лято екарисажът, отстоящ на не повече от 3 км. по права линия, ни залива с мъртвешка смрад. Въздухът в течение на часове става мазен, плътен: колкото и дъх да поемаш, все въздух не ти достига.
       Екарисажът е причина да ме уволнят през лятото на 1981 от младежкия вестник "Комсомолска искра". Писах, че овонява нощем не само нашия занемарен гъстонаселен работнически район, но и Червения площад на Пловдив. И тоя път не ми се размина. 


       Размърда се някой "отгоре", привикаха ме в ОК на ДКМС (Окръжния комитет на комунистическия младежки съюз) да ми известят: налага се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си, и значи веднага трябва да напусна. 

      "Я най-добре сам си напиши молба за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" - в общи линии това е лайтмотивът на оня първи разговор с трима секретари на Окръжния комитет на Комсомола, начело с Нели Пеевска - секретар "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност), пряко наблюдаваща как се списва вестникът. 

     "Заради ценните идеи в твоите статии" - както се изрази вторият човек в тогавашната областна партийна йерархия Димитър Димов, "преустроиха ме" като учител по български език и литература в току-що построено училище на отсрещния край на града, в Кичук Париж. "Колективът е все от млади даскалици, надявам се да ти хареса. Дерзай, млади човече!" - рече тантурестият като мечок Димов. 

     Ай, каква мила картинка сме били: той - едър, масивен като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната лапа, другата - изпъната към "сияйното бъдеще", и аз - провинилият се Блуден син, когото Партията-майка, макар подразнена, продължава да си го цени...! 

1983. Председател на кварталния комитет на ОФ

      Че не заслужавам партийното им доверие, три пъти на различни места ми го съобщават, но най-пряко го рече четвъртият - Андон Тодоров от нашия краен квартал "Димчо Дебелянов"... Като един от организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931, на тоя Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошават (в буквалния смисъл) костите със сапове за мотика. Година и половина подир побоя по чудо оцелелият носи метален корсет под дрехата, та по Живково време го водеха "активен борец против фашизма и капитализма". Лютия бай Андон, от когото
 зарад чепатия му нрав съпартайците му бягаха като дяволи от тамян, го усещах особено близък: суров, ала верен приятел. 
     75-годишен (четиридесет години по-възрастен), често ме навестяваше в канцеларийката (2 на 3 м) на кварталното ОФ-е, да побъбрим, по-скоро, - да ме поучава като новооглашен председател на кварталното офе (квартална организация на Отечествения фронт) в най-многолюдния район на Пловдив. 

     - Ти се благодари - отпусна се веднъж, - че си минал между капките!
     - Какви капки! Истината писах - ядосвам се. 
     А той - триж по-ядовит: 
     - Какво искаш ти, бе!... В другия край на Европа подстрекатели като тебе изкараха работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, подкокоросаха ги  по улиците барикади да вдигнат...
     И понеже съм му обърнал гръб и настава тягостна тишина, продължава по-меко: 
     - Млад си още. Зелен си. Имаш две прекрасни момиченца. За тях не мислиш ли!?

1976, село Тригорци край Балчик. Дъщеричките

      Дойде декември 1989... Съседите шушукат: "Що се не пишеш и ти дисидент? Нали зарад оназ статия ти биха шута от вестника!"

      Един от съседите - алпинистът змс Веселин Чаушев, на висок глас се възмущава: 
      - Не виждаме ли, че си червен! Да не беше комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник?!... Ами кой по празник окачва знаме, а! Кой?

    Дразнел се Веско, че провесвах (па провесвам чат-пат и сега) четириметров трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата пък (Слави Бахчевански от село Динк; описал съм го Славето в епизода "Кадро за вестник" от книгата  "Историйките на ученика Ламски") се изцепил пред белотаджиите, сврели се край трилитрово пластмасово шише менте-ракия и тава мезе в общата изба на съседния вход: 
   - Не знайте ли!... На Бояджиев баща му в шумата се крил. Партизанин е баща му. По мандрите пити кашкавал крал. Не му е чист косъмът на Жоро, нали ви казвам. 

    Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя народ.

1980. Дворът на Балабановата къща в Стария Пловдив. 
Иван Панев (първи секретар на ОК на БКП),
Кирчо Атанасов (директор на математическата гимназия,
днес - доскорошен зам.министър в образователното министерство),
моя милост (лит.сътрудник в младежкия вестник "Комсомолска искра")
и Методи Танев (вътрешнополитически наблюдател на вестник "Отечествен фронт")

       Не се броя за дисидент, ни баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка... до оная статия от май 1981 - "Примери с обратен знак", опната на част от първа и върху цялата трета страница на "Комсомолска искра"... Като ме изгониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах. Не се бръсна, не се подстригвам, на жена си внимание не обръщам, и тя - усетила се пренебрегната, зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. 

      Ала в горните три версии, особено в последните две! - съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини се не прощава! Мнозина от съседите са в големия град именно чрез партийното си членство. За тях е непонятно как тъй ще допусне някой "отгоре" да пиша в комунистическия вестник, да се движа сред "едрите червени паламуди", пък да не съм партаец. Ами че то си е фантастика, и не само според тях! Питат ме понякога и досега: "Ти, майна, не беше ли комуняга! Не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, демократ да се издокараш?!"
      Те никога не са вярвали в комунизма; аз вярвах. Вярвах... поне до лятото на 1981. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията бяха гледали практично, по селски - като към нелоша сделка да се устроят в града и си подредят живота.
     Тоя род хора и сега гласуват за пребоядисалите се във всички цветове на дъгата партийни глутници. За тях това гласуване е в съответствие със сключен преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-кърмилница, Партията-закрилница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум апашко, тарикатско, изнудваческо. 


     Логично е да питат: Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута в гъза, щом като кирлив фес те изритали извън стройните редички на праведниците, значи все пак си нарушил някакъв договор, сине майчин...
      Опрадава ги невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мене нищо не ме оправдава освен фактът, че откак, петгодишен
, съм тръгнал  на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година мозъкът ми е системно промиван с подбрани внимателно обработени късчета полуистина.
1955. Велинград. С татко, майка и сестричката Ели.
Вече съм написал първото си стихотворение: 
"Левски, ти живееш вечно в нашите сърца,
твойто име, твойта вяра ний ще славим пред света..."


      Роден съм три години след Девети септември 1944, как да зная какво точно се е случило в България, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май на 1981 бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора тук, долу, на местна почва мътят водата.
      Така повярвах и на едни eнтусиасти, които подир Десети ноември (1989) пък се обявиха за антикомунисти и демократи. За известно време, година-година и половина, наредих се до тия пламенни приятели, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато развенчаваха комунизма, размечтах се: ръцете ме засърбяха пак да правя вестник. Та се писах сред учредителите на първата Демократическа партия - истинската, със седалище в Пловдив и председател един адвокатски син, преподавател по полифония. Ай, как бойко говореше полифонистът! Опиянява се от собствения си глас, вири показалец като диригентска палка.
      От градската интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкнали се мижави партийки с гръмки имена. Въобще, продължих и аз с развълнувания простодушен народ да приемам (с вътрешна ирония все пак) тез патетични възгласи и обещания за светло бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова е по-правдив и аргументиран!... В това отношение бившата обществена управа бе създала полкове сладкодумни демагози. Нима казионните БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюзи и ДКМС не бяха школа за политически тарикати?... Лесно е да се каже сега, разбирам - и затова спирам дотук по тая тема... Засега!
     Артисти като преподобния проф. Михаил Неделчев наистина бяха зле ударени от комунизма в България... Не е редно светът да се прави, че не им съчувства, когато тъй напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе и кой да не влезе в така съдбовния техен Списък за привилегировани персони. И това - при положение че дори пиперливи реплики на всепризнат свободомислещ като Радой Ралин се осъждаха от властта като интелигентстка поза на объркал се "наш другар", съпартизанин на най-достойните българи от "легендарния" отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров.
      Строго казано, за какви опозиция срещу комунистическата върхушка в България говорим! 

Годишнина на "Комсомолска искра" в ресторант "Лайпциг".
5 януари, ама коя година беше!
Мария Широколийска, Никола Джоков, Петър Анастасов,
Георги К. Бояджиев, Николай Заяков


      Животът поставя всяко нещо на мястото му. Децата ни не приличат на нас. Изглеждат ми прекалено прагматични, че не са склонни да бъдат лъгани с лакърдии за "утрешния светъл ден". И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение сантиментални идеалисти. Бяхме ловко употребени, но нима в доверчивостта си не сме били по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти и идейни борци за финикийски знаци? 
     Божественото у човека е в готовността да живее за другите. Това има ли го някъде? Да, в отделни случаи-изключения, които - казват - подкрепяли правилото. Тогава какво друго освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на тоя живот, да поправяш само онез кривици, дето са в кръга на твоите ограничени човешки възможности? 
     В библейски план всеки от нас е сам и гол под небето. Няма такова животно - колективна вина и колективна отговорност. Общото е в Десетте Божи заповеди...


     Пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа въженцето на камбанката, все има надежда да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено за да ядат, да пият и да износват новите си дрехи и всякакви злополучни, оплискани в кръв идеи. 

     Пловдив, 24 август 1998 - 15 ноември 2011
година  



________________________________________
* Сентенция на Уилям Шекспир (1564-1616). Сложих я за девиз на вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февруари 1991 г.) - трибуна на първата след "славния" 10 ноември 1989-та  Демократическа партия със седалище Пловдив.

понеделник, 14 ноември 2011 г.

СЪНУВАМ БАЩА МИ

  Хипотезата за построяване на египетските пирамиди може да изглежда на някои парадоксална, но за други е напълно обоснована. Съгласен съм за вредността от сляпата вяра, но не по-малко вредно ми се струва сляпото неверие. (Светозар*)

      Мен ако питаш, когато си силен и съгласен със себе си, никой няма да те пренебрегва. Може би само тук-там някой ще те "понамразва". (joke)

      Стана ми люто в носа и солено в очите. Иначе нямам знания да коментирам. (jiva)

     Re. Светозар*: Благодарности за репликата! Потопих се в окултното и езотериката, които сте показали в личната си страница, и да Ви кажа: ако извънземните са тук някъде наоколо, вероятно ще им е нужен доста хумор, за да ни приемат на сериозно. Имам свои си размишления по тая тема, свои преживелици, бих казал, но ТАМ е доста мразовито и страшничко, за да пренебрегвам наивността и чара на живия живот, където пчели бръмчат, момичетата си търсят мъж, а в съседния двор една котка снощи роди три здрави котенца... Бъдете здрав!

      Re. jiva: Сънувам баща ми (починал през 1983-та). Идва си като човек, който се е трудил усърдно; посрещам го в дом, дето живеем двамата, казвам: "Няма вече да я караме само на постно. Ще имаме на четири-пет дни и месо на масата. Виж, купих климатик, пералня, вече сме с алуминиева дограма, не с баба жигула, ами с форд, обзавели сме се с куп електронни боклуци". А той: с оная негова си, Исусова кротост - с очи само ми се усмихва...

  Баща ми дърводелецът (1922-1983)

       Разходихме се снощи с един съсед из квартала; пихме бира в кръчмето зад кварталното пазарче. Слушам какви ги реди. После го оставих да се прибере при майка си, поспрях при компания картоиграчи... Леле, колко безкрило тече животът! Заяждания на дребно, демонстрация на мускули; като се вгледаш, пилят си само нервите: дали ще е белот или дебат в парламента - вони на посредственост.

       Какво отличава рожбите на същите тия "достойни" мъже!? Май... единствено липсата на умора. Децата им по същия начин воюват за надмощие: кресливи, нагли, невъзпитани.
И във властта - с отработени обноски и морен глас дефилират "народни закрилници", а деформирано от грандоманията лице занича иззад всяка човеколюбива уж маска.

      Къде сте, трудолюбиви честни българи?!... Сеем лошото си настроение, дето и да се появим, дето и да ни пуснат да се разпореждаме. Такова тягостно мълчание! Ни с хайдушка чалга, ни с тъпани и зурни можеш да го заобиколиш.

      Съпругът на моя позната й рекъл озадачен: "Има добри хора, ще знаеш, сърце. Има ги, срещат се чат-пат, колкото знак да дадат, че животът в България не е толкоз гадна работа"... Ама пошлостта мощно бълва, на талази.

      Чудесният иначе като актьор Коста Ц. - усетил се парламентарен лъв в своите седемдесет лазарника, към дама, която го интервюира във фоайето на Народното събрание, се обръща с "игривата" задявка: "Е-ех, какъв мъж бях едно време!!! Ако тогава ми се беше явила, не микрофон, мойто момиче, ами друго нещо щях да ти дам да ми го подържиш в ръка".

      Оказва се, Историята имала и друга - невидима или премълчана, но много по-важна за нас, българите, страна. Пари, сексуални палавници, имоти, далавери, длъжности, самохвалства - това движи госпожа Простащината... "Пустите клисурци станали московци, а панагюрци - донски казаци"... Туй "московци" като се замени с "Лос-Анжелосци", и всичко си идва на място. Има ли друг народ, така устремен да избяга от себе си!

Николай А. Некрасов (1821-1878)

      По националната телевизия представят нашумелия със скандалите си Христо Стоянов, родом от Габрово, жител на Смолян, автор на пикантни текстове за родопчаните-мохамедани; самоуверен, габровлията разправя как заради проблеми с разпространението на неговите книги съдил Българската държава в Страсбург. Ни в клин-ни в ръкав, именитият плодовит "писател" неочаквано изтърси фразичката "Пайетам можна и не будеш, но гражданинам бъйт абъязан". Па добави: ..."както казваше великият Лермонтов".*

     Смейте се, мила jiva! Туй му е майката на лютото в носа и соленото в очите.


_______________
* „Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан“ - преизвестна реплика на руския поет Некрасов. Бел.м., Jores.

вторник, 8 ноември 2011 г.

СЛУШАЙ СЪРЦЕТО СИ!

На срещата не ще се появи,
очи в часовника до болка вперил;
говорихте си снощи уж на "ви"
в любовната ти нежна премиера.

Със тоя дрезгав глас на изкушен,
ала и леко май че ироничен,
дори и роза да ти поднесе,
за тебе пак ще си остане ничий.


Такъв чешит, нехаен уж на вид!
Oтдалечавайки се по паважа,
дали пък образът му блед, размит
случайно нещо няма да ти каже?

вторник, 1 ноември 2011 г.

ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

    Когато си под натиска за посредственост, се опитваш да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си нещо като дръвче, което расте във водата. Можеш да се адаптираш така, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре, и да оставаш по-дълго време незабелязан. Понякога обаче се случва нивото на водата да започне да намалява, и когато езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш.

Страхувам се, че днес в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде ниско, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.*



Посредствеността възприемаме като недостатъчност на творческа енергия; недостатъчност - прикрита зад високо заявени претенции, зад официални документи, отличия от нагласени конкурси, университетски и какви да е титли (граф, архонт, цар), празнични салюти, снимка пред знамето, потупване по рамото пред строя, топовни гърмежи, френетични крясъци "уррра" и прочие финтифлюшки и драперии на суетата. И насред цялата врява току лъсне нечистото долно бельо и подпетени патъци, нахлузени на бос крак.

Гледаме присмехулно-нехайно към носителя й, но в България същата таз Недостатъчност върши огромни поразии, домогвайки се до върховете на държавата и всички сфери на културата и изкуството.

Захвани се с работа, па ела поглеж как при вероятност за успех Посредствеността се възправя в цялото си величие пред тебе! Оплака ми се преди години Ангелина Зекова**, че като инженер по машинното оборудване в хранително-вкусовата промишленост изобретила хипоидна предавка от нов тип и три университетски величия с научни титли (между които тогавашният ректор на ВИХВП доц. Танчев) я уговаряли: няма да ти признаем изобретението, не ни ли приемеш за ръководен екип на научната ти разработка.


Великодушно й предложили да се пише подизпълнител... демек, техническо лице, изработило прототип на замисленото от тях - тримата чиновници-корифеи, изобретение...

Може би Посредствеността е необходимо зло... Злото, без което не се осъществява ни една добра идея? Това Зло иде като изпитание, като проверка за издръжливостта и увереността ти в твоето дело.

Случайно ли самовлюбена гарга изскочи из кръчмата да ми попречи за книгата "Ламски"? Неслучайно, разбира се. Обградих с внимание селския тарикат, дадох му всичко, което пожела, но не толкоз лакомия за лесна печалба откривам в издевателството му, колкото завистта на човек, който не може да запълни със съдържание формата на творец; за тая форма милият бе работил над три десетилетия, но то не прикрива истината, че нищо съществено не е създал, че усилията му са само показност, красива поза, присвояване на нещо, което не му принадлежи.

Когато остарелият като чиновник Петър Петров*** създаде осемте си великолепни разказа, "велики" писатели и критици го обявиха за графоман, подценяваха тоя многострадалец, унижаваха го, изнудваха го (знам лично от болнавия Петър Петров за изнудване, на което го подложили двама доста по-млади автори, пришълци в Пловдив, с инициали Д.Т. и Т.Б.)

Литературата ни е преизпълнена с имена на "творци". Тия образи на некадърността лит.критици а la Светлозар Игов**** лъскат до блясък, за да заемат мястото на истински стойностното.

Варакосана имитация ти навират в очи да я приемеш за злато.*****

_____________________________________
* Вж. http://lydblog.wordpress.com/2008/02/24/mediocrity-pressure/
 ** Най-добрата сред състезаващите се на единичен каяк пловдивчанки в гребните регати около 1967 година.
 *** С писателски псевдоним се пишеше в книгите си Василен Ведров.
 **** Дето, сериозно погледнато, си нямат ориентир за оценка в изкуството, а оценките им са от гледна точка на временни приоритети, според конюнктурата.
***** Вж. http://www.teenproblem.net/news/s/23733.html#13181409394621&if_height=91. бел.м., Jores.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...