tisss: 06/03/20

сряда, 3 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (154.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (154.)

Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)

30.06.2006. ЕУФОРИЧНО УСЕЩАНЕ

Имам еуфоричното усещане, че всичко, до което се докосна, мога да превърна в литература. Вариант на мита за цар Мидас... Но това го откривам и у други автори – в наглед разпилените сюжети у зрелия Радичков, П. Вежинов, у Хайтов (в по-малка степен), у Далчев (във фрагментите му), както и у словоохотливи автори тип Дончо Цончев. С Хемингуеевите къси разкази минаха студентските ми авантюри, та чак до трийсет и третата година този стил на писане ми беше образец. След драмите около смъртта на баща ми, после – и на майка ми, подир развода с жена ми, прогонването от редакционния състав на младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" (1981), смъртта на близки приятели, като Данко (Йордан Кръчмаров – на 39 г.), Мишо (Михаил Берберов – на 54 г.), след вихрушката край вътрешнопартийния преврат на Десети ноември 1989 г. и създаването на един от първите в България опозиционни вестници "Демократическо знаме" през май на 1990 г., един политически вестник срещу статуквото. И вече след редицата от събития в личен план, захванах да си давам сметка, че много по-силно от склонността ми към лапидарна проза винаги, от студентските години съм харесвал артистичния, уж нехаен стил на старофренския поет Франсоа Вийон, после под влияние на Далчевите преводи усетих влечение и към стила на перуанския поет Сесар Вальехо с присъщата му склонност към алюзии от библейската притча: как всичко човешко у нас иде от суета и въпреки това е трагично важно за останалите шест милиарда човешки съществования на планетата. Ето нещо и изящно, и артистично, и изискано, като част от живота на простолюдието, към което си оставам привързан по ген и по кръв част. Чуйте само какви разтърсващи стихове са това – в превод на Атанас Далчев и Владимир Муратов:

Мулетарю, ти минаваш баснословно остъклен от пот.
И чифликът Менокучо ти донася всекидневно ядове безброй.
Пладне. Крачим по колана на деня. Слънцето пече жестоко.

Или:

Умря Вальехо, биеха го него всички,
без той на някого да е направил нищо;
жестоко биеха го с пръте и жестоко
го шибаха с въже; свидетели са дните
четвъртъчни и костите на раменете,
дъждът проливен, пътищата, самотата.

Взех да осъзнавам, че всъщност автори от съвременната Българска литература, които ми сочат за връх, в мнозинството си са партийни чиновници и занаятчии в литературата, че техните творения услужливи литературни критици и литературни историци са ги въздигали за конюнктурни цели, заради манипулации според т.нар. Партийна линия на БКП над поколението млади граждани на България от далечната 1950 година насам. Отначало мъгляво, но и все по-ясно нататък като върховна задача си въобразих идеята да поставя всяко от тези светила на мястото му кротко, човеколюбиво, уравновесено. Да покажа на света как иначе талантливи люде са били употребявани да ни заблудят, да ни промият мозъка, за да престанем да виждаме уникалното у всеки обикновен уж човек. Това героизиране на подвига, например, тези велики борци за световно щастие, обрекли се на някоя красива, но умозрителна теза...

И постепенно, чрез моите си лични истории осъзнавах, че животът не бива да се възприема едностранчиво, че нахалната тенденциозна едностранчивост спори с уханието и аромата на случващото се с нас, живите. Можех да се дразня, да речем, от тарикатщината и грандоманските изблици у някого от тези хора, но това да не ми пречи да видя и личната му драма на талантлив човек, който с действията си сам обезсмисля своето, оставя се суетността да го погуби като творец. От една страна, човек на честта, от друга – образ на вагабонтин, пияница, нехранимайко, от онези характери, към които винаги съм имал, не знам защо, някаква вродена симпатия.

Открих и друго важно обстоятелство за себе си: че като соча нечии слабости или направо казано, отвратителни черти, това не бива да ми пречи да посоча и доброто, положителното у въпросния човек. Бесните спорове да не са между човеците, а да ги пренасям във вътрешното пространство у всекиго от нас, където божественото и сатанинското са във вечен двубой и този двубой всъщност ни зарежда с жизненост. Самият факт, че сме живи, означава, че у всекиго има заложен неповторим смисъл, че никой не е толкова достоен, та да раздава крайни, нетърпящи възражения резки присъди, а изкуството, и то литературата в най-голяма степен, е стремеж да живееш по съвест, което е трудно, непостижимо почти като красотата на звездното небе.

Какво е нужно, за да пишеш стойностно? Върховна тръпка при писането е да имам изкусителния образ на млада жена в ума си – елините я наричали муза, която да ме привлича като медоносна пчела да вадя най-доброто от дълбините на душата си, да го полагам смирено пред божествените й нозе и усмивка, пред благосклонната й и всеопрощаваща нежност на жена, която си знае цената и настоява да съм на висота, когато творя своите текстове.

И още нещо: никой не е така значителен, че да е меродавно единствено неговото височайше мнение; винаги ще се намери някой или неколцина, които да кажат още нещо, да допълнят или оспорят с основание твоите велики изводи и солени оценки. Моето е меродавно от моя си гледна точка; и не е задължително да е самата Истина. Защото Истината не се полага по наследствено право, нито е притежание на един, а е достояние на всеки, който честно и с достатъчна доза самоирония се стреми към нейните слънчеви океански простори. (6-7 h.)