Когато са си бъбрели по женски, за да ги обсъждат незлобливо или ядно за нещо си, съпругите на петимата братя отронвали понякога ехидничко, ама и с пламъче затаена дяволитост в усмивка, фразичката "Господинкините синове". Най-често съм дочувал тъй да се изразява родопчанката от Устово чинка ми Кети (Катерина) – жената на Насо Гащара, която хем бе гардеробиерка, хем и цигари продаваше във ветровития вход, в преддверието на ресторант "Република" (някогашния супер-луксозен "Молле"), онзи с големите кристални огледала по стените, любимо място насред пловдивската Главна за местната бохема от епохата на Царство България. Длъжността й беше да подрежда по закачалките балтоните, кожусите, палтата на изискано облечените мъже и жени, но и да продава цигари във ветровития безистен, посрещайки и изпращайки разните там компании винаги с добра дума и любезна усмивка. По време на соца този елитен клуб за изискани хора по някое време бяха го яко занемарили, но като спортисти каякари с моя приятел Тодор Ряпов преди гребна регата ни даваха купончета по за лев и трийсе и тук идвахме да се храним, наричаха това пиршество подсилка. Седим си, значи, ние 17-18-годишни пичлигари, гребци-каякари и келнерът чинно ни поднася върху бялата покривка тройка кебапчета с гарнитура, три филийки хляб и шише оранжада, а докато ние лакомо се тъпчем, храним се в най-луксозното някога заведение на втория град в Царство България, на подиум метър над нас пищна цигуларка и кларнетист във фрак се грижат за доброто ни храносмилане, за кеф на червата. Та двайсет-трийсет години Кети, която сама си изгледа и изучи рожбите Нина (1942) и Георги (1943) изпълняваше отвън пред входа към луксозния салон на ресторанта длъжността си и как ни веднъж не я видях намусена, кисела! Ей такъв бе тихият героизъм на нашите майки, мисля си.
Прескачал съм чат-пат и аз да си купя цигари от нея и да побъбрим, докато бях част от редакцията на местния младежки седмичник "Комсомолска искра", особено когато ме е налягал гладът след самодоволните лицемерни гласове да чуя и глас на човек с проницателен ум и добронамерен, очевидно благосклонен към мен, 25-30-годишния й роднина. "Виждам те, и ти си Бояджицка семка – казвала ми е, – падаш си по хубавите момичета, нали?" Други между другото подхвърлени нейни приказки са ми откривали какво всъщност мислят за мен родителите ми, които инак все си намираха за какво да ме нахокат: "Да знаеш Надка как се гордее с теб!" Да, бе – хиля се, – да я видиш само как ме кълне, на четири крака кацнала върху рамката на прозореца им, кога минавам по дворчето: "Ага го и журналиста!" и как като секира с длан замахне над главата ми. А чинка Кети: "Питам баща ти: А бе, Кинчо, що на Ели помагаш, а към сина не си така? – Пък баща ти знаеш ли какво ми каза: Че какво да го правя, като е навирил глава! Как веднъж не дойде да ми каже: Тате, имам нужда от това и това! Че аз този имот за кого събирам, нали един син имам! Нищо не искам от него, поне уважение да ми направи".
Доста семейни и родови тайни, доста подробности покрай Господинкините петима сина отнесе чинка Кети със смъртта си. Жена му на Димитър Фани (Фанка), родом от Хасково, как се големеела пред етървите, пред по-малките братя на Димитър. У дома не бях усетил да я недолюбват, а ето излязла из устата й на тъпачка с интелектуален недоимък лакърдия, която, преразказана от чинка Кети, представя Фана може би най-точно: "Аз съм като олиото над водата! – фукала се хасковлийката Фанка пред трите си етърви: от Пазарджик, Радомир и Смолян. Разберете го най-после, винаги ще съм по-горе от вас". Горката, на стари години по-малката й дъщеря братовчедка ми Диана жестоко я пердаши, чак й строшила ръката в лакътя при такъв семеен побой от щерка на майка. Когато мъжът й Бате Митко лежи обинтован след тежка операция, при която хирурзите установили, че има ракови разсейки и е обречен, отиват в клиниката срещу централната пловдивска жп-гара да го видят Господинка – майка му, към която той бе силно привързан, баща ми, жена му и двете му дъщери. Кокона Фанка приближила до обречения си съпруг, посегнала да го погали; не можейки да каже и дума, Бате Митко отвърнал глава от жена си. Седнала до нозете му, а той с нозете си дал да разбере, че не ще ни да я вижда, ни да сяда в леглото му на умиращ. Това научавам от баща ми.
Най-големият – Димитър, Бате Митко, както го наричаше баща ми, в съзнанието ми е образ на мечтател и романтик, наша родна, Българска версия на Сервантесовия Дон Кихот. Висок и строен, с бяло чисто лице, особено се гордееше с мотоциклета си, 500-кубиково немско енесю (NSU) от 1934 г., триколесно возило, оказало се в Пловдив кой знае как от Англия, нещо доста престижно в усилни следвоенни времена на беднотия. Цицорестата пищна в младостта си Фанка, предполагам, бързо ще да му се наситила на донкихотовщините, на великите проекти и начинания, които завършвали плачевно, та по своему, по женски си отмъщава, хленчейки пред чуждите мъже, за да я ухажват. Купил чичо ми кино-машина на кредит, пък сетне обикалял из селата около Пловдив, организирал кино-прожекции. Известно време прилично печелел. Намерили се обаче завистници: на три пъти му палят кино-машината, три пъти едва я отървава от огъня, докато накрая съвсем се отчаял и зарязал бизнеса около трийсет и петата си година – малко подир Девети септември 1944 г. Година по-късно на ъгъла срещу някогашната Централна поща и Руската книжарница отваря дюкянче и работилничка за ремонт на котлончета, лампиони, вентилатори, грамофони и пр. – първо там, а по-късно, след 1959 г. – срещу бившата баня "Цар Симеон", която баня беше на мястото на днешната спирка пред хотел "Тримонциум". Барачката му беше залепена към дебелия дънер на огромен бряст, вляво от ъгъла на бул."Цар Борис Обединител" и ул."Капитан Райчо".
Обитаваше под наем с жена си и двете щерки Мария (1940) и Диана (1944) двустайно жилище на третия етаж на ул."Хъшовска" 10, между бул."Шести септември" и Марица. Бил съм в шести клас, когато по стръмното стълбище откъм третия етаж от бъкано с артистични антики жилище изведоха най-голямата от братовчедите Бояджиеви откъм харманлийския род Мичона (Мария), накипрена като булка, долу – на ул."Хъшовска", да ги снимат с младоженика от Пазарджишкото село Лесичово, трътлявия доста едър дебеланко Митко с румени бузки и физиономия на паднал от Марс. Подгънал крак под задника си, докато онези там се снимаха за историята, свил се одве на същото онова стълбище, надрасках върху къс дебела амбалажна хартия римушка в чест на Мичона и нейния жених. И тази римушка от шест строфи чете там на всеослушание чинка ми Фанка, първо на тротоара срещу къщата на "Хъшовска", после – на пищното хапване-пийване и тържествената гюрултия, докато притеснен, моя милост самозваният поет се бе смесил с децата на сватбарите и се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал. Кой, аз да съм писал онези там глупости? О-о не, няма такова нещо, объркали сте се! Фана обаче ги прие с ентусиазъм и сетне ме гледаше като летописец на Нейно величество.
Година или две по-късно Бате Митко и Фана слязоха от третия етаж на "Хъшовска", забиха се да живеят в приземното отчайващо мизерно жилище на бул."Христо Ботев" 50 срещу пловдивската Военна болница, и разбира се, пак под наем, но и в съседство с други наематели, със семейството на някакъв побойник, боксьор в тежка категория. И там, защитавайки оплакващата се несретна Фани, боксьорът с юмруци млател чичо ми, та когато Бате Митко, едва 54-годишен, издъхна в клиниката срещу пловдивската Централна жп-гара от тумор в мозъка, помня как, отсипвайки малко домашна ракия на масата вкъщи, баща ми тъжно рече и млъкна: "Съсипа му живота на Бате тази жена".
Аз обаче мисля, че Бате Митко се поболя от притеснение – не от побоя и мизериите на хасковската кокона, която си беше взел за жена и понякога се майтапеше пред мен и баща ми с участта си: "Хората и котка не си вземат от Хасково, а аз от Хасково жена си доведох вкъщи!" Войник левак, спрял военния си камион включен на задна тъкмо пред мотоциклета с кош пред прозореца на Бате Митко, и при запалване на двигателя, тежката машина моментално тръгва назад и му бе помляла лъскавото енесю. Не успя милият да преглътне загубата на последното ценно, останало му в неговия бедняшки живот, с което като типичен романтик толкова обичаше да се фука. Не побоищата, не горделивостта и хленчовете на претенциозната тъпа съпруга – съсипаната илюзия за успешен живот в моя жесток роден Пловдив не надживя първият дотъркалял се като сачма от разбит лагер сред синовете на Господинка и бирника Георги Бояджиев.
Когато ми дойдеше нанагорно за нещо в редакцията на младежкия вестник*, отивах при гроба на Бате Митко в пловдивското общинско гробище край Цариградско шосе, и като подвия крак до червеното пони, с което съм дошъл, и като си изпуша три-четири цигари, докато си помисля какъв човек беше най-първия от братята на баща ми, мине ми ядът. Занемарен беше гробът му, че явно никой от десетина или повече години тук от най-близките не бе стъпвал. Посред гроба виждам вероятно сято при погребението през 1963 г. растение с едри месести и назъбени тъмнозелени листа, а наоколо пълзи гробищен троскот. Много пъти съм ходил там да си побъбря мислено с моя мъртвец. Имал ли съм тежки дертове, там ме търсете! Един августовски ден реших да преборя гробищния троскот; и който ще, да вярва, три часа се мъчих, а накрая, когато измерих корените на хищния троскот, впили се в Бате Митко, оказаха се над седем метра.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (417.) 
.jpg)
.jpg)
.jpg)