Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 12 април 2020 г.

ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ ЛИ Е СВ. ИВАН РИЛСКИ

ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ ЛИ Е СВ. ИВАН РИЛСКИ

  Когато не си сигурен как ще прозвучи нещо, по-добре не го казвай! Избълбукай си там приветствието за духовната категория, която озарявала околните, за таланта и доблестта, за мисионерството и отдадеността, кажи за "медвенския овчар Захари" и "космополита Славейков", завърши с мъжествена сълза, па си иди. За какъв дявол ти е да намесваш "интелектуалците по европейски образец"? С тази реплика, и по-точно, с твърдението, че будителят не бил интелектуалец по европейски образец, Президентът Радев се превърна в Будител № 1 на отиващата си седмица, успя да събуди гневна реакция на десетки публични говорители и лидери на общественото ни мнение, които се почувстваха засегнати, не само защото излезе, че Президентът или не ги брои за будители, или не ги брои за интелектуалци, но и защото в речта му провидяха (с основание) тенденциозност и провокация. (…) Тъй че г-н Радев да ме извинява, българските будители – строители на съвременна България, са преди всичко емисари на Европа и нищо друго, а онези от тях, които са интелектуалци, са били "интелектуалци по европейски образец". (...) Мисля, че няма да сбъркаме, ако кажем, че интелектуалецът по европейски образец е като всеки друг интелектуалец – човек, получил светско или духовно образование в някакво висше училище, който се занимава с умствена работа и (което е определящо) който създава свой значим интелектуален принос, създава лично, авторско дело със стойност за общността. Големите интелектуалци чертаят историческите насоки, обобщават и формулират мисълта на епохата си. По-дребните интелектуалци са, образно казано, офицери и войници в армиите на големите интелектуалци. А съвсем дребните интелектуалци се наричат интелигенция – хора с образование, работещи като пчелички по специалността.*

  Някога наивно си мечтаех да разходя колата си из Австрия, Швейцария и Северна Италия, кафенцето да си пия в кокетните техни крайпътни заведения, в крайпътните им мотели да преспивам, с очи, уши, нос и гърло да попивам всички онези прелести на т.нар. западен стил на живот, без да ми дреме какво си говорят, а като страничен наблюдател да преценя с моя си българска мяра колко гот е да поживея поне месец като бял човек някъде в подредения им Запад. Ама че глупак! Вече не ми се излиза и на крачка от бетонния кафез, в който от четирийсет години съм се заврял. Ако сам със себе си скучаеш, за какъв ли дявол са ти Австрия, Швейцария, Северна Италия!

  Ами не, то не е въпрос към блокирания от вирус българин, а риторична фигура за подсилване на ефекта. На снимката долу е любимият ми байк – средството ми за излитане и въртене на педали тук наблизичко като неособено заможен, но свободен българин в своя роден град. Десет километра до Гребния канал и десет километра обратно в компанията на лалугери, риби, дива патица с дванайсетина малки патета, клатушкащи се в колона едно зад друго, и накрая врабците, които ме очакват да им подхвърля филия сух хляб на балкончето и с чирикането си все едно ми подвикват: "Хайде бе, хаймана, къде се губиш? Откога те чакаме!"

Пловдив – най-древното жизнено селищe в Европа

Plovdiv, edited by 13 apr. 2020

- Небесният покровител на българите, икона;
- Личното ми превозно средства за Пловдив.
–––
* По-долу е репликата ми към заядливия текст. Вж. https://sulla.bg/2017/11/04/4020.html. За да те броят за интелектуалец, трябва ли да си завършил висше училище? Аман от нашенски натегачи!  Парламентът ни бъка от недоучени хора с диплома за висше образование, това прави ли ги по-горна категория българи? Че и степени на интелектуална надменност! Падам си по хубави хора с високо самочувствие, особено когато се натягат пред Биг Брадър. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (112.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (112.)


 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   17.08.1997.

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме там до 11 август и после тръгнахме да се прибираме почернели, с морски загар. Сред нещата, които по-ярко си спомням, е последната ни разходка с Re. по брега, преди да си тръгнем, когато ятата от гларуси с протяжни тъжни крясъци прелитаха над нас, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, да заличат сякаш стъпките ни. Седнахме на завет върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа нямаше наоколо, само боклук и ръждиви тенекии. И тогава на пустия плаж с весел лай дотърча Роро, игривото черно псе на Ряпови, и чух Меди – жена му на Ряпов, да вика псето откъм станцията.

  По пътя към морето колата ми създаваше проблеми, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея стипчиво, но и крехко, подобно на ручей, скрито бълбука и се провира из високата гъста тръстика. То бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато мина почти седмица от връщането ни в Пловдив и заничам към изтеклите дни, какво виждам? Големият Бял Човек (ГБЧ), плътно шетал наоколо й, пилеел пари в неговия си стил, бил мил, грижовен, доколкото разбирам от задъханите й женски преразкази. Имам усещане за едро животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър между нас с нея всичко уж е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията леко килнат и тази тиха драма у нея ми подсказва колко е уязвим човекът, особено ако този мил човек е трийсетинагодишна млада жена. Не мога да знам, а и не искам да знам колко важна е тази лична обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите. Пробужда се вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомни, че нищо тук не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма абсолютно никаква стойност. Защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко е в движение, константна е само основата, принципите; абсолютното равновесие или хармония би трябвало да ме тревожат.

  Не-е, не желая трохи от чужда трапеза; за подаръци и придобивки при мен винаги идва час горчиво и докрай да си заплащам. И не съм слуга – каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист, но надявам се, не безскрупулен. И въпреки това, нещо се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не наближава моментът да си платя горчиво за преживяното мимолетно щастие?

  Оставих ръкописа на "Кардиф" при Венцеслав Бъчваров* за набор, той е човекът, но и около Венци ухае на обсебен от щура амбиция на всяка цена да го оценят като литератор. Формата му налице, съдържанието обаче бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни изкушението да пускаме перки, като се правим на неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност друго няма. Вазов или Пенчо Славейков, истинският или измисленият: единият живее, другият позира.

  Пет дни изкарахме с Re. в крайно занемарената ведомствена почивна станция, и при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воаяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лелки се пришият към вашата любовна двойка! И там в късния следобед или във ветровитата привечер тъкмо се бяхме отскубнали поне за час от досадниците. Все едно още сме там, независимо от време и обстоятелства. Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. Всяка нощ Re. навиваше пружината на механична играчка, плюшено зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо и мелодично, докато ние се гушкаме в тъмното. Колата ми хич не беше наред, едвам се дотътрихме до почивната станция и къмпинга встрани от нея, претоварени от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления преход от Бургас до Балчик, Каварна, чак до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотели край брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-прекрасните ми спомени от преживяното. Върви след това и не казвай, че дяволът е всъщност в подробностите!

  Има сила и Сила. Талантът ми се събужда, когато съм застрашен, когато съм под напрежение. Странно, че Силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план. Сега какво ми остава? Да си вдигна задника и да се махна. Къде! Започва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря – ако Иисус, да речем, слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил? Страхотно, а! – Иисус с тъмночервен спортен мерцедес в цвят металик, луксозен потник, слънчевите му очила, златен ланец, увесен на шията му със сто и двайсет грама кръст от 24-каратово турско злато, тръненият му венец от слонова кост и прочие. Кеф! От време на време добивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За първи път открих това усещане, като си мислех завиждам ли на Спас – кмета на Пловдив. И Спас Гърневски, дето ми бе като дясната ръка при правенето на един от първите опозиционни политически вестници у нас, и Теди, т.е.,Теодор Димитров, общински или областен шеф на Пловдив, и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и папата, и вселенският патриарх ми се явяват долу, в ниското, под нозете. Не! Решително не мога да им завиждам; не си пожелавам участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от тъкмо прелюбодействалата Ева и Господ бог ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, проклел ги да страдат. А дали в страданието не са зрънцата щастие като диамантени слитъци сред кал и помия? Че какво ще е Любовта без страдание! Не мога и за миг да си представя благородство, което да не е минало с боси пети през жаравата на страданията и бесовете вътре в нас.

  Бележка:

  – Хмм, чета и препрочитам за кой ли път тези текстове и не мога да си отговоря едно: дали тяхната претенциозност е признак на субективната суетност на автора или пък показател за неговата гениалност, за неговия художествен поетически талант? Има нещо в тях, което ме мъчи, и не мога да реша: жизнелюбието им и човечността искрени ли са или са показни! Тяхната изразителна разточителност празна маниерност ли е или просто изящна стилистика? Не знам, но не мога да си отговоря на тези въпроси, някой може ли да ми помогне?**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 apr. 2020
–––
* Венцеслав Бъчваров (1932-2008), депутат във Великото народно събрание.
AngelPotter (1959)
** Самозванец, преселил се от софийското село Долна Баня в Пловдив около 1985 г., самообявил се за днешния Сократ, Иисус, Левски и пр., титулува се под път и над път философ-психолог, дипломирал се по време на соца във висшата ленинградска школа за идеологически кадри, води седмично едночасови предавания по пловдивската обществена телевизия. Подвизава се из фейсбук-форумите на Internet под дузина фалшиви аватари, вкл. и с женско име, вж. http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1630233/page/0/fpart/all/vc/1 – Лъжецът Ангел Потър. Бел.м., tisss