ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1099.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1099.)

 Как бяха скръбни мойте детски дни! О, колко много сълзи спотаени!* – Д. Дебелянов (1887-1916)

  07 avg. 1995 

ИВАН И СТАМЕНА

  Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица Ниш 4, пък те – срещу нас, на Ниш 3. Жена му беше чехкинята Стамена – безлично, злобно и проклето същество: нисичка, възпълничка, с плоско като тепсия личице, нос като люто чушле и сламени косици, които сплиташе на плитчици и навиваше като венче над челото си. Стамена вечно переше тримата свои мъжаги в голямото бетонно корито насред двора отсреща. Иззад високия тухлен зид барабар с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас – ситните дечурлига от махалицата; в яда си пердашеше само на чешки, да не казвам, че българският ни език нито й спореше, нито явно бе кой знае каква чест за нея да си служи с българските ни думи. 

  Иван имаше брат Йордан. Йордан бе по-младият и по-представителният от братята. Той пък имаше две щерки. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия направо без имена, обаче вече здрави мъже, не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят по къра. Градинари бяха. Кой знае що ли се бе върнал Иван от Чехия! С двора на брат му ги делеше тъничка телена ограда. По някое време нещо си се скараха, както става понякога между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се той от света с проклетата си тъпа чехкиня да си приказват само по чешки. Помня още, че Дочето на Йордан бе рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседните махали, а и от по-далечни махали на Пловдив идеха само да я заглеждат, да заничат как върти задник зад оградата и си мята папуците назад-напред по двора. За нас – купчина дечурлига по на пет-шест години, това яко ни гъделичкаше любопитството, че здраво намирисваше на неясни и непредвидими знойни мераци. 

  Една неделя между Стамена и жена му на Йордан пак пламна кавгата. Толкова люта кавга пламна, че братята Иван и Йордан си налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, Йордан тъпа на място, пръхти. Иван беше по-нисък, обаче по-набит, масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен тих даскал. Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавгите и сбиванията в онези чудни наши бедняшки времена бяха част от културната програма за развлечения в потънали сред сгур, прахоляк и спечена кал работнически махалици. Къде ти радиоапарат, къде цветен телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия още не бяхме чували. От чистак новичък съветски радиограмофон, помня, Ването – щерка им на хазяите ни Цвета и куция бай Костадин Дърваров, до спукване въртеше жабарския (италианския) шлагер с лудешки подвиквания "Ой, Мамбо, Мамбо италиано" и ние, хлапенцата от махалата, вече знаехме наизуст италианските думи на жабарската песен. И нашето Ване, както и Дочето, се момееше тогава – да е била, да е била към 16-17-годишна, та я е гонел меракът на някогашните напъпили девойчета да се омъжи за чужденец, а идеално щеше да е, ако той ще е италианец. Не съм виждал и досега по-гъста, по-дълга и къдрава женска грива, навита на тънки масури. В кръста нашето Ване се пристягаше много силно, до откат, та циците и задникът й да изпъкнат още по-предизвикателно, по-примамливо. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а поизраслите филибелийски мъжкарлаци вече й мятаха изпепеляващи погледи, както лакомо се точат лиги по розов захарен памук зад сладкарската витрина. 

  Една сутрин онова знойно лято пред портичката на Йордан цъфна огромно човешко дъхаво лайно. И пак женски клетви, писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил тази мизерия така и не се разбра тогава. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли кофа гасена вар, па си се прибра, засурка си налъмите към къщи. Харно, ама след два дена: същото. Гадаем да не би да е някой от братовчедите й на Дочето или отчаян отмъстителен любовник. Като сме си знаели що за стока сме филибелиите, хич не бе за чудене ревнив мъжкар да е минирал** територията, демек да е маркирал като силно влюбен котарак около любимото момиче. Е, па защо? Да не посмее конкурент да приближи, любимата да вехне в самота, и като проумее, че така и така живот няма вече за нея, да му се отдаде духом, и особено: телом, на влюбения лайнарин. Тъпи номерца от селски вечеринки, както бе лафът в онзи наш Пловдив! 

  В крайна сметка, оказа се, че не била у Дочка причината. Като великденска нафора, един вид като свещена реликва, отнесоха в кибритена кутийка порция от изсраното пред Йордановата порта. Ама лаборантките от близката Държавна болница отсекли категорично: медицината не е още дотам напреднала, че по пресни посевки да узнае профила на идиота. В крайна сметка, на дъното се оказа чехкинята Стамена, а изясни се това ето как... Няколко нощи даскалът Йордан дебнел в засада Змея с трите глави, както Юнака от приказката за Ламята и Златната ябълка. И в ясна лунна нощ чува да скръцва портичката откъм братовия двор, зърва под ярката лунна светлина розовия задник на чехкинята. Изтърчава Йордан в двора у тях си, наскубва стиска коприва и... Наскачали от леглата и залепнали за прозореца, виждаме ние як сеир: по обляната от ясната месечина сиромашка уличка "Ниш" късокрака възпълничка женица в свлечена до колене пижама като спънат кон с подскоци търчи и пищи, даскалът пъхти подире й и мълчешката шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.

  После на улица Ниш се появи ухилен, кривокрак като дива патица местният Шерлок Холмс следователят от Второ районно МВР майор Коста, Коцето Късапетков Шибека. Пита-разпитва Коцето, прави и очна ставка да си изясни кое как се случило и защо се случило. Обявиха и във вестника за открит процес, съдебно дело, което се гледа при голям интерес от пловдивската сиромашия в новичкия Културен дом на жепейците, в салона на кино "Гео Милев". Най-чудното бе обаче, че Съдът не осъди Стамена, ами осъди даскала Йордан. Което съвсем, ама въобще и изобщо не значи, че вследствие на това сме намразили чехите и всичко чешко, само дето на всички ни на улица "Ниш" беше чоглаво заради Йордан; че кротък мъж беше даскалът, от онези, дето – ако не ги бъзикнеш под опашката, и на мравката път правят, а виж, Шибека го тикна за цели три месеца в пандиза зад Кичук-париж да отлива в калъпи кирпич с крадливи манговци и други рецидивисти, ама го турили при политическите, че бил нещо против политиката на Партията и България, понеже саботирал дружбата ни с братския Чешки народ.

  Как понесе всичкия цирк брат му Иван? Иван издъхна ненадейно само подир месец, докато Йордан още мяташе калъпи с пресен кирпич на камари и с количка пренасяше камъни от кариерата над Белащица за строежа на пътя Доспат-Въча, та нямаше как да си дойде за погребението на брат си. Ей тъй, както си шетал нещо из бахчата, гътва се градинарят Иван посред праза и марулите. Беше и той кротък мълчаливец, типичният българин, който цял живот влачи ралото в браздата; такива мълчаливци по-жестоко понасят мизериите. А носът му на Иван стърчеше някак смешно и се поклащаше сред китките в ковчега, докато петима по-яки комшии със зор го товареха и наместваха на гробарката. Тогава Ването – по-малката от двете им щерки на хазяите ни Дърварови от едноетажната къща на улица "Ниш" 4, беше прясно влюбена, беше издула до дупка онзи руски радио-грамофон, и над траурно притихналата ни махалица, над поп Ристю и кроткия луд Монката с вапцания с катран и фалшиво злато чамов кръст в ръце най-отпред в траурната процесия, призивно весело ечеше: "Ой мамбо, мамбо италиано". 

  И така, с подвикванията на някакъв там лигав жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя мил живот на хлапе от така скъпия на сърцето ми някогашен Пловдив на бедняците, които строяха и строяха, и строяха социализма, в очакване да доживеем 1980 година, онази вълшебна призрачна, измечтана 1980 година, когато без майтап всичките ние до един барабар с домашните котки и уличните помияри ще сме влезли в комунизма.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited on 13 noe. 2022

Илюстрации:

- Ването със състезателния мотоциклет на баща ми***.

- 5-6-годишен и униформен в манта на забавачката****.

____
* Сонетът "Пловдив" въплъщава тежките мисли и преживявания, съжалението и жестоката реалност, която помрачава живота на поета, опитал се да изрази душевната си болка и огорчение от ставащото наоколо. Повод за написването е лично преживяване на поета 40 дни след смъртта на баща му, когато семейството е в оскъдица и лишения. Носталгията по родна Копривщица, немотията, трудният живот в Пловдив оставили траен отпечатък върху леко ранимата душа на Дебелянов. Смята се, че при една разходка из града той се отбил при братовчедка си Гуна Алваджиева, на която прочел сонета... Та чета, и като роден тук пловдивчанин, се захилих, ама не от неуважение, а от кеф как евентуалният летописец си е написал изсмукан из пръстите блажния захаросан текст за поета Димчо Дебелянов. Вж. https://debelyanov.alle.bg/%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D1%89-%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2/

** "Минирал" на някогашния пловдивски жаргон ще рече: осрал каквото можал, засрал пейзажа наоколо. 

*** Не е Ването, ама мяза на нея, макар Ването да бе със смолисточерна, дълга до задника къдрава буйна коса. И мотоциклетът не е баш бащиният мотоциклет, че баща ми се състезаваше по улиците на Пловдив не с английския мощен звяр триумф, а с немски мотоциклет цюндап 200 кубика, произведен през 1938 г.

**** Шестгодишен, в униформената сива манта на забавачката пред тухлената ограда на Йордан. Есента на същата 1953 година валяха много и все поройни дъждове, Марица преля и по булевард Руски пловдивчани се разхождаха до кръста във вода, натоварили в дървено корито за пране оскъдна покъщнина. Тогава умря непрежалимият за всички нас Чичко Сталин – вождът на цялото прогресивно човечество. На метър вдясно от мен, както съм на снимката, бе портичката, където се бе изакала чехкинята. Сред чешките странности от някогашна състудентка – софиянката Лиляна Янчева, научавам, че според свещените им чешки мурафети или национални традиции било, както се храни чешкото семейство на масата, някой да надигне задник и да се изпърди мощно или по време на задушевния разговор събеседникът ти да се уригне. Старшина Карачев в казармата ни обясни, че звучната пръдня е знак за здрав стомах и отлично храносмилане. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1098.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1098.)

 "Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)

  23 avg. 2004 

ВИСОКИ ПОМИСЛИ И НИЗКИ СТРАСТИ 

  "Ако обущарите например станат лоши и порочни и ако ни се представят каквито не са, за държавата все още не е страшно. Ала когато пазителите на закона и държавата не са пазители, а само изглеждат такива, виж, унищожават из основи цялата държава, макар че единствени имат възможност да я уредят добре и да я направят щастлива. Затова, ако ние действително направим стражите да бъдат истински пазители, то ние ще ги направим най-малкото вредни за държавата. (...) По този начин цялата държава ще се развива и благоустроява добре, ще предоставя на всеки един от народа да има това щастие, което по природа му се полага."*

  В разсъжденията на елинския философ това е начало на началата... И днес, двайсет и четири столетия по-късно, този е най-важният проблем пред българите, ако желаем общността ни и републиката да оцелеем в главоломно летящия към самоунищожение глобализиращ се свят. Четиринайсета година** тече демократизация в отечеството ни и ни един мошеник, изнудвач, лъжец и подбудител на омраза сред нас, българите, не е наказан. Длъжни ли сме и занапред да се съобразяваме с жалкия факт?! Затворите се пълнят с цаца. Обновената и силно дезодорирана Власт не лови акули. Няма как – акулите са на ключови позиции в Републиката. Ако не са персонално и лично там, на ключова позиция са слугите им, техни наемници и аргати. И така се изяснява, че у нас политически партии, движения, коалиции се сменят в управлението, за да защитават не гражданското ни общество, а престъпници. Властник и престъпник все повече за обикновения гражданин са синоними. Медиите или четвъртата власт, понеже са под влияние на новобогаташи, компрометирани поради обвързаността им с бившата ДС, между няколко истини прокарват лъжи и усещането, че всякаква гадост е възможна. Тъй че селският тарикат е горд и недосегаем за Закона.

  Мнозинството партийни елити са се разбогатели именно от нарушения на правила и закони. За престъпния свят у нас оратори, лидери и политически елит са само слуги и чиновници на Нейно величество Престъпността. На тях ли вярва човек! Униженият и всекидневно мачкан в честта и достойнството си гражданин на Република България засега още е пасивен съзерцател на разрушения и посегателствата върху най-ценни качества, които поколения българи преди нас са опазили България в катаклизмите на Историята – националност, роден език, бит, ученолюбие, предприемчивост, култура и добронамереност, трудолюбие, талант, нравствена устойчивост, и на първо място – вяра в силите на нацията.

  Зреенето на национално самосъзнание – като граждани на България, независимо от етнос и религия, тепърва предстои. Тези дни прегледах по-внимателно последните три броя на вестник "Моята вяра", където откривам окопали се бившите барабанчици и тръбачи на соца: Божидар Божилов (1923-2005)***, Любомир Левчев (1935-2019)****, Анастас Стоянов (1931-2004)*****. Веят байрак от епохата на "строящия се нов живот", но вече не като глас свише от Маркс, Ленин и Сталин, а кръстейки се чинно и показно, обърнали взор към християнските икони и образа на Апостола Левски. Сладка родна идилия пред представата за отечество! Да се смееш ли или да плачеш, най-гласовити онзиденшни атеисти бият чело пред черковните икони, ударят по три пъти кръст над корема, палнат владишка свещ во имя Отца, Сина и Светаго Духа. И се облякоха във власт и се обуха. Вестничето "Моята вяра" пламенее, за да реабилитира старите соц. постановки за Българската история и Европейската философия, изкуство, култура.

  Да извадят на видело "Комунистическия манифест" от 1848 г. Защо ли никой не го е сторил този жест досега? Препечатаха "Моята борба" на хер Адолф Шикългрубер, а "Манифеста" на Маркс се свенят да покажат в червената луксозна подвързия, както бе до славния Десети ноември 1989 г. В няколко библиотеки проверих, оказа се, този програмен документ липсва. Кой ли днес го чете! – чудят ми се на ума. А трябва да се знае Дяволското евангелие за епидемиите от злост по света.

  24 avg. 2004

  Високи помисли и низки страсти. В България красивата мечта се разбива в море от лошо възпитание. Да си честен стана лукс, гледа изпод вежди светата троица Завист, Невежество, Лакомия. Стремящият се към на материално благополучие се маскирал като духовна личност, но нагло да нарушава правилата. Той е симпатичен и дяволит, погледнеш ли го отстрани. Заловиш ли се да вършиш работа с негово участие обаче, ще ти къса нервите. Такава е неговата природа. Казано простичко, човекът срещу мен лъже. Лъже, както диша. Лъжа са позите му на приятел. Лъжа са гръмките му слова за чест и достойнство. Лъжата е родната му среда. Този наперен гневен романтик е все нещо недоволен, но пъпли към върховете на властта и славата, към обогатяването и откровената кражба чрез доверието ни; и у нас е причината така добре да се впише в родния пейзаж, да вирее чрез моето, твоето, нашето доверие и състрадание.

  Не него ми се ще да превръщам в тема; нашата доверчивост ми е тема, склонността ни да го приемаме за чиста монета, за един от нас. И се питам, събудил се през нощта като от пистолетен изстрел: Как стана, че през последните четири месеца започнах да се будя от нерви в усилието да си удържам гнева: кога и къде сбърках! И все по-ясно взе пред мен да се очертава образът на моя приятел – писателят, сдържаният Емил. Слабостта към приятеля Емил беше аргумент да се доверя на печатаря от Рогош******. Емил разсейваше съмненията ми към този симпатичен негодник и развейпрах. Моята лична предварителна проверка чрез поръчаните при него визитки, за които печатарят четиринайсет месеца ме разтакава, друго говори, но послушах Емил... Не измамникът от Рогош, причина да съм в този батак е, че съм го приел за свестен човек, изпаднал в материално затруднение, с желание да му помогна, или както се изрази Емил: "Дай да му дадем едно рамо на човека, че яко е закъсал, а си няма клиенти за печатницата! Така и така си ги приготвил тези пари за книгата; вместо да ги дадеш на друг някой, по-добре Тодор да ти свърши работа. Хем ще прави книгата, както я желаеш, ще имаш от начало до край поглед към печатането".

  Може и да е прав Тодор Биков (1956-2016), че реакцията на Чонов е продиктувана не само от глупост и завист, но и от всеобщото ни българско овчедушие пред наглостта. Десет години труд ми е веселия (ала отглас от тревожни неща) ръкопис "Историйките на ученика Ламски". Вместо да е празник, мечтата ми натежа като воденичен камък на шията, защото на пътя й към читателя се появи Поетът-общественик и бивш кмет на Стария Пловдив, онзи, комуто тук оказват честта да чете възторжено слово за Ботев всяка година на 6 януари пред множеството ми съграждани през паметника на Ботев в пловдивската Цар-Симеонова градина, оратора, когото под влияние на Емил, приех великодушно и със съчувствие, въпреки знаците, които вече бях открил у печатаря.

  За мен този ръкопис книга е ключова работа. Без книгата съм изолиран от читателя, от простосмъртния унижен българин. В анекдотичните историйки на ученика Ламски заложих проекти и за подготвените вече ръкописи на десетина следващи книги.

 "Недей ми току стъпя на краката, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото и няма да ме забравиш за секоги" – пише Анастас п.Хинов (1826-1898) до Левски*******. Извадих този текст, понеже е слабо известен, и то за ограничен кръг нашенци. На тази откровена злост отговорът на Апостола е известното негово послание до нас, макар и лично отправено до Анастас п.Хинов: "Аз съм посветил себе си на отечеството още от лето 61-во да му служа до смърт и да работя по народната воля. И ако това ти не видиш, че си неверен, децата ти ще видят, ще помислят и за тебе..."

  Синовете на Т. Чонов – Стоян и Петко, са здрави-прави млади мъже, асъл българи. Натоварен с багаж в проливния дъжд край Панаирния град в Пловдив, бащата моли сина да го откара до вкъщи, а синът отсякъл: "Оправяй се сам, не ме занимавай!" – и отпрашил с колата. Представям си какво ще ми е, ако получа такъв отговор от мой близък, когато разчитам на него. Но синовете и дъщерите ни може би най-точно, най-строго ни съдят, именно защото сме им родители и са наше семе, наша кръв.

  Че една работа е важна, заслужава настойчивост, ще разбереш по предателствата, които те връхлитат. Без предателя Юда Искариотски, богочовекът Иисус дали би бил Христос, нямаше да ги има кръстните Му мъки, нямаше и за какво да се възкръсва от Смъртта. Осем пъти човекът отс. Рогош ме е лъгал: обещава нещо и не си удържа на думата; лъжите само от 28 юни до днес: първата лъжа беше, че от 20 април до 6 май, Гергьовден на 2004 г., ще изпълни поръчката, за която му предплатих с пари на ръка, но се охарчих и с покупката на допълнителни количества хартия и пр. разходи, плюс дузина разходки до печатницата му в село Рогош********.

  25 avg. 2004 

  Тази сутрин, както ми е адет, когато съм в кофти настроение, пъхам показалец сред кориците на Библията напосоки и ето на какво послание налетях: "Призовавам бога за свидетел на душата ми, че – щадейки вас, не съм дошъл досега в Коринт; не че ние имаме власт над вярата ви, спомагаме радостта ви, че във вярата сте твърди********.

  Емил и жена му Весна се прибрали от морето преди два-три дни. Афганистанецът Маруф, при когото сядаме на кафе с Емил, ми говори: "Какво си изгубил! Нищо не си изгубил. Книгата имаш записана на компакт-диск. Като посъбереш отново някоя пара, книгата пак ще я видиш отпечатана някъде другаде, макар и не точно днес". Решавам, нещо, което премислям от месец насам: да приключа с посещенията си при Маруф и със срещите и разговорите с Емил. Та хлопвам си кепенците и се завирам в себе си. Атмосферата при Маруф и Емил усещам враждебна. Досадих им достатъчно, крайно време е да се отстраня от приятелската им компания. Усещам се предаден. Вината – знам, е у мен за това положение. Та и повече никакво предоверяване на този и онзи, особено на приятели!

  Затъвам в резигнация, необходимо ми е това отдръпване в себе си – за да уплътня увереността, че не съм живял напразно, че съм документирал като свидетел или пряк участник и потърпевш гримасите на посредствеността и невежеството между нас тук, посред чалгата и глупостта. На онзи човек "от селото на кръстоносците Рогош" не му пука от някакво си правосъдие. Моят роден Пловдив се държи като мащеха към мен, но е гальовен, мил към измамници, грандомани, крадци, лъжци, алчни, корумпирани, и никога-никога в досегашния си живот не съм го усетил да защити простосмъртния, да защити онзи, който си плаща сметките и данъците, загива на бойното поле заради България, без някога да се е лумкал в гърди с онова самовлюбено и напомнящо Бай Ганьо в банята: "И ако живите не тръгнат, аз мъртвите ще поведа" (стих от нафукано послание на човека от Рогош).

  С моя дядо Борис се изгавриха, като му прибраха всичко с честен труд спечелено и му подхвърлиха земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно. Представям си живо унижението му. Заради това унижение той назлобя дори към своите на стари години и си отиде омерзен от нас, че соцът му отне петте плодни градини с лозята. Изгаври се соц. държавата и с баща ми, като го наричаше чрез мекеретата на властта "частник", защото се опита да си осъществи мерака за своя мебелна работилничка, където след работа в пловдивското мебелно предприятие "Напредък" да поработва вечерите и в почивните дни, след като е изпълнявал план в цеховете на "Напредък". Печатаря от Рогош не случайно назначиха за кмет на Стария Пловдив през т.нар. демократизация, като човек на Радикал-демократическата партия на проф. Елка Константинова, проф. Михаил Неделчев (съставителя на списъците за дисиденти) и фамозния Александър Йорданов. Поетът от Рогош се явява последен управител на някогашния пловдивски всекидневник на БКП, разтурения "Отечествен глас", и никой не се пита къде изчезна значителната материална база на вестника.

  Хванах се да чета "Държавата", том I на Платон, и откривам сентенция, повтаряна от великия философ: "Хубавите неща са трудни" (стр.188). И друга: "Разсъдливостта е именно това единодушие, съгласуваност на по-лошото и по-доброто по природа за това, което трябва да управлява в държавата и в отделния човек" (стр.182). И трета: "Колкото е по-благороден, толкова по-малко може да се гневи, дори когато е гладен и трепери от студ, или нещо подобно понася този, спрямо когото смята, че е в правото си това да върши, но неговият гняв не желае да се възбужда срещу онзи!" И пак там, на същата стр.197: "като с търпение побеждава, не се отказва от благородното дело, преди да го е свършил или да е свършил живота си".

  26 avg. 2004

  Около шест и трийсет надвечер вчера по телефона с печатаря от Рогош.

  – Докъде стигна с книгата?
  Гласът отсреща:
  – Николай, ти ли си?
  – Бояджиев те безпокои.
  – Не мога да ти позная гласа. Книгата ти се печата. Остават няколко коли, нали знаеш?
  – А кориците? Щеше да идваш да ги подготвяш у дома? Отпуската ми приключва в края на седмицата.
  – Ама аз съм в Пловдив. Ще ти се обадя тия дни. Не се безпокой! Тия дни ще дойда да я подготвя на твоя компютър.
  – Предлагам да се видим и да поговорим, явно имаш проблеми около печатането.
  – Е, виж сега... Аз тук... имам една среща... Бе, ще ти се обадя до края на седмицата. Не се тревожи.

  Излязохме в осем вечерта със съседа Митко Йовчев, шлосер и механик специалист, да се разходим. Сватът му катастрофирал между Айтос и Бургас, вероятно заспал на волана. А съседът от осмия етаж на другия вход в блока Вальо катастрофирал преди дни с тикото. Колата му била с отнесена предница, Вальо силно притеснен: тъй рекла жена му, уплашен бил; интересува се от някоя врачка да му лее куршум против уплах.
На връщане с Митака сядаме за по цигара при съседа Любо. Любо, доста подпийнал, взе да се горещи, смята да съди пловдивската "Топлофикация", че онези изверги от "Топлофикация" го осъдили да плати триста лева невнесени суми за абонатна такса, а пък той изобщо нямал радиатори от четири години насам. "Аз – освен гражданин на България, съм и швейцарски гражданин!" – крещи Любо пред шишенце водка и шише кока-кола, та пияндетата, които пляскат белот на крачка от нас хвърлят дружелюбни погледи: Айй, душманската мафия "Топлофикация", кой ли й няма зъб! Та ми иде на ума Йовковото "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!" – с добавка от моя страна: "и колко глупост, и колко смях, Боже!" Строго погледнато, трябва да ми е терсене. Не само работите ми със селото на кръстоносците от Рогош не ми вървят; днес е и ден, на който преди години се спомина дядо ми, Борис Дявола от Пазарджик. Паднал току пред вратата на избата под стълбището в пет часа сутринта, приземил се заобиколен от комшиите, издъхнал с разкривена в усмивка уста.

  Издъхна в седемдесет и втората си година, когато вече бях зарязал снобска София след четири усилни и бедняшки години, изпълнени с мечти и романтика. Бях първият му внук, любимият му внук. Освен мен този серт българин май никой друг от внуците си не обичаше. Сънен ме вдигаше от леглото и ме отнасяше върху сеното в талигата, при плуга, когато поемаше още по тъмно утрин към къра да изоре лозовите градини. Ставаме в четири, в пет вече разпряга кончето Дорчо пред ширналата се угар, и едва четири-петгодишен, залитам по буците лъскав тракийски чернозем – водя му пайтака Дорчо в браздата, докато зад мен дядо току изреве като мечок и завърти камшика над главата ми, а когато се вдигне слънцето, някъде около десет часа, седнем двамата с него в сянката на талигата, той извади от торбата с ядене къс домашно сирене и къс сланина. Ръфаме възкиселия домашен хляб, омесен от баба ми Вена,а над нас пърха като че все една и съща чучулига... Чувам чучулигата как извива гласче, а от ветреца полюшва се покрай нас светлосиньо цвете – бурен, който дядо нарича синорник, че вирее по синорите, такова едно тъничко, с рехави едри цветчета като очета на малко момиченце, което иначе наричат цикория. Е-ех!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited on 12 noe. 2022

Илюстрации:

- Срещу моста на реката в Пловдив.

- Борис и Невена, Пазарджик,1942. 

___

* Платон (427-347 пр.Хр.), Държавата, Книга IV, "Идеалната държава", с.163, бълг. изд. от 1974 г.

** Четиринайсета до онзи ден, когато е писан текстът.

*** Стихотворението му "Димитров" бе връх на соц.реализма, в школските христоматии, ни го представяха като апотеоз на комунистическата вяра.
**** Гордият поет, любим за мнозина от моето поколение бард на свободолюбието унизително се обяснява в любов: "Скъпи другарю Живков, не можете да ми забраните да ви обичам!
"***** В "Задочни репортажи за България" Георги Марков – Джери детайлно описва характера му.
****** Тодор Чонов (1945), 28.11.2006. Отговор Г. К. Бояджиеву: О, Господи, защо сега изпращаш/ един бездарник книжен срещу мен? (цитат, заимстван от Любомир Левчев).

******* Анастас п.Хинов (1826-1898) до Васил Левски (1837-1873): Пишеш ми, че съм се сбирал с мокар. (?) и съм му разправял някоя си работа. Аз знам с кого хортувам. Аз съм питал за него от града ви, а тия са ми доказали и тоя от вашите съдружници, та затова и аз съм се сбирал с него. Знаеш добре, че и ти ми препоръча твой един приятел, а после пишеш на брат ми, че като не съм бил аз достоен, то с недостойни хора съм се събирал. Аз мога направо да ти кажа, че кога ти хортуват устата, то ушите ти не давали внимание. Ти го препоръчваш, ти го укоряваш. Но моля ти се, недей ми стъпя на краката, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш за секоги. Вж. http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=864:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61 25.08.1872 г. Васил Левски до Анастас п.Хинов: Длъжност (ми) е да те попитам: Прочел ли си устава, който е потвърден по вишегласие на всички местни комитети? И окръжното писмо (чел ли си), в което заповядва Централният комитет, което съм ви пратил от две недели напред? Байо, аз не те настъпвам по краката, но изпитвам по устава, извършвам според пълномощното си, като по-напред благоразумно изпитвам и вземам факти в ръцете си. Пък ти прави по твой кеф. Както казах по-горе, аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во (лето) да му служа до смърт и да работя по народната воля. И ако това не видиш (защото), си неверен, то децата ти ще видят (и) ще помислят за тебе.

******** Същото село Рогош, което основали кръстоносци, както Тодор Чонов препоръчва на евентуалния си житиеписец за въведение към личната си биография – "Ти май насериозно се вземаш за един съвременен Захарий Стоянов? Ако имаше дарбата да сюжетираш (?!), бих те наел за личен летописец... Но все пак да опитаме, и аз ще помагам. Като начало се спри на факта, че Рогош е основано ок. 1214 г. от кръстоносци. И това следва да е отправната ти точка, кога разглеждаш биографията ми" (16.05.2007). O, Sancta Simplicitas!

********* Ап. Павел, ІІ посл. до коринтяни, І:23-24. Бел.м., tisss.