вторник, 24 март 2020 г.

ВЕДРИНАТА НЕБЕСНА

ВЕДРИНАТА НЕБЕСНА
     
     Ведрината небесна, когато изгрява зората;
     Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух -
     Всичко това е нищо
     Пред красотата на моята мила. 
Гуидо Кавалканти*

  Очите й са толкова светли, че никаква сянка на тъга не се забелязва в тях. Главата си държи гордо изправена върху изящна шия и с това шалче на едри бели петна: черно копринено шалче на едри бели петна, отдалеч прилича на лилия. Каква е тази спокойна самоувереност у нея? Тя не навежда виновно очи като малко дете. Около нея е тихо и хладно. О, колко прикрити вълнения около нея!… И винаги сънуваше едно тихо и хладно езеро, дъжд от лилии, които трептят в синевата на небето или в зеления цвят на боровете, бял лебед, който дрезгаво пее. Сънят се повтаряше все по-често напоследък. Събуждаше се посреднощ, сядаше в леглото си и гледаше...

  Беше началото на есента, когато един ден го остригаха и след две прехвърляния от един влак на друг, след продължително очакване на някакъв запустял перон и след краткотрайна нощ без сънища се озова в своя нов свят. Сутринта им казаха, че трябва да се изкъпят, после ги строиха трийсетината новобранци в огромно кафяво помещение и той видя дрехите, видя леглото, шкафчето си, видя другите момчета. Те дружно се усмихваха на пълничкия началник, побутваха се с лакти и избягваха да говорят. Есента и зимата неусетно се изнизаха. От есента запомни придошлата мътна река, в която се изливаше неспирният дъжд от небето, а зимата го върна пак в ранните момчешки години с пухкавия сняг и звънците на една шейна – шейната от Коледния му сън.

  Рано през пролетта възрастен мъж с пагони на майор, чието малко име не знаеше, го извика при себе си. "Ще пишете дописки" – рече мъжът, обърнат с гръб към него, загледан към плаца с маршируващите строеваци. В канцеларията бе топличко, даже уютно, а вън духаше силен мразовит вятър.

  По онова време тайно от света съчиняваше твърде слаби стихове за природата, за малките неща, които му правеха силно впечатление. Когато тревата край плаца избуя и буковите дръвчета в рехавата горичка се раззелениха, обзе го носталгия по родния град, в сънищата му се запремятаха позабравени спомени и изведнъж откри отново своя някогашен сън: Тихо езеро сред гора, дъжд от лилии, които трептят в копринената небесна синева, лебед, който пее сред кристалния планински въздух. Една утрин, когато глухо и сиво ръмеше, те излязоха сред големите голи хълмове, обрасли с ниски храсти, разпръснаха се във верига, надянаха новите противогази и дружно тръгнаха в атака. В онова сражение изгуби скъпата си резервоарна писалка и после си я представяше кацнала върху темето на някой от превзетите хълмове.

  Мъжете имат тази слабост да преразказват моменти, когато са били победители. В героическите съчинения винаги присъства знак, който предрича успешен завършек; там винаги има нещо, което трябва да предизвика възхищение у слушателите. Това са спомени. Спомени за мъжество. Ето един такъв спомен! Дадоха му шест пачки с по пет патрона. Той зареди карабината си. Караулният началник го изпрати до поста и се прибра. Така го оставиха сам. Беше безлунно, каменистата пътека лъкатушеше ту из влажен дол, ту край тъмнееща като древна тракийска могила височинка, и той непрекъснато се препъваше с големите си войнишки обуща. Към полунощ захвана да ръси ситен снежец. Сняг през април! Вятър подхване снежния рояк, завърти го над едва забележимата бодлива телена мрежа и отлитне в мрака. Заболяха го очите от взиране. Ай, как се страхуваше! Боже мой, как се страхуваше! Дръпна затвора на карабината и набута с палец патрон в цевта. Гората наоколо шумеше и се движеше като жива. Имаше смътно предчувствие, че някой ще го нападне. Как? С нож, откъм гърба. И всичко ще стане толкова бързо, че още докато да се обърне ще е мъртъв… Представи си празната тенекиена каска, която се търкаля към дола, подскачайки по камъните. И тогава изведнъж го обхвана някакво себеотрицание. Беше му все едно дали ще умре, само да не забрави да натисне спусъка. Разтрепера се от яд към този подлец, който щеше да дойде откъм гърба му… Та ето, в такива моменти мъжете се научават да псуват. И той започна да псува: отвратително,
цинично, грозно. Той не хлипаше, ами плачеше и псуваше с всички сили сам в необятната настръхнала гора.

  Влечението към момичетата се събуди твърде рано у него. Спомняше си, бе едва деветгодишен, когато направи първото плахо признание пред себе си, че е влюбен. Любимата носеше очила с дебели рогови рамки, имаше светлосини панделки и най-краткото име на света – Ея. По подобие на възрастните, той си изгради безоблачни перспективи и слънчеви полянки от щастие; затваряше се някъде скрит в самотата и сякаш опипваше с треперещи пръсти бъдещето. Това бяха първите погледи към големия свят. Тресеше се цял от вълнение, като преценяваше бъдещето на живота си, устните му пресъхваха. Късно вечер, когато всички вкъщи заспиваха, изморени от напрегнатия ден, той – невзрачно хлапе с лунички край очите, се измъкваше бос иззад детския си ъгъл и шляпаше важен по дървения под с цигара между зъбите. Луната висеше като зряла круша зад кръста на прозореца и той, кръстосал ръце и нозе, седнал в овехтелия огромен фотьойл, дълбокомислено я съзерцаваше: "Ще се оженим, ще ни се родят деца, ще си пусна брада и ще пиша стихотворения, а пък тя ще е учителка, непременно учителка на най-малките". За съжаление Ея се оказа значително по-хладнокръвна от него, така че в тази своя първа измислена любов той претърпя първото си поражение.

  Двете войнишки години изкара в стационарна военна радиостанция, замаскирана като безобидна горска вила зад поделението. В градинката й растяха цветя, беше спокойно, пчели, синигери, сипки, орехчета кацаха по цветята, а свраките кресливо разговаряха помежду си от ниските клони на рядката горичка. Когато начена есента и започна втората година, пратиха двама новобранци. Единият бе грозничък момък. Чувстваше суровата му лична философия: както нареди началникът. Момчето бе изпълнително, а него това пък го ядосваше и реши, че никога няма да свикне с този глупав новобранец. Момчето се залавяше с най-тежката работа, без да хленчи, без да търси помощ. Това неговото бе друг вид самота: самота – дълбоко самоуверена.

  А той? Ами той все витаеше из примамливото бъдеще или търсеше усамотение в облаците, в тревите, в едва забележимите цветенца, в буболечетата, които пъплеха по земята, в потока, който се виеше из влажния сенчест дол и понякога тайнствено и подземно бучеше. Всеки залез за него бе събитие. Далечните бледосини планини бавно посивяваха, небето се изпълваше с оранж и виолетово, дърветата изгубваха зеления си цвят, срамежливо се отдръпваха в падащия полекичка здрач, слънцето – древен бронзов щит, постепенно расте, все по-наситено жълточервено, потъне до половината, а после по-бавно продължава да се спуска отвъд дъното на хоризонта. И в такъв миг из някоя катранено-черна сянка изпълзяваше с разпилени коси вятър и подгонваше първите плахи звезди по небето. Тези звезди, пламтящи и красиви, го вълнуваха. И как се опияняваше! Хората сякаш преставаха да съществуват. Стоеше сам върху темето на потъмнелия хълм – един мъж, който не познаваше мъжество. И нощем – пак, преживяваше съня си: огледално езеро, дъжд от лилии, трепкащи в синевата, бял лебед, който дрезгаво пее.

  Необяснима е причината за честите му влюбвания. Втората му любов бе красива, мургава, черноока. Хареса я, още като я видя, от пръв поглед. Това стана, когато бе шестнайсетгодишен. Той пишеше, т.е. подреждаше стихове, и то май бе достатъчно основание да придобие поне външно самоуверен вид. На новата си любов посвети цяла дузина безлични стихотворения. Изпитваше срам, като й ги четеше. Ходеха на кино или сядаха в някоя отдалечена квартална сладкарница. Вечер я изпращаше до железопътната линия между двата квартала, до семафора преди прелеза. Опита се да си спомни какво си бяха говорили в онези вечери, докато я изпращаше до жп-линията: всичко беше избледняло и напразно хапеше устни. Помнеше мелодията на гласа й, думите не.
После дойде зимата. Улиците потънаха в пухкав сняг и фенерите нощем призрачно светеха над пейките в градската градина с меката си млечнобяла светлина. И тогава тя се разболя от ангина. Преместиха я в градската болница до жп-гарата. Всяка неделя купуваше с дребните си спестявания три големи червени карамфила, и като го бе срам лично да й ги поднесе, увиваше ги в местния днешен вестник, току-що купен от павилиончето, и молеше сестрите да му помогнат. Когато оздравя обаче, тя се държеше с него учтиво, избягваше вече предишните им дълги разговори, не му позволяваше да й бъбри за себе си. И той не успя да превъзмогне гордостта си, предпочете да мечтае в дългите зимни нощи със своя неизменен сън: огледално езеро, дъжд от трепкащи в копринена синева лилии, лебед, който пее.

  Така течеше неговата военна служба – еднообразно и в непрекъснати копнежи, в непрекъснати възпоминания. Вече към края на втората година той получи още една длъжност – зачислиха го към библиотеката. И сега вече имаше повече време да се отдава на самотата. Затваряше се там и дращеше стихове. Всичко описваше в тях – всичко, което не разбираше, тук се опитваше да си обясни. Животът му започна да му изглежда кратък, и скрит в някой ъгъл на библиотеката, трепереше от отчаяние. Никой не се интересуваше от стиховете му. В самота се раждаха слабите стихове – посинели късчета месо, мъртвородени. Самота лъхаше от всеки ред и страница. По листовете висяха нарисувани с думи образи на самотата. Хубави, ала мъртви. Той описваше ту недостъпна жена и отбелязваше отдолу И САМО ЕДНО МОМИЧЕ, С КОЕТО СЪМ СТРАШНО БОГАТ, ту с думи рисуваше пролетен пейзаж, сред който в бебешка количка дими цигарата му. (Ай, че глупост!) А пишеше, пишеше, през всяка свободна минута пишеше, но кое беше това умно красиво момиче, и сам не знаеше.

  Когато се връщаше в строя сред приятелите, беше съвсем плах, съвсем неуверен, макар да полагаше усилия да изглежда поне само студен по нрав. Самоувереността, която някога му служеше за прикритие, сега му се изплъзваше. Той протягаше ръце да се хване за нещо като удавник във водовъртеж. Скоро приятелите престанаха да го приемат с доверие, решиха, че е болнав и изнежено мамино синче, та прикриваха опасенията си с великодушно снизхождение.

  След това се появи Ема. То стана четирийсет дни преди заминаването. Любовта им беше ефимерна и кратка, най-крехкото цветче на земята. Той се показа дързък: обичаше я, но я отдалечаваше от себе си. Не се опита дори да я целуне. Че каква любов е това? Никакви нежности. Направи я муза на първобитните си стихове. От стиховете му можеше да се заключи, че е опиянен от силна любов, но не, не беше. Накрая съвсем се затвори в своя таен вътрешен свят. От работите, които пишеше, личеше, че много желае да бъде обичан. Но само желание, без опит да се приобщи, да се привърже към когото и да било, без резултат. И той – не особено едър, даже дребен на ръст, с лунички край очите, черни, като въглен искрящи очи, напразно си повтаряше сутрин в леглото: "Тя е загадъчна. Аз съм загадъчен. Ние сме загадъчни. Всички сме необикновени". Това се случваше в течение на една-единствена есен – първата негова есен в казармата. След като си спомни онзи сън, забрави тези неща.

  И тъй, езеро като парче строшено огледало, повяхнали лилии, които като слуз се стичат от небето, грозният дрезгав грак на умиращ лебед.

  След изтичането на двегодишната служба, когато бе отминала дъждовната есен и зимата предлагаше очарователни занимания край буйно пламтящия огън, той се зае да обработва част от стихотворенията и да ги разнася по разни столични редакции. Отвсякъде му казваха, че е прекалено субективен, че е самоцелен. Продължи да се измъчва над работите си, но не задълго. Един ден метна всички дотогава съчинени стихове в огъня и се опита да пише като професионалните поети. Новият начин на писане му донесе жадувания успех. Приеха го добре, издадоха му сборник стихове, включиха името му дори в литературния обзор за изтеклата година. И ето го днес. Върви по заснежената столична улица. Пръхкавият сняг скрипти под стъпките му. Пуснал си е брада. Отива му. Върви. След него се стопява огненокоса порцеланова фигурка – дребно, невзрачно хлапе с лунички около очите, измъкнало се босо иззад детския си ъгъл и шляпащо важно по дъсчения под, стиснало цигара между зъбите; луна, която виси като зряла круша зад кръста на един прозорец. А също отлитащият сън: езеро… дъжд… лилии… лебед, който не пее**.

  София, 20 декември 1967 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 mar. 2020 
___

Guido Cavalcanti (1250-1300) – поет и философ, представител на "dolce stil nuovo" (сладък нов стил). В ръкописа си "Нов Живот" Данте го нарича пръв свой приятел. От 1290 до 1295 г. е член на Общинския съвет на Флоренция. Показно умъртвява водача на политическите си противници Корсо Донати, заради което е осъден на изгнание в град Сардзана (24 юни 1300 г.). На 19 авг., след като заболял от малария, разрешават му да се завърне в родния си град. Издъхва няколко дни по-късно. Погребват го на 29 август 1300 г. в църквата "Санта Репарата", чиято основа е под днешната флорентинска църква "Санта Мария дел Фиоре". Автор е на сонети, канцони, балади, пастирски идилии, граматика и помагало по реторика. Като поет Данте Алигиери (1265-1321) започва с имитиране на влиятелния по онова време лирически поет на Италия Гуитън д'Арецо, но скоро променя поетиката и с приятеля си Гуидо Кавалканти основава школа за писане на стихове, наричана "сладък нов стил". Основната му отличителна черта е върховната одухотвореност на любовните чувства. https://srcaltufevo.ru/bg/100-interesnyh-faktov-pro-avtora-dante-aligeri-aligeri-dante-shag.html
** Мълчалива птица, лебедът пее само преди да умре. Затова изразът "Лебедова песен” означава жест на отчаяние, последно сбогом. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...