ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (196.)
"Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." Библия, из Притчи Соломонови
02.05.1999. НАЙ-ВАЖНОТО В ИЗКУСТВОТО
Нашите бизнесмени... Най-близкото до ума е да изтъкна ужасната им страст към успеха, несдържаното им самолюбие, избиващо в грандомания, когато успехът ги споходи. Като манталитет, българинът има слабост към бедстващия, угнетения от неуспехи и несрета; на позамогналия се ние гледаме с черна завист и отчуждение, спотаено зад кротка лъстива усмивчица. Опитвам се да разбера едното и другото: защо е тъй? Толкова саможиви ли сме, та да не виждаме у сполучилия стопанин пример за човек, умело приложил труда, предприемчивостта, късмета, таланта си? От хилядолетия тук на Балканите се живее бедно. Дразни идиличният лъскав образ на замогналия се може би поради внушенията, с които родната наша литературна традиция ни е възпитавала като човеци; пък и в черковния календар светците са все люде на самоотречението, не на материалното благоденствие. Ортодоксията върви плътно в стъпките на Иисус. Изобщо, за бедстващия Христовите послания се явяват начин да се примири с материалната нищета, въздигайки се в съзнанието си като унижен страдалец, пренебрегван герой с високи духовни приоритети.
И комунизмът, като изкривено приложение на Христовата идея,
ни възпитаваше да се гордеем с бедняшкото си потекло, да изтъкваме колко добре ни е именно понеже сме пренебрегвали материалното лице на сполуката именно
защото сме най-прости обикновени болтове, винтчета и лостчета във великата сложна система на всеобщо равенство в бедността.
Срина се и тази химера. Защо обаче обществата имат основния недъг да следват масови рецепти на лечение! Всеки човек е уникален. Такъв не е имало и няма да се появи повече. Но я виж ти – униформа в облеклото, в прическите, в обзавеждането, в обноските, в самочувствието как да представим това или онова, но и това още не е тъй страшно; унифицирането на човешките типове – еднаквости в мечти, желания, амбиции – ето страшното, и това вече е натиск към обезличаване, тук е страхотията. Гражданинът, кълнящ се в преданост до гроб пред иконата на вожда (Маркс, Ленин, Сталин, Мусолини, Георги Димитров, Мао, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, аятолаха Хомейни, Осама бен Ладен, Иван Костов или някой друг съвременен зъл падишах), е хиляди пъти по-безличен от глинения Адам, Йеремия, Йов, от уникалния в своята неповторимост библейски човек с неговите вечни съмнения и естествени човешки копнежи. В този смисъл иконите, представящи лидера и политбюрото на която и да било партия с всичките им героични – съчинени или реални – биографии, са жалки епигони на християнската митология. Макар че опитват да въздействат по подобен начин, липсва им смирение, мъдростта на библейската притча: все делят човеците на свои и чужди, на врагове и съратници. Фалшивият пророк именно по това личи: не уравновесеност, а смут и бъркотии твори, настройва огромни маси човеци едни срещу други все с най-прекрасни уж намерения. Когато говори, устата му е по-близо до мозъка и твърде далеч от сърцето.
"Героят" при комунизма задължително се откроява върху вражески катранен фон; отнемем ли му противостоенето, увисва като дрипа. Иде ми тук за илюстрация една от най-споменаваните притчи – за блудния син. Как да я разбере еднопосочното му съзнание на "предания до смърт новопокръстен" (бил той обичайният неофит или познатият хипер-гневен костовист)? Какъв разкош е да откриеш у врага, у блудния чертите на човек от твоето тесто! Ама виж, бесовете изкушават да посегнеш и да го унижиш, да го утрепеш, като най-бърз, удобен, а и най-романтичен като че начин да си решиш нещата. "Няма човек, няма проблеми!" – ехидничел уж Йосиф Сталин***. А че този човек отсреща може да стане твой съмишленик?... Не! Категорично не. Най-добре според фанатика неокомунист по стил в днешната наша България е по късата процедура. Както във философската легенда за Гордиевия възел. Хряссс с меча, и Александър Велики с пружинираща походка на глупак се оттегля при любовника си. Мъчели да го разплетат този възел, мъчели се, докато се явил Александър и хряс! – разсякъл го с меча. Но що за решение е това! Най-жестокият инквизитор и враг на християните римският военен чиновник Савел Разбойника не се ли преобразява в най-далновидния сред апостолите, първостроителя на християнската черква?! Ако комунизмът и неокомунисти от типа Иван-Костовци и "кинжали", където се появят, като феодална средновековна ерес, сеят антагонизъм или неандерталска ненавист, християнската философия насочва човеците към по-фини средства за влияние.
В крайна сметка, комунизмът, старите рефлекси у т.нар. Нови демократи за силна България чрез практиката на т.нар "духовно строителство" визират масата от хора, т.нар. колектив, докато християнството изправя човека самичък пред нравствените императиви на цивилизацията. Нямаше да му се любуваме на гневните реплики на самообявилия се за месия старши асистент по политикономия към алчните старци на припек, както и фундаменталното откритие на изрядно обучен марксист-ленинец, че мнозинството българи били невежи, понеже не гласували за неговата партия! В себе си мога всякак да споря с богочовека Иисус, но в този спор Иисус ми открива, че божественото е и у мен, че дори у най-противното изчадие на човешкия греховен род блещука искрица звездна субстанция.
Та за разбогателите съотечественици, тези едва 4% беше думата. Интелигенцията е, която следва да подскаже, да ги изкуши колко полезни за унижения и изнемогващ народ могат да бъдат. Но първо не е зле да се поклоним полекичка на успеха им, да престанем безогледно да ги нападаме, макар да имаме бол поводи за това. Защото и замогналият се тарикат, и добрият стопанин не знае как да се отнася със себе си.
03.05.1999.
Срина се и тази химера. Защо обаче обществата имат основния недъг да следват масови рецепти на лечение! Всеки човек е уникален. Такъв не е имало и няма да се появи повече. Но я виж ти – униформа в облеклото, в прическите, в обзавеждането, в обноските, в самочувствието как да представим това или онова, но и това още не е тъй страшно; унифицирането на човешките типове – еднаквости в мечти, желания, амбиции – ето страшното, и това вече е натиск към обезличаване, тук е страхотията. Гражданинът, кълнящ се в преданост до гроб пред иконата на вожда (Маркс, Ленин, Сталин, Мусолини, Георги Димитров, Мао, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, аятолаха Хомейни, Осама бен Ладен, Иван Костов или някой друг съвременен зъл падишах), е хиляди пъти по-безличен от глинения Адам, Йеремия, Йов, от уникалния в своята неповторимост библейски човек с неговите вечни съмнения и естествени човешки копнежи. В този смисъл иконите, представящи лидера и политбюрото на която и да било партия с всичките им героични – съчинени или реални – биографии, са жалки епигони на християнската митология. Макар че опитват да въздействат по подобен начин, липсва им смирение, мъдростта на библейската притча: все делят човеците на свои и чужди, на врагове и съратници. Фалшивият пророк именно по това личи: не уравновесеност, а смут и бъркотии твори, настройва огромни маси човеци едни срещу други все с най-прекрасни уж намерения. Когато говори, устата му е по-близо до мозъка и твърде далеч от сърцето.
"Героят" при комунизма задължително се откроява върху вражески катранен фон; отнемем ли му противостоенето, увисва като дрипа. Иде ми тук за илюстрация една от най-споменаваните притчи – за блудния син. Как да я разбере еднопосочното му съзнание на "предания до смърт новопокръстен" (бил той обичайният неофит или познатият хипер-гневен костовист)? Какъв разкош е да откриеш у врага, у блудния чертите на човек от твоето тесто! Ама виж, бесовете изкушават да посегнеш и да го унижиш, да го утрепеш, като най-бърз, удобен, а и най-романтичен като че начин да си решиш нещата. "Няма човек, няма проблеми!" – ехидничел уж Йосиф Сталин***. А че този човек отсреща може да стане твой съмишленик?... Не! Категорично не. Най-добре според фанатика неокомунист по стил в днешната наша България е по късата процедура. Както във философската легенда за Гордиевия възел. Хряссс с меча, и Александър Велики с пружинираща походка на глупак се оттегля при любовника си. Мъчели да го разплетат този възел, мъчели се, докато се явил Александър и хряс! – разсякъл го с меча. Но що за решение е това! Най-жестокият инквизитор и враг на християните римският военен чиновник Савел Разбойника не се ли преобразява в най-далновидния сред апостолите, първостроителя на християнската черква?! Ако комунизмът и неокомунисти от типа Иван-Костовци и "кинжали", където се появят, като феодална средновековна ерес, сеят антагонизъм или неандерталска ненавист, християнската философия насочва човеците към по-фини средства за влияние.
В крайна сметка, комунизмът, старите рефлекси у т.нар. Нови демократи за силна България чрез практиката на т.нар "духовно строителство" визират масата от хора, т.нар. колектив, докато християнството изправя човека самичък пред нравствените императиви на цивилизацията. Нямаше да му се любуваме на гневните реплики на самообявилия се за месия старши асистент по политикономия към алчните старци на припек, както и фундаменталното откритие на изрядно обучен марксист-ленинец, че мнозинството българи били невежи, понеже не гласували за неговата партия! В себе си мога всякак да споря с богочовека Иисус, но в този спор Иисус ми открива, че божественото е и у мен, че дори у най-противното изчадие на човешкия греховен род блещука искрица звездна субстанция.
Та за разбогателите съотечественици, тези едва 4% беше думата. Интелигенцията е, която следва да подскаже, да ги изкуши колко полезни за унижения и изнемогващ народ могат да бъдат. Но първо не е зле да се поклоним полекичка на успеха им, да престанем безогледно да ги нападаме, макар да имаме бол поводи за това. Защото и замогналият се тарикат, и добрият стопанин не знае как да се отнася със себе си.
03.05.1999.
По какво се отличава художественият стил ли! По
скритите в подтекста внушения. Чрез внушаване на чувства и настроения от образи
и картини, от сюжет и ситуации художественият стил е насочен към усета и към
умението да виждаме света отвъд видимото за окото, изпод повърхността и над
облаците от политически послания. Това качество го има в някои словесни фигури
на разговорния стил в българския ни език, но в художествените текстове умението да се казва едно,
пък да се разбира второ, трето, дори и четвърто, е изведено до степен на изкуство, което ще рече, до върховно майсторство, каквото може да бъде и заниманието с политика.
Изкуството никога не си позволява да говори пряко, в прав текст. Художественият стил както в литературата, така и в другите изкуства, следва големите обобщения за живота и мястото на човека във Вселената. Най-важното в добрата картина (роман, мелодия, стихотворение) не е изрисуваният с масло или акварел пейзаж и човешка фигура или каквото и да е, а излъчването на духовна енергия, която зарежда човека с воля за живот, с увереност в себе си, макар и през сълзи на очи и през йеремиеви вопли. Човекът на изкуството – а това може да бъде всеки от милиарди обикновени уж хора по земята! – борави с всеизвестни факти за събития, личности, обществени явления. Но той не е архивар. Не е и следовател. Не му е работа да се занимава със статистика и рейтинги на политическите партии и водачи. Той обаче има особената възможност от всеизвестното наоколо да изтегля енергийните потоци от духовност, мъдрост, уравновесеност, човеколюбие. Голямото изкуство открива божественото, творческото начало у Адам и Ева. Другиго може да излъже политическият шмекер, но човек с развита интуиция, придобита от занимания с изкуство, трудно се лъже: може би понеже изкуството е особен род знание за Добро и Зло, за съжителството ни с бога и сатаната.
Интерлюдия*
Скапа ми се наборът, отнел ми дотук с преработката около два усилни часа в най-продуктивното за мен време – рано сутрин между пет и осем, та хукнах да си купя цигари, направих си силно кафенце и седнах на балкончето, огряно от измъкващото се над съседния блок септемврийско слънце, с "Интелектуалците" – есетата на Пол Джонсън (1928)** да си лекувам лошото настроение. Стар трик, отработен в течение на четиридесет години дотук ровичкане из книгите: отворих напосоки трийсетината печатни коли разкошна есеистика, за да си потърся илач за обзелото ме отчаяние. И разбира се, съвсем не случайно, попадам на текст, който е по темата ми тази утрин. Обширният цитат, който няма да приведа, съдържа и част от онова, което имам да кажа точно днес, един вид продължение от разговора ми с посредствен-философ, дървена кратуна, който водих вчера по обяд на чаша топла бира в кварталното ни кафене. Четири са тезите, които предлагам за размишление.
Изкуството никога не си позволява да говори пряко, в прав текст. Художественият стил както в литературата, така и в другите изкуства, следва големите обобщения за живота и мястото на човека във Вселената. Най-важното в добрата картина (роман, мелодия, стихотворение) не е изрисуваният с масло или акварел пейзаж и човешка фигура или каквото и да е, а излъчването на духовна енергия, която зарежда човека с воля за живот, с увереност в себе си, макар и през сълзи на очи и през йеремиеви вопли. Човекът на изкуството – а това може да бъде всеки от милиарди обикновени уж хора по земята! – борави с всеизвестни факти за събития, личности, обществени явления. Но той не е архивар. Не е и следовател. Не му е работа да се занимава със статистика и рейтинги на политическите партии и водачи. Той обаче има особената възможност от всеизвестното наоколо да изтегля енергийните потоци от духовност, мъдрост, уравновесеност, човеколюбие. Голямото изкуство открива божественото, творческото начало у Адам и Ева. Другиго може да излъже политическият шмекер, но човек с развита интуиция, придобита от занимания с изкуство, трудно се лъже: може би понеже изкуството е особен род знание за Добро и Зло, за съжителството ни с бога и сатаната.
Интерлюдия*
Скапа ми се наборът, отнел ми дотук с преработката около два усилни часа в най-продуктивното за мен време – рано сутрин между пет и осем, та хукнах да си купя цигари, направих си силно кафенце и седнах на балкончето, огряно от измъкващото се над съседния блок септемврийско слънце, с "Интелектуалците" – есетата на Пол Джонсън (1928)** да си лекувам лошото настроение. Стар трик, отработен в течение на четиридесет години дотук ровичкане из книгите: отворих напосоки трийсетината печатни коли разкошна есеистика, за да си потърся илач за обзелото ме отчаяние. И разбира се, съвсем не случайно, попадам на текст, който е по темата ми тази утрин. Обширният цитат, който няма да приведа, съдържа и част от онова, което имам да кажа точно днес, един вид продължение от разговора ми с посредствен-философ, дървена кратуна, който водих вчера по обяд на чаша топла бира в кварталното ни кафене. Четири са тезите, които предлагам за размишление.
1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано от друг преди теб или да допълниш написаното от класиците, по-добре не се захващай, не си губи времето!
2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня есенцията, водещото начало на двехилядигодишната ни християнска цивилизация, която насочвала човека към божественото в неговата обзета от страсти, блянове и подозрения греховна душа.
3. Истинският автор създава своите разумни читатели, води ги през тресавищата, през блатата от думи към облян от слънце и любов оазис на духа, ала не се държи надменно, крачи с множеството, не се срамува да разкрие слабостта, увлеченията, заблудите си. О-о, той в никакъв случай не е изрядният медиум (посредник) между Истина и Съвест, между жежките нужди на греховната плът и естествения стремеж у човека да бъде по-великодушен, по-мил към останалите човешки съществования!
4. Изкуството – художествената литература в най-отчетлив, най-достъпен вид – е тревога и оптимизъм, че животът и на най-големия гад има своя скрит положителен смисъл. Така че демократичното, като любов към човека, винаги взема превес и в най-мрачните средновековия на отчаянието пред сфинкса на човешките ни бесове.
Пловдив, 3 септември 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 25 uli 2020
Илюстрации:
- Искуството отваря най-непринудено нови хоризонти.
- Самодоволството и надмеността са лоши съветници
___* В случая театрална пиеска с фарсов характер.
** За Пол Джонсън (1928). Започвайки от Modern
Times (1985), книгите на Пол Джонсън са признати като шедьоври на историческия
анализ.
Той е редовен колумнист на Forbes и The Spectator, а текстовете му се
появяват и в The New York Times, The Wall Street Journal и в много други
публикации.
*** Фразата, приписана на Сталин, не е произнасяна или по друг някакъв начин изразявана от Сталин. Вж. https://www.168chasa.bg/article/8041103 Бел.м., tisss.
*** Фразата, приписана на Сталин, не е произнасяна или по друг някакъв начин изразявана от Сталин. Вж. https://www.168chasa.bg/article/8041103 Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)