Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 27 януари 2019 г.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение)

  Докато има грешни, ще има и любов. Няма ли съпротива, няма любов.


ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (2)

   31.07.2004.

  Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството чрез глас, аромати, жестове, докосвания привлича, изкушава, както и не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. Орнаментите върху фасадата и вътрешността на мюсюлманския храм, например, би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже смятам претенцията, че са красиви, е твърде очебийна, твърде настойчива, носи ми усещане за прекаленост, за преиграване, което за мен – сина на простия мебелист дърводелец Кирил от Харманли, може да е дори отблъскващо.

  Човешкото е нормално, когато допуска грешки в пропорцията. Исус е уязвим, и това го прави по-близък до обикновения човек от някакъв си там строго осъразмерен, могъщ в излъчването си, и затова именно! – подтискащ и вечно вперил се в мен бог. Аллах или с други думи казано: Богът-отец, като образ ми е противен, може би защото хвалителите му опитват да ми докажат, че и красотата може да е жестока, назидателна, непоколебима и мрачна спрямо човешкото у мен.

  Такъв образ мен простосмъртния не може, няма как да ме увлече.

  Чувствата се раждат в гранична област, където идеалното се разтваря и разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава и е склонен да бъде изкушаван именно защото е грешен, т.е. не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобхватни и уж обясняващи ми докрай света теории, религии, идеи, идеологии отблъскват със своята скованост, с едва прикритата си неприязън към грешния човек у мен зад големи кухи фрази за любов. 

  Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният дух не би позволил да го оковат и над главата му не звездното небе, а орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го очарова. Което зоват "вяра", в повечето случаи изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, ужас да не сбъркаш канона, да не разгневиш Силата.

  В името уж на човечността унищожават най-човешкия у нас рефлекс – склонността да грешим, да се мамим, да изкушаваме, с други думи и по-ясно изречено – сурово подтискат стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск и за живота си, но с тръпката на откривателя.

  Фанатизмът роди инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната самоувереност у надъханите болшевики, нацисти, комунисти, ирански аятоласи и праведници, афганистански талибани, роди самоуверения грандоман, прекосил Атлантика, за да преподреди Арабския Изток по свой образ и подобие.

  Любовта се обновява не в строгата вярност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното ме прави безразличен; понеже е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен да го хваля като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да се подчинява.

  Апостолите на Исус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Интелигентни много добри хора у нас съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране като светец на християнската вяра, че при самозащита убил чорбаджийския слуга; а не би трябвало да съжаляват. Левски е такъв образ от граничната зона, дето високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му – хем прилича на нас, хем носи в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците. Ако сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас п. Хинов, Димитър Общи и пр.) сеячи на раздори, но той никога не слиза до тяхното ниво на суета и ожесточение.

  Идеалният кръг е символът на съвършеното, т.е. на свършеното. Като основен творчески импулс в действителния материален и духовен живот у човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Възражда там, където предстои да се появи нещо ново, различно от установеното. 

  Докато има грешници, ще има и Любов.


  01.08.2004.

  Ако няма съпротива, няма Любов

  Любовта е априори творчество, стремеж към нещо ново. Където всичко е открай-докрай подредено, отмерено, балансирано в идеални пропорции, тогава Любовта отлита; нейна бледа сянка е Уважението, но уважението, респектът, подчинението няма как да я заменят. 


  Парадоксална е обвързаността между Бог-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ поглед, унижава чрез назидателност и настояване множествата да повтарят колко е всеопрощаващ и великодушен, колко е незаменим; Исус – напротив! – уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към него човеците, толкова по-близък до себе си го усещам. Всъщност, Исус се уподобява на простосмъртния, за да ни вдъхне увереността, че може и да си губещ в изпитанията, но именно за губещия се отнася Химнът на живота, когато човешката душа се очиства от налепите на самодоволство, лакомия и най-страшния от греховете – надменността, възгордяването.

  Позволеното е територия на Бога-отец; Христос е великолепен именно като унижаван и страдащ, който ни учи: където е Любов, там са гейзерите на Божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви води, наистина е Любов, а не страст за притежание!

  Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и това е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Исус в човешкото си пребиваване, когато е в човешка плът, все се позовава на Бога-отец, от когото черпи енергия за чудеса. 

  Какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на Абсолютната власт, която тиранизира всичко живо на земята и в човешкия ни космос.

  Фундаментализмът в исляма, доколкото в качеството на обикновен човек го разкодирам като философия, накуцва именно с огласените на висок глас претенции за непогрешимост, за свещената си праведност. Според Корана, всичко живо е под строгия надзор и във властта на Върховния суверен, следователно: няма движение, няма развитие. Пак според тази велика Книга на исляма, Духовното ми се представя като застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти.

  В привидния хаос на простосмъртието ни се натрупва велика жажда за подреденост и хармония; зад зидовете на мрачните затвори Свободата е най-мила. Затова силно религиозните, обладани от фанатизъм общества нищо съществено не са сторили дотук за човечеството, или – ако го има, същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. 

  Авицена* ми иде наум в този миг. Озлоблението, което възпроизвеждат този род общности на праведници вследствие унижения, на които сами са се подложили, подтиска живота в материалните му изражения, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния деспот. Фанатичният мюсюлманин е отблъскващ както и всеки друг фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в Отвъдното хиляди и милиони мразени до пароксизъм "неверници". 

  Какво е това! Може би – отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение?! Но тук няма място за Любов** и самият "правоверен" е не герой, а страст за унищожение, инструмент на Ненавистта.


  Християнството, като подход към човека и света, е ключово завоевание на днешната ни цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме познанието си, без да громим любопитството, без да гледаме изпод вежди изкушенията, непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия наглед силно уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства буден и неудовлетворен Човешки дух.

  Представен като един от сто и двайсетте пейгамбери***, Исус е, според Корана, принизен до един от многото, просто пратеник на Бог. Чрез тази незначителна на пръв поглед редакция върху първоначалната версия на Библейската легенда за отношението между Бог-отец и Богочовека Исус... отнета е най-съществената част от християнската етика и философия – възможността с Любов да се решават жестоките разпри между хората. 

  Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са основен подход, обновяващ неандерталщината, нахъсването на множества, обявени за праведни воини на Върховната сила срещу всички, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене. Великолепието на християнския подход е в това, че без да отрича Бога-отец, без дори да се усъмнява в Неговата власт и енергия, го прави част от духовното ни мироздание. 

  Избягната е конфронтацията, назлобяването ловко е заобиколено или превъзмогнато. Пред човешката личност нещата са представени тъй, че личността (според жизнения си опит, талант, генетични заложби, умение, настойчивост) сама да прецени кое е Добро, т.е. Любов, и кое – Зло, т.е. опустошение на цветущи градове и държави, под предлог че са върши нещо крайно необходимо за всички нас, нещо прекрасно

  Доверието, проявявано към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисения мислещ ум. От дълбока древност до днес гласът на мъдреците ни помага да живеем със своята лична участ и драма на земята, настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където Злото и Хаосът тържествуват самодоволно.

  Модерното цивилизовано общество в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, занимава се с проявите на издевателства над невинни. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си
анти-човешко отношение към света. Наивни ли сме, или сме интелектуално недорасли, за да не забележим сърцевината на Злото?

  Противопоставянето "християни–мюсюлмани" е непродуктивен подход. Мислещите умове би трябвало да са разкодирали отдавна посланията от Легендата за Богочовека Исус, който – без да отрича Бога-отец, извършва поврат в мисленето – нежна, ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа от две хиляди години насам.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 jan. 2019
___
* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина, повече известен като Авицена, живял ок. 980- 1037 г. персийски лекар, философ, учен, поет, музикант, автор на 450 книги върху широк кръг теми, най-вече философия и медицина. Смятан е за баща на съвременната медицина, пише на персийски и арабски. Ученик е на Аристотел и на Неоплатонизма.
Съчинението му "Канон на медицината", състоящо се от пет части и преведено на латински през ХІІ в., в течение на няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия Изток и Европа.
** Означаваните с курсив думи да се отличават от стесненото значение, когато са употребявани в разговорния стил.
*** Т.е. упълномощени агитатори, пропагандисти на върховния тиранин. Бел.м., tisss.