неделя, 11 август 2019 г.

УНИЖЕНИЕТО НАЧЕВА ОТ РЕЧТА

УНИЖЕНИЕТО
НАЧЕВА ОТ РЕЧТА
  
  08.07.1998.

  Чета великолепната книга "Българският Великден или страстите български"... и хлъцвам: Тончо-Жечеви му работи! Върви си плавно, напоително разказът, па току авторът изтърси някоя чужда, бамбашка дума. Разправя за Тодор Икономов (1835-1892), явно с обич говори, с пристрастие за този по-малко известен в галерията от възрожденските ни български характери, и ни в клин-ни в ръкав вземе, та изтърси "Тук той (Тодор Икономов, бел.м., tisss) епатира синодалните старци със своя консерватизъм, спечелва си славата на заклет консерватор"... Скачам да ровя из Речника за чужди думи в българския ни език какво ли ще да значи "епатира", но в речника не почели въпросната дума; намирисва ми да е френска, и ето, че в малкия речник от 14 500 думи на Бл. Даков и М. Каракашева от 1960 г. откривам – "epatant" в разговорния френски език означава "изумителен". А в обемистия речник на Благой Мавров от 1950 г. има гнездо от думи, тъй да се каже, роднини на "епатант": "епате" (слисан, смаян), "епатман" (зачудване, сащисване), първичен смисъл: сплеснатост; "епатер" (счупвам крак или подпора; сплесквам; просвам върху земята), "епатьор" (който обича да смайва, любител на сензации). Достопочтеният професор изровил дума от разговорната френска реч вероятно случайно. 

  Случайно! Да беше някой невежа, че да го приема за случайно; целта очевидно е да въведе чуждицата вместо простоватото наше "изненадва", демек, да се шашнем ние, българите, да се сплескаме, пардон (извинете), демек – да се епатираме.

  Така в далечния май 1967 г., войник в ракетен дивизион сред букаците край пътя между Хасково и Харманли, готвейки се за кандидатстудентски изпит по български и литература с разкошната – кой каквото ще да рече! – "Панорама на българската литература" на проф. Пантелей Зарев, налетях на непозната за мен по онова време дума от латински произход "еманация". Цитирам:
"Ботев* е рядко изключителна личност, най-вдъхновена еманация..." и т.н. Лесно ми беше! Но и в леснотията има мизерии; тази еманация я бяха почели в Речника за чуждите думи в Българския ни език с четири значения. И аз бая се зачудих кое точно значение ще да е имал на ум авторът, кое точно измежду четирите! –


  1) излъчване, отделяне на нещо;
  2) излъчване на радиоактивни вещества;
  3) радиоактивен газ, продукт от разпадането на радий, торий, актиний;
  4) излъчвано от божеството световно разнообразие. Според г-н Платон, божеството излъчва световния разум, световната душа и сетивния свят?

  Ха върви я разбери! Записах си аз най-старателно тази "еманация", па я тропосах подир месец в писмената си кандидатстудентска работа, тъй да се каже, за аромат и показ я плеснах. Айде де! И ний сме яли бонбонки тик-так, закачили сме по нещичко от циливилизасиона, не сме дип хептен простак българин!

  Питал съм по същия повод преди трийсетина и повече години тогавашния добър приятел, понастоящем проф. Иван Сарандев, поради что нашите учени-езиковеди и най-паче господа професори и академици се срамят да хортуват по български? Да не би да се опасяват, че светът ще ги вземе асъл за невежи българи, та препълнят писмената си реч, и особено литературноисторическите си опуси с купища чуждици, непонятни за масовия българин – шарени словца, изкопани сякаш нарочно, за да ни тръшнат с кроше или ъперкът на боксовия ринг. Иван Сарандев в онзи момент се поокашля тежко-тежко, изтегли тънка като пиявица усмивчица под носа си: "Всяка наука си служи с терминология, какво има да се чудиш! Това е нормално".

  Въпреки че се насилих да я разбера тази мистерия с чуждиците (ето, вече съм на шестдесет и кусур лазарника), и досега умът ми го не побира – какво общо има, да речем, синът на даскал Ботйо Петков из Алтън Калофер с ядрената физика или с отделянето на газове, па колкото и благородни да са тези газове според госпожа Физиката, госпожа Химията и пр. науки. Та въпросът ми е: за кого творят родните светила по Български език, Родна литература и по Българска история? За шепата дълбоки специалисти ли творят уважаемите, или за милионите обикновени българи и техните деца? За да не изглежда въпросът ми пресилен упрек, мога тутакси да посоча какъв айрян от чуждици се лее из писмената реч у последователи на току упоменатите двама значими учени, професорите Тончо Жечев и Пантелей Зарев.

  Мога обаче и да посоча светила на българския ни литературен небосклон, като професор Александър Балабанов – първи превел Гьотевия "Фауст" на български език, за когото Цар Борис III в тесен приятелски кръг споделя колко съжалява, че няма правомощия да възнагради младия Балабанов с аристократичния сан граф, или както и редактора на може би най-престижното литературно списание у нас за всички времена – "Златорог" на Владимир Василев, Петър Динеков – най-почитан сред изследователите на Българския фолклор и мой преподавател в университета, хора с характер, които не си позволяват лукса да се бъзикат с българина, като му пробутват жалки, унизителни трикове, пренебрегвайки именно Българския език.

  Вероятно съм наивен да мисля, че няма такава материя из сферата на История, Литература, Народопсихология, Реч, която да не може да се обсъжда и на прост български език, без издирвани специално за да ни тръшнат по гръб чуждици, без наукообразни примеси на словесен турлю-гювеч чуждици от екрана на телевизията и от предавания на българските ни радиостанции. Па за всеки случай защо да не попоглеждат чат-пат и към текстовете в Библията! Щом като дори християнският бог – Богочовекът според библейската легенда, не се изкушил ни за миг да се прави на извънземен, нас какво ли ни изкушава да се правим на чужденци сред своите!

  Моя позната, филолог по специалност, ей така се изрази: "Непрекъснато казвам на моите ученици, че трябва да бъдат патриоти". С това "патриоти", вместо онова нашенско "родолюбиви българи", дали не си заприличала на лекаря - тютюнджия с пожълтели от пушене пръсти, който в жарки беседи клеймял никотиновата отрова? – запитах я на четири очи, ама госпожата взе, че ми се ядоса: "Виж какво, господин пурист (чистофаник, казано на българската), "патриот" отдавна се е наложило над архаизма "родолюбци". Обиди ми се, накъсо казано.

  То японец неслучайно рекъл, че възпитанието на нацията започва от възпитание изпървом на учителите, според свидетелстващия проф. Марко Семов в книгата му "За Япония като за Япония". Ей тъй високо уважавани наши българи внушават на обикновения българин как хубаво е да се прехласнеш по чуждото, колко приятно е да мислиш българското за по-долно от чуждото.

  Разбирам колко изискан в родолюбието си е уж простичкият Захарий Стоянов (1850-1889), когато изпълва близо осемстотинте печатни страници на "Записки по българските въстания" (най-българската ни книга) с благозвучната, нюансирана, пребогата на отсенки, подтекст, метафорични образи и алегории, самоиронии и словесни каламбури простонародна жизнена българска реч. Урок е не само това, което се изрича; урок е и начинът, по който си служим със словото.

  Преписвам тези бележки от далечната 1998 г. за немарата към родния език, която показват не само литературни историци, коментатори на българската литература, анализатори, но и т.нар. политически елит в днешна България, и ми изгрява пред очи русизмът "нелицеприятный". Не съм чул тази чуждица
**, която на български се превежда като прилагателно със значението "безпристрастен или справедлив" (за разлика от руското наречие лицеприятно, което на български значи "пристрастно"), веднъж да е употребена с истинския си смисъл, какъвто носи тя в руския език. От Мартин Карбовски (1970), наред с Кеворк Кеворкян (1944) и Тошо Тошев (1942), та до самия ни Президент на Републиката Георги Първанов (1957), всичките уж корифеи на българския дух, като рекат "нелицеприятно", разбират "неприятно". Ей такваз ни културата, каквато ни е речта – фасони, сръдни, закачки, пунти-пластика и суетност: боси, та им духа и между ушите!


ПОСЛЕСЛОВ

 Преди години питам на двора у на нашите, дето още живеехме с жена ми, дошлия от София проф. Иван Сарандев защо толкова се размазва по Елисавета Багряна (1893-1991), като госпожата обикаляла най-луксозните местенца на Централна и Западна Европа, когато тук жандармерията е разнасяла набучени на кол отрязани глави на партизани? Тъкмо му бяха издали книгата "Анкета с Багряна" в известно софийско издателство. И той ми отговори ето как! "Наистина си е поживяла сред каймака на европейското аристократично общество, но където е ходила, разнасяла е славата на България!" 

  Това ми дойде на ум, докато четях изгъзиците на феновете Папа-Принц-Жанови. Тъй че нищо ново под слънцето. Заядох го тогава Сарандев що е писал с толкова предвземки, които биха разбрали не повече от стотина телета от неговите научни среди заради изобилието от чуждици. И маститият професор взе да се оправдава, че и лит.критиката си има своя терминология, както във всяка научна сфера. И го разстрелях с въпроса, след който приключихме разговора: Ти за кого пишеш? За хора с титли, или за масовия обикновен българин?

  Беше долетял до Пловдив с най-ранния влак от София, за да ползва баща ми, който работеше тогава към мебелните магазини в Пловдив, да си похарчи парите Иван, като понакупи персийски килими, понеже някой му пуснал мухата, че левът предстои в най-скоро време яко да се обезцени. Писал съм за Сарандев в текст, озаглавен "Дървеният Иван". В моите представи той си остава типичният човек с талант, но без характер. Да отстояваш българщината точно когато ни унижават по всякакъв начин, изисква да цениш първо своята родна реч. Нали е ясно!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 11 avg. 2019

Илюстрацията долу:
- 1976 г., с баща ми на двора край старата къща в Мараша.

NOTA BENE: На 11 август през 1878 г. малоброен руски отряд и нашите български опълченци отстояват срещу нахъсаните диви башибозушки орди и многократно превишаваща редовна армия на Османската империя позицията си на връх Свети Никола в Стара планина.Това е ключов момент, който преобръща хода на войната.
___
* Вж. П. Зарев, "Панорама на българската литература", 1966, т. І, с. 283, 385.
** Вж. "Русско-болгарский словарь", Москва-1969, с. 516 и с. 418. Бел.м.,tisss.


ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...