В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)
16 uni 1987. АСЯ
Глава ІII (продължение 2)
На 8 март надвечер Ася е в квартирата ми... Опитвам се да разпаля някак суровите цепеници в изобщо досега непалената печка. Дъхът ни се превръща в облачета пара. Потропване чувам по прозореца на стаята. Излизам. Почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.
– Хайде бе, човек! Всички отдавна сме се събрали... Знаеш, мъжете сме малцинство в училище. – Вижда моята гостенка, вижда ролковия училищен магнетофон, отмъкнат от кабинета ми по литература. Стъписан отстъпва крачка назад: – Ама кажи, че такава била работата! Е, аз да тръгвам, че онези там ме чакат.
– Познава ли те? – притварям много внимателно вратата зад гърба си.
– Не знам – напрегната е като пружина, – може и да ме познава. Тук всички се знаят.
Не желае да я гледам гола, докато се любим. В тъмното очилата й с висок диоптър, с дебели рогови рамки отразяват игриви пламъчета от разгорелия се огън в печката. Когато я усетих, силно възбудена, как се отпусна под мен, скочих от леглото, запалих лампата, смъкнах й очилата. И насреща ми блеснаха две много, ама много ококорени и сърдити чудесни сини очи.
– Я...! Ти си била хубава!
Не, то съвсем не беше комплимент. Наистина едва сега усетих колко е хубава с това леко вирнато носле, с полудетската си брадичка, с нежния русоляв мъх по горната й устна, с ореола от пшеничено русите й разпилени върху възглавницата коси.
– Угаси лампата!
– О-о не! Няма да угася лампата.
– Моля те!!!
– Не! – И тогава за пръв път май се любихме съвсем на светло. Леле, какъв разкош!
Рано на следната утрин се разделяме. Заничам иззад перденцето да погледам как се отдалечава, как притеснена прекосява площада пред сградата на общинската управа, застлан с онези техни добруджански неизменно черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. В четвъртък, знам, нямам занятия. Четвъртък ми е денят за проверка на писмените работи. Ами сега? Целия безкраен четвъртък какво ще правя? Опитвам да пресметна след колко часа ще я видя отново.
Продължаваме тайно да се срещаме. И Данко, най-близкият ми човек в това село, не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят съм си все същият саможивец, който веднъж седмично като някой смахнат се скита из къра, гони Михаля. Години по-късно ще узная как местните ме мислели за ненаред с ума, дето бродя, според тях, безцелно из горските пояси и съседните изоставени села, други пък – повечето жени, бъбрели: "Това младичкото даскалче женено ще да е, не се усуква около нашите моми. Къде ли му е женичката, сигур го чака да се върне от гурбет".
На 25 март 1972 г. – събота надвечер, отново е при мен. В неделя два пъти излизам, като заключвам синеоката си гостенка сама в студената ергенска стаичка: първия път ходих до кръчмата за бутилка евтино вино и пакет с горещи кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата, пред чието стълбище преди месец Данко ни запозна.
Лежим. Похапваме. Бъбрим ей тъй, по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила някакъв си там варненски техникум по вътрешна архитектура, ама сега си търси работа не по специалността; след кратък курс за администраторки вероятно ще стане рецепционистка. Имала по-голяма сестра, която се е омъжила миналата година; баба й Анаста (Анастасия, на която била кръстена, майка на майка й) живеела и тя при тях, всички се радват на мъничката Рeни (Радостина) – бебчето на кака й Дешка, която задочно следва медицина; майка й работи на полето с жените от Тригорци, пък баща й товари зърно или изкуствен тор. Голям бил родът й: в Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, Балчик из околните села, като например близкото до Тригорци село Дъбрава.
Наближава пет след обяд, настава миг за притеснения. Великодушно я успокоявам:
– Била си у леля ти Петрана, нали тъй! Какво има тук за чудене? Всичко ти е наред.
– Знаеш ли баща ми колко е лош!
– Не знам.
– Ако усетят къде ходя, ще ме спукат...
– Хайде сега! Няма да те спукат.
– Лесно ти е на теб!
– Тогава да дойда и аз?!
– Само това остава!... И тогава вече баща ми ще извади чифтето...
– Толкова ли е страшен?
– Не е страшен, ама не знам какво ще направи.
– Тогава идвам с теб!
– Не!
– Ти ли ще ми кажеш?!
– Стой си тук! Сама ще се оправя някак.
– Ще се тревожа за теб.
През рамо, като да е силно учудена:
– Тъй ли? А че ти не се тревожи.
– Що-о-о?
– Ей тъй на! Сама ще се оправя някак. Мама и баба ще помърморят, ще помърморят, пък ще им мине.
Стана да си върви. Попивам я с очи... как се облича, как си сресва косите, присвила вежди. Домиля ми. Прегърнах я, посегнах да я погаля:
– Искаш ли да се оженим?
Спря да се реше. Стои, вперила в мен като снайперист, както онзи ирландския готин полицай искрящо сините си очи*:
– А ти искаш ли?
– Ще въртя стотинка. Покаже ли яски, идвам да те изпратя до твоето Тригорци; а ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката на варненския автобус за Тригорци.
Бъркам в джоба, избирам лъскавичко, съвсем новичко 10 стотинки. Вече сме вън от дворчето край черквата, сами сме срещу площада и не се крием, насред Гурково сме.
– Това "да", това "не" – показвам й.
Подхвърлям ловко монетата, докато я завъртам с палеца си, оставям я да падне на черупчестия плочник с морските миди; удари се тя с весело звънтене, изтърколи се и гледам, лежи си върху черупките, лъщи с цифрата "10" нагоре.
– Ще се оженим. Стотинката показа.
– Ча-а-акай! Завърти я сега и за мен.
Втория път резултатът е същият. Тя обаче настоява:
– Завърти я пак. Пък каквото покаже, то ще е!
Трети път блесна над нас монетката, блъсна се в плочника, подскочи веднъж-дваж, завъртя се и се изтърколи точно пред нозете ни с цифрата "10" нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; лъщи неумолимо цифрата 10, което е яски на моя пловдивски уличен жаргон, а ези, според официалните софийски езиковеди, накъсо казано, означава "да".
– Само до спирката! – шепне ми, докато се мъкнем през площада с черупките покрай общината, край сладкарницата с тиквената чорба, кръчмата и спортна зала "Славия".
– Край! – обявявам тържествуващ. – Вече е решено.
– Оле-ле-е, какви ли неприятности ще ми докараш! – изхълца, поема си дъх.
С широк артистичен жест на лявата ръка, и при това, от дън душа възмутен:
– Още не ме познаваш, но като ме опознаеш...*** Нека опита някой само да те барне!
– Уф! – притеснено. – Нашите ще ме спукат.
– Споко! Няма да те спукат. Аз ще те пазя!
Докато чакаме варненския рейс за Тригорци, няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи иззад дебелите рамки на очила с висок диоптър:
– Може и да не ме изпращаш... – говори ми тихичко.
Най-сетне рейсът от Варна през Балчик изплува в бързо смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; единствено ние с нея се качихме, тъй че над прашасалите седалки подскачаме дружно четири километра из изровен като от артилерия и бомби, гранати и шрапнели междуселски макадам: неколцината миризливи шумни манговци, мило бабе с огромна плетена кошница и ние. Попивам пейзажа зад мътните стъкла на автобуса с особеното усещане, че съм пъхнал ръка дълбоко в пазвата на Добруджа, която е здрава червенобуза селянка; ама толкова надълбоко съм си пъхнал ръката, че вече няма как да я измъкна. Е, да става, каквото ще! Alea iacta est****. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.
В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)
16 uni 1987.
АСЯ
Глава ІII (продължение 2)
На 8 март надвечер Ася е в квартирата ми... Опитвам се да разпаля някак суровите цепеници в изобщо досега непалената печка. Дъхът ни се превръща в облачета пара. Потропване чувам по прозореца на стаята. Излизам. Почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.
– Хайде бе, човек! Всички отдавна сме се събрали... Знаеш, мъжете сме малцинство в училище. – Вижда моята гостенка, вижда ролковия училищен магнетофон, отмъкнат от кабинета ми по литература. Стъписан отстъпва крачка назад: – Ама кажи, че такава била работата! Е, аз да тръгвам, че онези там ме чакат.
– Познава ли те? – притварям много внимателно вратата зад гърба си.
– Не знам – напрегната е като пружина, – може и да ме познава. Тук всички се знаят.
Не желае да я гледам гола, докато се любим. В тъмното очилата й с висок диоптър, с дебели рогови рамки отразяват игриви пламъчета от разгорелия се огън в печката. Когато я усетих, силно възбудена, как се отпусна под мен, скочих от леглото, запалих лампата, смъкнах й очилата. И насреща ми блеснаха две много, ама много ококорени и сърдити чудесни сини очи.
– Я...! Ти си била хубава!
Не, то съвсем не беше комплимент. Наистина едва сега усетих колко е хубава с това леко вирнато носле, с полудетската си брадичка, с нежния русоляв мъх по горната й устна, с ореола от пшеничено русите й разпилени върху възглавницата коси.
– Угаси лампата!
– О-о не! Няма да угася лампата.
– Моля те!!!
– Не! – И тогава за пръв път май се любихме съвсем на светло. Леле, какъв разкош!
Рано на следната утрин се разделяме. Заничам иззад перденцето да погледам как се отдалечава, как притеснена прекосява площада пред сградата на общинската управа, застлан с онези техни добруджански неизменно черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. В четвъртък, знам, нямам занятия. Четвъртък ми е денят за проверка на писмените работи. Ами сега? Целия безкраен четвъртък какво ще правя? Опитвам да пресметна след колко часа ще я видя отново.
Продължаваме тайно да се срещаме. И Данко, най-близкият ми човек в това село, не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят съм си все същият саможивец, който веднъж седмично като някой смахнат се скита из къра, гони Михаля. Години по-късно ще узная как местните ме мислели за ненаред с ума, дето бродя, според тях, безцелно из горските пояси и съседните изоставени села, други пък – повечето жени, бъбрели: "Това младичкото даскалче женено ще да е, не се усуква около нашите моми. Къде ли му е женичката, сигур го чака да се върне от гурбет".
На 25 март 1972 г. – събота надвечер, отново е при мен. В неделя два пъти излизам, като заключвам синеоката си гостенка сама в студената ергенска стаичка: първия път ходих до кръчмата за бутилка евтино вино и пакет с горещи кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата, пред чието стълбище преди месец Данко ни запозна.
Лежим. Похапваме. Бъбрим ей тъй, по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила някакъв си там варненски техникум по вътрешна архитектура, ама сега си търси работа не по специалността; след кратък курс за администраторки вероятно ще стане рецепционистка. Имала по-голяма сестра, която се е омъжила миналата година; баба й Анаста (Анастасия, на която била кръстена, майка на майка й) живеела и тя при тях, всички се радват на мъничката Рeни (Радостина) – бебчето на кака й Дешка, която задочно следва медицина; майка й работи на полето с жените от Тригорци, пък баща й товари зърно или изкуствен тор. Голям бил родът й: в Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, Балчик из околните села, като например близкото до Тригорци село Дъбрава.
Наближава пет след обяд, настава миг за притеснения. Великодушно я успокоявам:
– Била си у леля ти Петрана, нали тъй! Какво има тук за чудене? Всичко ти е наред.
– Знаеш ли баща ми колко е лош!
– Не знам.
– Ако усетят къде ходя, ще ме спукат...
– Хайде сега! Няма да те спукат.
– Лесно ти е на теб!
– Тогава да дойда и аз?!
– Само това остава!... И тогава вече баща ми ще извади чифтето...
– Толкова ли е страшен?
– Не е страшен, ама не знам какво ще направи.
– Тогава идвам с теб!
– Стой си тук! Сама ще се оправя някак.
– Ще се тревожа за теб.
– Тъй ли? А че ти не се тревожи.
– Що-о-о?
– Ей тъй на! Сама ще се оправя някак. Мама и баба ще помърморят, ще помърморят, пък ще им мине.
Стана да си върви. Попивам я с очи... как се облича, как си сресва косите, присвила вежди. Домиля ми. Прегърнах я, посегнах да я погаля:
– Искаш ли да се оженим?
Спря да се реше. Стои, вперила в мен като снайперист, както онзи ирландския готин полицай искрящо сините си очи*:
– А ти искаш ли?
– Ще въртя стотинка. Покаже ли яски, идвам да те изпратя до твоето Тригорци; а ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката на варненския автобус за Тригорци.
Бъркам в джоба, избирам лъскавичко, съвсем новичко 10 стотинки. Вече сме вън от дворчето край черквата, сами сме срещу площада и не се крием, насред Гурково сме.
– Това "да", това "не" – показвам й.
Подхвърлям ловко монетата, докато я завъртам с палеца си, оставям я да падне на черупчестия плочник с морските миди; удари се тя с весело звънтене, изтърколи се и гледам, лежи си върху черупките, лъщи с цифрата "10" нагоре.
– Ще се оженим. Стотинката показа.
– Ча-а-акай! Завърти я сега и за мен.
Втория път резултатът е същият. Тя обаче настоява:
– Завърти я пак. Пък каквото покаже, то ще е!
Трети път блесна над нас монетката, блъсна се в плочника, подскочи веднъж-дваж, завъртя се и се изтърколи точно пред нозете ни с цифрата "10" нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; лъщи неумолимо цифрата 10, което е яски на моя пловдивски уличен жаргон, а ези, според официалните софийски езиковеди, накъсо казано, означава "да".
– Само до спирката! – шепне ми, докато се мъкнем през площада с черупките покрай общината, край сладкарницата с тиквената чорба, кръчмата и спортна зала "Славия".
– Край! – обявявам тържествуващ. – Вече е решено.
– Оле-ле-е, какви ли неприятности ще ми докараш! – изхълца, поема си дъх.
С широк артистичен жест на лявата ръка, и при това, от дън душа възмутен:
– Още не ме познаваш, но като ме опознаеш...*** Нека опита някой само да те барне!
– Уф! – притеснено. – Нашите ще ме спукат.
– Може и да не ме изпращаш... – говори ми тихичко.
Най-сетне рейсът от Варна през Балчик изплува в бързо смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; единствено ние с нея се качихме, тъй че над прашасалите седалки подскачаме дружно четири километра из изровен като от артилерия и бомби, гранати и шрапнели междуселски макадам: неколцината миризливи шумни манговци, мило бабе с огромна плетена кошница и ние. Попивам пейзажа зад мътните стъкла на автобуса с особеното усещане, че съм пъхнал ръка дълбоко в пазвата на Добруджа, която е здрава червенобуза селянка; ама толкова надълбоко съм си пъхнал ръката, че вече няма как да я измъкна. Е, да става, каквото ще! Alea iacta est****. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.
Следва
.jpg)
.jpg)
