ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (807.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (807.)

  Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далече по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както живописците, например, улавят характера по чертите на лицето, по израза на очите, без да обръщат внимание върху останалите части на тялото, така и на мене трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата, та чрез тях да пресъздам живота, а пък военните подвизи оставя на други автори. – Плутарх, из животописа на Александър Македонски

  07 uli 2004

КНИГАТА (2.)

  Печатарят-поет-кмет-общественик и пр. Тодор Чонов от село Рогош ми разправи как бизнесът работи баш по американски в случая с познат нему бизнесмен – собственик на бензиностанция. Пуснал за продан бензина на доста занижена цена, като разчитал да му нарасне клиентелата, обаче се получил обратният ефект: клиентите престанали да зареждат от бензиностанцията му, понеже решили: щом продава евтино, менте ще да е, шашма някаква, нещо нередно при дизела и при бензина. По тази логика, която и съседът Митко Йовчев, и колеги от учителите ми внушаваха, пък и с Тодор-Чоновото настояване, че цената за вложения труд и материали от моя страна е над 25 (двайсет и пет) лв. реално за всеки екземпляр, пред фиксираната в редакторското каре цифра 9,90 лв. добавих единица, та стана "престижното" 19,90 лв. за екземпляр от книгата. 

  "Не всеки да може да си я купи! – акъл ми дава Чонов. – Щом книгата ти е добра, и цената трябва да й съответства; така ще събуди интерес у клиента". Припомних си за картина, на която пловдивският живописец Пламен Желязков (1947), авер от детските ми години, определил цена 270 щатски долара, и въпреки че галеристката му горещо го увещавала, не смъкнал нито цент. Младо семейство платило за картината му след три месеца опити Пламен да смъкне цената... Настоявали да се видят с художника; и при срещата дамата рекла: "Ограничихме си битовите разходи, само да си позволим да купим картината. Сега сме убедени, че щом не бяхте склонен да намалите цената й, значи заслужава вложените пари. Благодарим за щастието да имаме вашата картина!" Баш по американски. Когато мога да ти смъкна и кожата, защо да не изкяря от мерака ти! Че се и гордее търговецът му с търговец, за когото всичко тук се свежда до пари, или както се изцепил легендарен чикагски гангстер, Което не се купува с пари, купува се с много пари! Всичко си има цена, тъй че не става дума само за някаква си картина.

  02.07.2004.

  Приключихме работата по книжното тяло. Огледалните отпечатъци за отливките са готови, отпечатани на моя принтер, а паусите* от тях са у Тодор Чонов. Предстои да се правят плаки от паусите, а това, според Чонов, щяло да стане в Пазарджик, където имало устройство за автоматично сканиране. "Ще гледам до 20 юли книгата вече да е готова". Надвечер с печатаря се отбихме у Емил** и побъбрихме в Емиловата светая светих, в мазенцето, където Емил си е устроил кът за писане, от пода до ниския таван замлян с книги. Емил спомена, че и той се навива на свои разноски да си поръча при Чонов сборник разкази. Според печатаря-поет, общественик, зарзаватчия, екс-кмет на Стария град и твърде уважавана личност в родния ми Пловдив, за 150 екземпляра 45-грамовата вестникарска хартия ще да струва "към двеста лева"; ако била финландска офсетова хартия от 60 или 70 г/кв.м, за която настоявах, цената за този брой листове щяла да е 500 лв. "Моят кяр – въси ми се – е 260 лева от книгата ти. То никакъв кяр не е това, ако искаш да знаеш! А в Интернет има таблици за цената на работата, която ти върша; направи справка, да се убедиш каква отстъпка ти правя..." Само за изваждане на плаките в Пазарджик били нужни 100 лв., които естествено той ги нямал в момента. Дебелината при гръбчето на корицата бяхме се уговорили да е 25 mm; снощи, докато киснем в мазето на Емил, печатарят-зарзаватчия отсече: "А бе, 20-23 mm ще е"; което – вече проумявам, идва от разликата в грамажа и обема на хартията. По-тънки ще са листовете от онова, което вече уговорих с него.*** Работата излезе афиф: книгата ще сивее, няма да е с онзи празничен вид, както въодушевен си бях мечтал. Но какво да се прави, такъв е животът! "Сурав" – както казва фатмакът от вица за казармата.

  Оставих си журналистическата карта за СБЖ**** при Георги Найденов, плюс 12 лв. за членския внос. Тези дни Денчо Владимиров някой си, като ходел при управата на СБЖ в София, щял да уреди възстановяването на членството ми в СБЖ. И това беше възелче за развързване преди появата на книгата ми за продан. Като ме тупа ухилен по гърба, Найденов (1945) пред Денчо ей тъй се изрази: "Ще гарантирам за Жоро, че е бил инкриминиран от онази власт, няма проблем да му подновят членството в СБЖ". Думата "инкриминиран", ми направи силно впечатление, видя ми се представителна, та се и бая замислих: Наистина ли комунистите са ме инкриминирали и да не потърся връзка с проф. Михаил Неделчев (1942) да ме включи в онзи Списък на дисидентите, да не се пиша нещо от типа на Активен борец срещу комунизма и прочие. Все кяр ще има в тази далавера, без майтап!*****

  Седемнайсет лева са ми дълговете за месеца: 10 лв. от съседа Митко Йовчев, 20 – от училищната касиерка изкрънкани, и 40 – от съседката: 73-годишната Стела Данева. Не съм си платил обаче за тока, водата и домашния телефон от миналия месец. Бях у Чонови в селото Рогош, когато Вера, по-голямата от двете ми дъщери, ми звънна по джиесемчето: "Тате, обаждам се да ти се похваля. Взех си държавния изпит с Много добър, но ме е яд, защото според мен заслужавах шестица". Рекох й: Браво, тати! Ей тъй делово си общуваме с щерките само при изключителен повод за радост; инак, за болести или тревоги си мълчим, крием. Голям ден ми е днес. Приключих си работата по текста; оттук-насетне всичко по отпечатването и свезката зависи от зарзаватчията.

  04.07.2004. 

  За цената на "Ламски". И досега не съм убеден двайсет лева не е ли отстъпление от първоначалната ми идея, че това е книга за обеднелия българин. Че кой ли ще я купи при висока цена! Сто и петдесет екземпляра мижав тираж може да означава само две неща: 1) Или авторът-издател финансово не е могъл да си позволи повече (каквато е истината); 2) Или книгата е предназначена изключително за ценители-библиофили, да бих могъл да си позволя този каприз: луксозно цветно издание с гланцирани твърди корици. Боже мой, кои ли ще са в опоскана България библиофилите с пари? Ето кои!

  1. Продажните лицемерни депутати в Народното събрание на Република България.
  2. Банкери, заможни бизнесмени, политици, реститути, адвокати – тарикати от сой.
  3. Интелектуалци, които биха се изкушили да прежалят някоя пара в повече за книга на неизвестен, изпълзял из дълбините от посредственост провинциален натрапник.
  4. Юпита, млади нахъсани проспериращи българи, като трийсетинагодишния Ангел, Митко-Йовчевият син, чиято месечна заплата в чужда фирма била от 3500 лв. нагоре.

  Захванах да обмислям рекламна стратегия. Да речем, страница на Ламски в Internet; достъп до парламентаристите – чрез депутат от партия "Новото време" или НДСВ; да сключа договор за ползване част от билбордове на Кривицки за реклама по големите пловдивски булеварди, входа и изхода от града; ежегодният панаир на книгата; афиш с образа на 11-годишния Ламски и предизвикателен надпис на английски с иронично внушение за разхвалваните по света изсмукани из пръстите чудеса на Хари Потър, по които чудеса луднаха и мои колеги, с текст: "I like Lamsky!", демек, "Вие пощръкляхте по Хари Потър, а аз си падам по Ламски!" Иде ми наум как всеки от 150-те екземпляра на книгата може да носи уникална сигнатура и знак, успея ли да си осъществя бляна за библиофилско издание с над сто и двайсетте весели графики от книгата. Помечтах и за други неща, като да речем, превод на руски, немски, френски, испански, китайски, джигитайски, и непременно на енглиш ланглиш – езика на господарите на света. Дали който отстрани наблюдава, не е повече вътре в нещата, че книгата ми е обречена?!

  Реших, че редно е да си изясня: при евентуално допечатване, като осигуря хартия и мастила, колко ще ми струва, при допълнителен тираж 150 екз., екземпляр от книгата. Занимаваше ме и немаловажният въпрос кои би могли да са коментатори на книгата! Отлично знам, че си имаме у нас цяло хергеле лит.критици, които, за потрошен някой лев, и мазния лит.буламач ще обявят за Книга на годината, та и Книга на столетието.

  05.07.2004.  

  Видях се с колегата Ангел Грънчаров (1959), пихме по бира в кръчмето "Синия кос" покрай разбития път за с. Ягодово, попитах как мога да си отворя страница в Internet, възможно ли е изобщо, какви пари ще ми струва и на кого още ще ми се наложи нещо да плащам. Носех в джоба три листа формат А4 с отпечатъци, макулатура, извадена на печатарската машина в Рогош от книгата, Грънчаров пожела да му дам записа на дискетата с рисунките за кориците и текста, който бях приготвил на CorelDRAW 12 с рекламна цел. Всяка седмица, на два или три дни рекламна илюстрация в Internet би могла да се обновява и така да привлича постоянен интерес с откъс от общо 120-те весели епизода на книгата. Мина ми през ум да предложа на бедстващи даскали да ми продават книгата срещу 25% комисионна: пет лева за всеки пласиран екземпляр от книгата да оставят за себе си, както процедират и търговските фирми за козметика. И така ще избягна неудобството да вървя като селски глашатай самичък пред себе си и книга, която е може би най-готина част от последните ми петдесет години в живота.

  И куп още смахнати идеи ми се въртяха в ума. Случвало се е да скачам посреднощ, за да си записвам поредната щура идея как книгата ми да стигне до моя читател. Тези идеи набъбнаха до трийсет и три на брой, когато изведнъж осъзнах, че една успешно реализирана на пазара при Търговците в Храма книга може да те изстреля като автор или търговец висо-о-око в красивия Космос, но е в състояние, и то твърде вероятно за нашите условия тук, в България, да те загроби, да те превърне от величав автор в мизерен, хленчещ амбулантен нещастник, събирач на пластмаса от контейнерите за боклук. За няколко подобни трагикомедии чувам, една от които: с пловдивския автор на разкази Янко Стефов (1941). Заложил си клетият Янко апартамента срещу заем от банката на някой ловък печен Хампарцумян, за да си издаде книгата, а после търсил кому да продаде евтинджос дома си в пловдивския жк Тракия, докато не го изритали в чест на банката-кредитор чрез съдия-изпълнител от дома барабар с г-жа Стефова.

  Някога – като нахакани и бойки филибелийски хлапаци имахме такъв лаф за будала, абсолютен ахмак, наивник и отявлен балък: "Драго ми е, аз съм овчарчето Калитко!"

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 dec. 2021

Илюстрации:

- 1985, на ученически лагер с Пламен Желязков.

- Велик кадър от немия филм на Чарли Чаплин.

___

* Паус – Гладка полупрозрачна хартия, подходяща за писане, техническо чертане, рисуване и лазерен печат, т.нар. "оризова хартия".

** Емил Калъчев (1932-2013).

*** Седмица по-късно, на 9 юли 2004 г., от Милчо Стайков – служител във фирмата "Полиграфснаб" АД, ще науча, че хартията е на много по-ниска цена от онази, която ми каза печатарят.

**** От 1977 г. членувам в Съюза на българските журналисти, Найденов държи връзка с управата на СБЖ в София.

Типичното парвеню проф. Михаил Неделчев (1942)
 

***** Вж.https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (806.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (806.) 

  Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в някоя незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далече по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както живописците, например, улавят характера по чертите на лицето, по израза на очите, без да обръщат внимание върху останалите части на тялото, така и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата и по тях да пресъздам живота, а пък военните подвизи оставя на други автори. – Плутарх*, из животопис на Александър Македонски

   6 uli 2004

КНИГАТА (1.)

  Предстои ми да се уговоря с неколцина за подробности около появата на книгата ми: първо, с местната телевизия "Евроком" за рекламен клип; второ, за хартията, с Нели Барбова някоя си в Панаирното градче; трето, да си извадя кредитна карта; четвърто, със Здравко Комитов, някогашен мой ученик, да уговоря да ми направи е-mail адрес, плюс личен профил в Интернет. И още, и още... Сред най-романтичните проекти около появата на книгата "Историйките на ученика Ламски" бе пътуване до с. Славянци в посока Бургас, селото, където произвеждат най-качествения български вермут "Чочосан"; и онези хора с техния вермут имах идея да ги ползвам за реклама. Прекрасни идеи, фантастични блянове и налудничавост едва сдържана да не избие навън вътрешна еуфория. Греел съм отвътре като онези кукерски фенери, където в издълбаната с лъжица диня гори свещ и нощем това нещо свети призрачно и красиво. Целият да съм напомнял издълбан с лъжица карпуз с палнатата отвътре църковна свещица пред олтара на глупавата ми радост. Ай, че наивник! Ай, колко щастлив бях в онези дни на април, май, юни, юли 2004 година!**

  От осем докъм единайсет с Тодор Ряпов на кафе и биричка, бъбрим си за това и онова... Есенцията от приказките му: Чувствал манипулацията, която се върши над всички нас, като българи, над нашите деца и внуци, а не може да го изрази с думи, както според него съм умеел. И от вуйчо ми Любен (1926) и двете лели Василка (1928) и Виолета (1932) от Пазарджик съм слушал нещо в този смисъл: Много сме преживели и ти си длъжен да ни опишеш каквито сме, защото можеш, защото иначе, отидем ли си от този свят неописани, този опит, тази мъка ще се попилее, а онези подир нас трябва да узнаят какво сме преживели; ти си сред нас пишещ, трябва да разкажеш за нас!

  Приятелят Тодор Ряпов, между другото, никак не одобрява стила ми на живот, особено отношенията ми с женския свят. Смята ме за човек, който си позволява повече свобода, отколкото ни се полага, отколкото е редно. Гледа ме внимателно, недоверчиво, като казвам, че живея монашески, не тичам по фусти, а момичетата не са дотам чести гостенки в монашеската ми обител. И пак не ми вярва, муси ми се и свежда укорно очи. Виждам го изморен, сякаш наживял се; хем си е почти същия във физически облик, хем смирил се, състарил се, трудно излизащ извън бронята, в която сам се е оковал. Макар че под пластовете рутина и преживяно, като приятели от детските години, вече над четирийсет лазарника, усещам го, жив е още у него онзи наперен хлапак от годините на общото ни юношество и ранна младост (1959-1967), когато пак така страстно обсъждахме света наоколо и живота на всеки от нас. Може би жена му Меди (1947) е причина за това отчайване, но не му го казах, да не се засегне. И си давам сметка, че кога са в брачно съжителство, мъжът и жената са в онази възраст в духа, на която се чувства по-силният характер между двамата. В случая жена му е водещият помежду им, а у него е причината да се примири. Че милият ми произнесе и назидателно слово що толкова съм си държал на свободата.

  Снощи преди да заспя имах странно усещане, че някакви преображения ми предстоят. Подсъзнателно се виждам пред разворени врати и езерно спокойствие. А това ме изпълва с напрежение, та се разкуцуках от вчера по обяд. Затънал съм в дългове: към стотина лева, които ще погасявам до края на месеца. Ситуацията около книгата ме тревожи, така зависима от своенравния печатар пиянде, когото съм си наел. До 22 юли, обещава ми, вперил зъркели в храстите на дворче в село Рогош край Пловдив, ще си видя книгата отпечатана, а защо нещо ми нашепва да не съм сигурен! 

  В края на август в Пловдив вероятно ще се появи Милена П. (1965) от Англия; и там има нещо неясно, понеже гоня щурата идея да я изкуша да преведе книгата на английски. Не знам как си преподава английския на онези там англичанчета, но си мисля, че особеният пловдивски сленг с присъщите му идиоматични изрази и нюанси на местната ироническа реч, изпъстрена с турцизми и гърцизми, трябва да й иде отръки, щом е израснала в този град. Всъщност, последните месеци нямам го онова нежно женско присъствие покрай мен, което винаги ме е зареждало с авантюризъм, страст и желание за писане. Чоглаво ми е и от тихото безветрие в най-интимния ми живот. Е да, занимания си намирам, както винаги, но... Любов, къде се запиля, мила! – ще ми се да изкрещя с все сила от върха на Джендем тепе, където раснах с другите хлапаци от бедняшките махалици на бежанци и пришълци тук, в подножието му.

  Печатарят ме уверява, че печата книгата ми вече на обемна 70-грамова финландска офсетова хартия. Ама взел с моите пари онези 500 листа 45-грамова вестникарска хартия за сина си Стоян. Току-що говорихме пак по телефона в Рогош. Казах, че във вторника ще му закарам още две хиляди листа 70-грамова офсетова, бяла като мляко, да допечата допълнителни сто екземпляра от книгата, тъй че тиражът да стане 250 екземпляра. Защо са претенциите от моя страна ли? Ето защо. От фирмата "Папирснаб" ми съобщиха цени, доста по-ниски от онези, които печатарят бе обявил (хем без включените 20% ДДС), 185 лв. за 3 000 листа хартия, плюс картона за кориците на уговорените отначало 150 екз.; реалната сума за всичко (с включен ДДС) се оказа 112 лв. Като питах за разминаването между 185 и 112, пияндето смотолеви: "Ще ти върна пари". Казах: Пари не ща от теб. Искам книги! И затова че се опита да ме лъже, ще допечата още 100 (сто) екземпляра от книгата, без да плащам повече. Каза: "Ама тази офсетова сега трябва да я имам, докато печатам първите коли". Щял да си дойде в Пловдив още утре, и без да го каня, се зарече: непременно щял да ми се обади. Като в онзи лаф: Тате каза, ще ми купи велосипед, ама друг път!  

  Отбих се в офиса на банката за кредитната "MasterCard". В петък, най-късно в понеделник картата ще я имам. И разбира се, ще изтегля 200 лв. за допълнителната хартия.

  7 uli 2004

  Днес е храмовият празник на Араповския манастир "Света Неделя", на 7 км. от Асеновград. Човека стореното от него добро го закриля. Проблем ми е как опакия бивш кмет на Стария Пловдив, яко хвален поет-печатар и търговец на карамфили, лалета и зеленчук по пазарищата, да преобърна с добрата му страна към мечтата ми. Знам неприятната максима "Където се намесят пари, там няма приятелство, няма майка и баща, ни близки, ни роднини!" В подобен стил ми се представи и сестра ми, като заграби моя дял от майчиното и бащиното наследство и отнесе като куцо пиле домат всичко, каквото успя да присвои, и от гордото момиче, от любимата моя по-малка със седем години сестрица пред очите ми се превърна в жално хленчещо същество: ходи наоколо и ми досажда. И тъй като все пак съм най-първият внук на Борис Дявола, който бе в състояние човек да убие само защото идиотът отсреща, в качеството на сърдечен и мил приятел, се изкушил да го измами за дреболия макар, та ето защо не желая да губя печатаря като чешит, който ми е бил някога на сърце. Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш. И го разбирам, мислел съм си: притиснат от разни страни, няма си постоянен приход, а животът му така се сложил, че за да продължи, принудил се е да изхитрува. И вероятно престанал да вярва в честността, понеже е срещал само проспериращи отрепки или доверчиви наивници, които допускат да станат жертва на тържествуващия негодник. Неприятно ще ми е да го изгубя като приятел. Ала как с човешкия си глас, и дори без думи, да му подскажа, че ценя таланта му да пише стихове, но ме притеснява малодушието да хитрува на дребно като типичния селски кокошкар! Българинът е цар да си погубва приятелствата заради грехове мимолетни. Изкушил се да се усети велик, мачка сбъркалия, притиска го до стената с възторжения възглас "Видя ли се каква си отрепка!" Могъл бих да съм на негово място, обезверя ли се в моите си качества. Не ми е бил, всъщност, никога приятел в онзи най-великолепен смисъл на това понятие, заради който смисъл приятелите са ти и най-добронамерените укоряващи – казват ти истината, ама не заели назидателна поза насред площада, а в тишината и уюта на човечността, на четири очи. Не съм в същото време убеден възможно ли е приятелство между хищници.

  Много неща по текстообработването научих, пък и бих могъл да науча от Тодор Чонов (1945). Двамата, общо взето, трудно живеем в съсипана и ден подир ден унищожавана от дръзки тарикати България, та не е нужно да се настройваме един срещу друг. Едно вече отлично знам: може да ми бъде съмишленик, но за приятел не става. Силата ми, ако глупешки не се заблуждавам, е в настойчивостта да следвам набелязаната веднъж цел; неговата сила, според мен, е в артистичността и в умението бързичко да се пренастройва според обстоятелствата в материалния пейзаж на лъже-демокрацията. Могло да сме успешен тандем – всеки със своите качества в общото дело, уви! Върху плаващи пясъци палат не се гради! Просто е: не мога да бъда янки, защото си оставам българин до мозъка на костите.

  Духовното пространство на днешна България е окупирано от джуджета на духа, които на всичкото отгоре се опитват да минат за интелектуалци, за елит на нацията, а пък са си само едни шмекери, симпатични сламени палета. Според обърканата мерна система у този елит от сламени кукли, Ахмед Доган (1954) е днешният наш Васил Левски, Иван Костов (1949) – днешният Стефан Стамболов, Петър Стоянов (1952) – мъжът на века, че допълзели или били монтирани на върха в държавата и общественото пространство. Ала има и друга йерархия – йерархия на духовното, и там множеството ни от седем (само че вече под пет) милиона простосмъртни граждани на Българската държава по-инак преценява. В това множество е духовната енергия на България, но някой трябва да го изговори ясно с човешкия си глас: да се надсмее над самозванците, а великолепието на честността да посочи наред с тихото печално достойнство у българина пред кресльовците на света. И сега, докато скрибуцам на пишещата си машинка, виждам онзи възрастен мъж в родното селище на прапрадядо ми – Калугерово, откъдето е единият от корените на майчиния ми джинс, онзи омерзен човек от Калугерово е пред очите ми: предпочел сам да си сложи край на живота, но да не позволи да бъде унижаван. В моя случай – никога да не си видя мечтаната книга за преживените илюзии, ала със самоирония и през луд смях разказани. 

    Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 22 noe. 2021

____
* Плутарх (Plutarchus;46-126 г.), древноелински есеист, историк и философ-платонист.  

** Пасаж, добавен на 6 май 2007 г. в текста. Бел.м., tisss.