ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (846.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (846.)

  Еква гръм. Руква яростен дъжд.

  Литва птица със мокри криле.

  Как животът е прост и могъщ

  в това чисто и зряло поле! – Николай Гюлев, от сб. "Пръст и вода" 

  17 uli 1998

СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

  Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а пък вече пенсионер; старшина-огнеборец, бивш. Примижаващият насреща ми Минчо изтипосал двайсетина картини в неугледни рамки по стените на миниатюрната зала в пловдивския клуб "Младост", току зад спирката откъм Капана**. Платната му – cредна хубост, а художникът ме убеждава в скритите им достойнства. И има вероятност да е прав.

  Попадам в това гнезденце поради неочаквано плисналия пороен дъжд, който като че ли само чакал да изскоча от автобуса по линия № 26, та да ливне на талази-на талази, че и с пльоканчета (мехури) отгоре. Запътил се бях към магазина за авточасти през няколко преки за ограничителен болт, обаче дъждът ме принуди да се огледам за сушинка, и значи, втурвам се презглава към първите изпречили ми се пред очите стрехи, навеси, тенти, чадъри. И ей ме сред мижаво едно кафене в компанията на пловдивския поет Николай Гюлев (1942-2017), споменатия Минчо Палавров (1947)*** и покрай захабена бяла пластмасова маса: Елена Атанасова (1963-2015) – младата съпруга на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат пилешки бульон, свили се като мокри кокошлета, хем зъзнат, хем весели. Водата отгоре им плющи, шурти, капе, просмуква се през подгизналите рекламни шарени тенти и чадъри. 

  Няколко разноцветни нишки ми се преплитат в тази тук преживелица: 56-годишният Николай, поне двайсетина години по-младата негова съпруга, артистичното им хлапенце Лилия, от една страна; от друга – огнеборецът художник; от трета – личните ми дертове по ремонта на жигулата. Сега си мисля, моите си грижи ми дадоха неочаквано предимство в шарената им компания – хем да съм с тези особени хора, хем и да съм някак вътрешно отстранен, зависим единствено от пристрастията си на пловдивчанин. 

  Каквото казах и сторих си беше импровизация, вид непукизъм, но само привиден. Тъй да се рече, дегустирах, надникнах под черупките – разучих образите, кой как си играе ролята в това своего рода театро, но и какъв е всъщност под маската, доих нужна за книгата, която пиша****, информация за манталитета и участта на хора, с единия крак в изкуството, с другия – в посредствеността на отчайващи битови неудобства – участ, която ми е до болка позната; накрая лекичко им поставих моята си оценка: на художника – с приятелска ирония, на поетесата – с премълчано съчувствие, на онова невъзпитано хлапенце – с пренебрежение, на таткото Николай Гюлев – с уважение за изстраданата бедняшка гордост на честния, която излъчва.

  Появих се посред тях с поломената си автомобилна част. Театърът си е театър, ала докато те играеха ролята си на артисти, събрах материал поне за десетина глави от книгата "Историйките на ученика Ламски".

  Ето ги тези сюжети!

  Първият... Огнеборецът в Калофер. Пожар. Униформени темерути: два броя, и нашият човек – цивилен, който "ги действа като редници"... Минчо Палавров представя историята като лично преживяно, но предполагам, то си е брадясал анекдот, виц от фатмашкия им фолклор. Свекърът Райчо на едната от щерките ми, родом от село Руен над Пловдив, бивш старшина от армията, ми е разправял за абсолютно същата ситуация в... ямболския гарнизон уж, в забутано нейде си, забравено от Бог и от Министерството на фатмаците поделение, където попада като най-обикновен служител по снабдяването. Наметнал Райчо шинелка с генералски пагони и онези там шушумиги притреперали от притеснение пред фалшивия генерал-майор.

  Та натоварил камиона с продукти старшина Райчо от Руен, па за кефа си строява на гарнизонния плац шматкащите се безцелно като шугави овце наоколо (нормално агрегатно състояние за родната наша армия) офицери-кибици и им дръпва слово относно боеготовността, военната опрятност и честта, националните ни идеали, и разбира се, нашата Майка България.

  Вторият... Усилията на Елена да изглежда артистична... 

  Третият... Артистичната им госпожичка на сем. Гюлеви. Сами кесим тук за известно време в заличката на местния литературен клуб "Младост"... Пуша, издухвам си дима през едва открехнатия прозорец. Госпожичката подхвърля изпусталял котак, учи го да прави задно салто. Пробвам да я заговоря: "Как се казваш?" Присвива розови устенца: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на поетесата Елена Атанасова". Светкавично й отбивам удара с шпага: "А аз съм синът на Кирил Бояджиев". "Че кой па е тоя?" – боцва ме гневно с оченца. Правя се на умряла лисица: "Ами-и-и, такъв един. Дърводелец". Обзета от съжаление за печалната ми участ: "А-а- аха!..." И престана да ми отделя от така ценното си внимание.

  Подир четвърт час, обаче, откъм детските розови устенца на изящната аристократка захващат да изхвърчат невероятно гадни за годинките й, да речеш, букет подбрани такива ми ти едни: "Идиот!" (към пенсионирания огнеборец и изгряващ художник от световна класа, фотограф, журналист, поет и прочие), към татко си Николай: "Хей, я донеси ми чаша вода, че ме мързи да стана!"; и пак към огнебореца, но зад гърба му: "Ще му спукам гъза на тоя!" и още таквиз едни, със страст запратени като Стреличките на Амура по възпълничкия добродушен тъжен Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи!" (Нашият мил плюшен педераст, демек.)

Кеми Тодороуф (1954)*****

  Подобна картинка сред нашенките сноби представляваше преди време известната естрадна глезла Камелия Тодорова (1954), която след някакви си десетина години шетане по Немско и Щатско дотолкова милата се беше вживяла в хамериканския манталитет, та като да беше като че забравила българската реч, появи се тук, в Бългейрия с поамериканченото си силно изкълчено име Кеми Тодороуфф, па и с телохранители, които отпървом неколцина като да бяха, и с дваж по-яко изкълченото си произношение на "родната реч омайна, сладка"; сетне от само себе си главозамайването й като да попремина, проговори си Кеми пак на чист български, спомни си майчиното име, спомни си тоже и таквази хубава подробност, като колко корав българин бил нявга дедо й на г-жа Кеми. Е, ами човешки слабости!

   

  Четвъртият... Затрупан в миньорската шахта бачкатор Минчо Палавров, барабар с 23-годишен изкопчия от Родопите. Шест дни (история, чини ми се, наедро тропосана, хем с крив тегел) гризали чамови дъски от кофража, близали от стичаща се по скалата водица, живели в абсолютния мрак. И онзи да вземе да превърти – пипнешком в тъмнилката търсел наш Минчо да го... изяде. Докопва му ботуша, заръфал му ботуша и Минчо тутакси го фраснал с миньорската си лампа. "Ако да не беше с каска, одма да съм го усмъртил; нямаше да припадне, ами черепа да съм му пръснал!" Като ги измъкнали най-сетне на светлото, сурата къдрава четина на помака била снежнобяла като у мериносова родопска овца.

  Елена, както префърцунената Кеми Тодороуф (Камелия Тодорова, 1954), ми е симпатична. Но този силен грим, наплескан в обилни количества, ми иде в повече. За драмата им на умни дами иде реч. Мимолетна е женската хубост, а суетата женска – до гроб, казват старите хора на село. 

Художникът-огнеборец Минчо Палавров (1947)

                                       

  Петият... Минчо Палавров в Москве или в Ленинграде, на Беларуской вокзале. В тарапаната някой се пробвал да му отнесе балтона...; стига се дотам, че Минчо, като докопва апаша за ръчица, ей такива едни захваща да му говори: "Значи, аз, братушка милъй тъй дарагой мой, пет хиляди километра път бия при своите авери да дойда, а ти, братушка, за добро дошло, миличък, хочеш родния си брат да обереш, балтона от гърба ми да смъкнеш... Ну-у, гад! Паимай! – наметнал апаша с балтона си. – Влачи, нещастник!"

  И онази ми ти бляд (подла, долна курва – па русскаму язъйку) да вземе да се разчувства, разкиснал се, мамицата му и апашка! – сълзите му капят от зъркелите върху брадясалата физиономия, блъска се идиотът с юмрук по мордата (муцуна, по болгарскаму), косите си скубе; отчаян, завтекъл се милият под мотрисата да се метне; наложило му се на наш Минчо надежда и кураж за живот да му вдъхва, оладжак (както казват турците), свежа вяра в утрешния хубав ден да му даде.

  Хлътнали двамцата в гаровия ресторант; апнали-пийнали, приказват си, взаимно се утешават: ай мамицата му и живот, какво нещо е това съдбата! – тупкат се по рамената, прегръщали се, целували се страстно; превалила нощта, а на заранта помъкнали се да си отспят в комуналката на Альошка; спали там, колкото спали, и значи, споглеждат се на следващия ден един-друг като два мърляви мъртатота (котараци в любовния котешки период) надвечер, гладни, с пресъхнало гърло, а после, ех, после! Поели двамата естествено към най-близкото, как сказат тоже па русскаму, пъйтейнойе. По отработения тертип: "Ешчьо водку! Ешчьо сельодку, мат твая сукина!!!" И се заточили едни ми ти цветни делници и празници, не ти е, майко, работа! Летели неотлъчно двамата из Петербургските кръчми рамо до рамо като сиамски близнаци; то бил почти сушчий валшебний сон на нерушимата българо-съветска дружба; двамцата запойчици даже не успявали още да изтрезнеят и пак, и пак, и пак се налоквали до козирката. Сладка работа!

  Накратко, явил се онзи сущий Вергилий за нашия Данте в Съветския Ад: повече от гид – велик благодетел за нашия окумуш българин. Асъл, Биг Брадър, както казват хамериканците. Преувеличавам, разбира се, обаче историйката си я бива. Рекъл (уж!) Минчо фразичка; фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране, ала и с присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровеното кътче на душата, оттам, дето си бетер гол охлюв пред Съвестта, пред Бога у себе си, сам с личните свои  страдания и страхове, които светът не бива да знае.

  Ей тук му свалям шапка на пожарникаря о.з., ако и да откривам, че ми пробутва притоплена манджа. Защото чувал съм я вече и тази история от свата Райчо от село Руен над Пловдив – свекър на по-голямата ми щерка Вера, о.з. фатмак, старшина с велик боен опит в лъжите и лакърдиите.

  Шестият... Николай. Поуморил се да бъде образ, който си е избрал. И в същото време онова, заничащо иззад фасадата му и камуфлажа хлапе от първите години на болшевишката напаст в моя роден Пловдив – време на убийците с червена лента на ръкава: "Ама знаеш ли, че дядо й на Елена е собственик на хотели и на магазините "Яффа"? Как! Не си чувал нищо за веригата "Яффа"? Някога това беше много известна фирма". И малко по-късно, след минута-две: "А пък моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Сега да я имам аз тая къща там, в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!"

  Седмият... Преди години братовчедка ми Нина Бояджиева (1942-1980) – съученичка на актрисата Цветана Манева, довела 16-годишната Елена в редакцията на "Комсомолска искра". Вие сте първият, който ми е оценил стиховете". "Тъй ли! И какво съм казал?" Полекичка се усмихва, притаява се, и в този миг, виждам, стана загадъчно красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". И после, вече като ме гледа право в очи: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е. – да си я купя), нали?" "Ами не можах – казвам, – там едни сантиментални бабки от ръцете ми я издърпаха." (Лъжа като циганин в небрано лозе.) Тя разбира, че мамя, но съпругът й Николай се хваща на лъжата: "Я-я! Натискали се за книгата ти, Елена... Виж ти! Виж ти какви работи!"

  Осмият... Картините на Минчо. Непрекъснато скача да разтваря врати и прозорци, въздух да влезе. Пък Николай ги затваря същите тези врати и прозорци, че ставало течение, духало му, па и малката дяволица Лили – "Виж Лили как трепери". Минчо отсипва в заплескана чаша гореща вода подозрителна смес от бурканче за бебешка храница: "Пия си виаграта! Ами-и то, смесил съм каквото ми попаднало под ръка: чесън, магданоз, чушки, домати, копър, лук, чубрица, кервиз. Туй ми е на мене виаграта". Казвам: "Е, щом ти помага!" А той: "Помага-помага... и още как". И хваща да обяснява как се оставял хазяйнът да му надвива на шах през цялата игра, да, обаче накрая: хо-о-оп... в един само ход (Глупости, не знае кому ги разправя тези!) матира си хазяина и какъв кеф му било да си играе на котка и мишка с онзи пишман шахматист, хазяина му, оладжак.

  Питам: "Що си приглушавал ярките бои в картините? Какво толкоз ти се случило, че бягаш от ярката багра, от свежото?" И той: "Яркото – рече, – е характерно за платната на художничките... Ний, мъжете, ги приглушаваме интензивните ярки бои". И понеже гледам учуден: мога да посоча поне три дузини мъже, ценени от света художници, които рисуват с ярки багри, ала си замълчавам. И като не го подкрепям в тези му теоретични разгревки, опитва да се заяде: "Може ли (минаваме на Вие), например, да посочите един истински велик художник, който да рисува с ярки бои?" Отсичам: "Няма такъв художник". И той, зачервен до уши, мига-мига насреща ми: "Ама не е ли тъй?" "Тъй е!" – казвам строго и минаваме на друга тема.

  Деветият... Обстоятелствата как най-случайно попаднах на това място. Да не беше скъсаният ограничителен болт за агренажната верига, да не бе внезапно плисналият порой, да не беше и споменът за Ганковото кафене (из Вазов), когато веднъж преди това с Венчето Ичевска, т.е. с г-жа д-р на филологическите науки Невена Ичевска, и по-малката й сестра Танчето –асистентка на проф. Иван Сарандев в Пловдивския университет, бях вече идвал тук... 

  Това клубче, това спарено, като излъчване на душевност, островче на Вечната Неостаряваща Сладка Илюзия за Голямото Чисто Изкуство сред стадата неандерталци, от всичко правещи кариера, слава, пари или власт! Съчувствие, болезнена жал ме обзема към тези хора тук: Николай Гюлев, съпругата Елена, пожарникаря, дъщеричката ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, и сега ги виждам... от огромна, от космическа бездна. Но това моето не е грандомания, не! Та нали и моя милост е един от тях! Десетина години след смъртта им никой не ще ги помни. За всекиго от тях бъдещите наперени, целунати от общественото внимание литературни критици и прочие важни оценители на изкуството вече ще са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво ли са се надявали, ще бъркат името, лицето им. Ала, мисля си, точно такъв тип хора, с такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено във време на настървяване, алчност, наглост, войнствена злост, пошлост, откровен див цинизъм.

 

Петнайсетина години след онзи кишав юли младата поетеса****** Лилия Гюлева (1987)

   От друга страна, защо ме обхваща досада, когато си мисля по-дълго за тях! Няма я тръпката от непредвидимата игра на този луд вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, ала защо е така унил, защо имам усещането, че отвътре се е предал? Къде е интригата, големите залози? Какви са тези шегички на дребно! Което му се е случило, ако е вярно, е величествено и смешно; такива премеждия мен не са ме спохождали, а и дали бих ги надживял... Не знам.

  Тесничка, скучновата е тази снобска клетка, но те си я харесват такава, и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на книжлето, издадено от местен щедър меценат ("супер-експресно издание", както отбелязал на челно място печатарят от с. Рогош). Та такваз една ми ти книжчица от 24 (двайсет и четири) страници, досущ църковно календарче, следващата сряда ще представи пред публиката, пак в туй тъжно, спарено салонче зад спирката край Тунела поетът Николай. Редактор на стиховете, както и автор на предговора ще е този път съпругата Елена. И т.н., и т.н...

   Не! Решително не приемам този стил. Прав е огнеборецът, че все скачаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон, но и с отровна влага, с опасни дизелови сажди и лют мирис на свобода и на риск въздух.

  Десетият... Видях ги тези добри хора в отрязък от живота им; сега по навик мога да възстановя: умозрително, разбира се, начина, по който са били мачкани и натикани в миша дупка тези някогашни мои необиграни, несресани, и май точно затова очарователни идеалисти. Но днес, подир толкоз години, какво ти очарование! Те приели унилостта за свой принос в изкуството, и така от нещо, призвано да зарежда света с жизненост, за тях този техен принос се превърнал в печална и унила житейска драма.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 dec. 2021

Илюстрацията най-горе:

- Литературно четене на поетите Николай Гюлев и Елена Атанасова

__
* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка.
** Част от сърцето на Пловдив в карето между Небеттепе, главната търговска улица, строената през ХV-ХVІ век турска Чифте-баня и Тунела под Амфитеатъра от епохата на великолепния Тримонциум.
*** Вж. http://toross.blog.bg/politika/2015/01/22/devata-ot-plovdiv-rund-chetvyrti.1332363

**** "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

***** Вж. https://www.blitz.bg/article/6645
****** Вж. http://literaturensviat.com/?p=80907 , бел.м., tisss.