Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 23 февруари 2018 г.

Ars Poetica – ПОЗИРАЩ ПОЕТ ОТ ПРОВАНСА

ПОЗИРАЩ ПОЕТ  
ОТ ПРОВАНСА 

Позьор до сетния си час остана –
икона в душната кръчмарска нощ,
в ръката – пура, уиски – най-отбрано,
ухажван от властта, циничен, лош.

За лафовете ловко съчинени –
добре приет от снобите поет,
ужасни са хвалбите му големи,
отиде ли си, всичко е наред.

На заем влачи си с мерак ярема
на проваления си скъп живот
посредствено, почти като на сцена
с едничката си роля – идиот.



Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 3 dec. 2007 edited 24 fev. 2018

Ars Poetica – ПОДОЗИРАХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

ПОДОЗИРАХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

Като облак градоносен ниско носи се из къщи,
чувам я – цял ден мърмори заядливо и се пали,
край бумтящата ни печка аз тетрадките разгръщам,
докато навън се вихрят ледните сибирски хали.

Днес май нещо е болнава, че в завода не отиде,
ала все пак не остави мръсното пране непрано
и в кухнето ни бедняшко от коритото се вдига
пяна, сякаш виртуозно някой свири на пиано.

Уж тетрадките разгръщам и в учебника се ровя,
но урокът непонятен пак, уви! – за мен остава,
а не смея да я питам – ще ме скастри най-сурово,
по-суров от нея няма сякаш в цялата държава.

Къкри в тенджерата гозба, мирисът й е уханен,
девет стъпала надолу – тук живеем си прилично
и не зная на земята нищо от това по-странно,
че от майка си по този начин чувствам се обичан.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 noe. 2013edited 24 fev. 2018

Публицистика – МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

   Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е през пролетта на 1876 г. от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания на мегдана в Калугерово Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис Дявола, го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втора от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за най-малкия от петима братя от Харманли – Кирил, година и нещо след като Кирил се връща от сражения на Българската армия с войски на Хитлеровия вермахт при река Драва в Унгарската Пуста. Върнал се жив без драскотина оттам, където днес има Българско военно гробище с над 30 хиляди български войници заровени.

   Четири поколения мъже преди мен са основа на личното ми отношение с моето отечество България. Името, ако следвам испанската традиция, ще трябва да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов Бояджиев. Ангел от Керемидовия род – един от четирите рода, основали Калугерово след бягство от тлеещото в пепел и разруха след зверствата на османлиите Велико Търново, убил един или двама чапкъни, че трима му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак и пред близките си се заклел да отмъсти за поругания си баща на турците, но на фронта нейде в земите на днешна Северна Гърция умира не от куршум, а от болест. Погнусил се да яде от мухлясалия хляб в окопите и заболява от холера. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария, по-малката си сестра Мария и майка си Елисавета.

   Пожелал я овдовялата Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от село Мало Конаре между Пловдив и Пазарджик, и като харизва двете си рожби на свекървата, Елисавета се преселва в дома на заможния Тодор да се грижи за чуждите сираци.

   Ангел е клан на дръвник за назидание. Жена му Мария ще да е била доста млада, първескиня; и хубавица ще да е била, за да влезе в очите на чапкъните от околните турски махалици... Пък той кмет. Ще да е бил около 35-36-годишен, когато трима мераклии млади турци го посещават в дома му, и както гласял неписаният закон в империята, т.е. Законът на ятагана, разполагат се в дома му като господари – ядат, пият, плюскат. Посегнали да се гаврят с жена му, родилката с шестмесечно бебче. Събличат я гола да им прислугва, а мъжа й Ангел заставят насред одаята диван-чапраз да стои, да ги гледа какво вършат с жена му, че да им е по-голям кефът. Като се понапили и хапнали, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият чапкънин Ангел да го съпроводи, че да не се спъне в разкаляния селски двор. И Ангел докопва там секирчето от плета, издебва и бастисва единия ли, двама ли, а третият успял да избяга. Връща се подир ден-два с глутница чапкъни от околните турски махали...

   На този дръвник са посечени стотици българи. Станало е малко преди или непосредствено след въстанието от Април 1876. По онова време Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, местните плащат данък не на султана, а на християнския манастир "Свети Никола". Историците да обяснят на що се дължи тази привилегия, важно ми е, че случаят се помни в пазарджишкото градче Калугерово и до ден днешен. Когато най-малката от дъщерите на Борис – леля ми Виолета (1932), сто години по-късно, около 1975 г., отива да си дири правото на земя за обработване, калугеровци прокарват ток и вода до имота й горе, на рида над Калугерово, нещо, което отказвали на закупилите калугеровска земя заможни софиянци.

   Екзекуцията на Ангел е показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Отива си от този свят 35-36-годишен, в разцвета на силите. Може и по-млад да бил, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и по къра наоколо за хубавата Мария. А тя през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хукнала с пеленаче шестмесечно, некръстено още. Разправяла на внуците си години по-сетне как треперела от страх под мостче някакво на реката Тополница, докато над главата й трополели копитата на башибозушката потеря.

   По онова време е не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане назад за нея нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост властта затрива съпруга й, ми е прапрабаба. Пеленачето, кръстено по-късно, е моят прадядо, кръстен Ненко, че върху ненките си го изнесла от чапкъните майка му. През 1912 г., когато се отваря войната между Царство България и Отоманска Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не съм сигурен, но умира от болест нейде по бойните поля на Егейска Тракия, както се говори в рода.

   Тази негова невяста повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея в дома на родителите ми в Пловдив наследство ни бe крачна шевна машина "Сингер", made in USA от 1837 г., която баща ми измъкна изпод въглищата в старата дядова къща в Пазарджик на улица "Тунджа" № 18, почисти я от ръждата, направи й плот от махагон, ремонтира я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

   Две сирачета оставя Ненко – Борис и Мария. Щом е шестмесечно бебе през пролетта на 1876 г., значи, в трийсет и шестата си година е издъхнал. Жена му Елисавета – моята прабаба, по онова време била 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от Мало Конаре, ала свидлив бил, не искал рожбите й. В знак на любов приписва й три и половина декара земя в землището на село Хаджиево край река Марица, по средата на стария път Пловдив-Пазарджик.

   Подир смъртта на баща си и забягването на майка си 14-годишният син на Ненко – Борис, издебва ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в заможния дом в Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите джерамета. Скоро да се прибираш у дома!" – били уж думите му. Тази дарена плодна земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест ще да е.

   Парчето от три и половина декара тракийска пръст край Марица ни е наследство, на мен и сестрицата ми Ели. И като си помисля колко тънка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива. И друго ми е на ум: момичетата в рода ми по майчина линия за първи път раждат, навършили 20-21 години. Така е с баба ми Невена от Перущица, така – с майка ми, така и със сестра ми, първата ми дъщеря Вера – и тя роди в двайсет и втората си година, моята внучка Невена, а пък внучката роди правнучката ми Виктория в двайсет и първата си година.

  Двайсетинагодишен, дядо ми Борис взема за жена пристанушата* от Перущица Невена, 21-годишна, втора от трите рожби на заможните по онова време Георги и Спаска х.Трендафилови, от стария перущенски, бастисан до крак род ХаджиТрендафилови. Двамата раждат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка (1928, родена навръх Василовден) и Виолета (1932). По съвета на брат си Гълъб Невена (баба ми) кръщава първите три рожби Вяра-Надежда-Любов; ни едно от децата си не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават. А Борис (дядо ми) от малък бил буен и независим. 16-годишен се отделя от майка си и захваща пари за свой имот да събира като чукач на коноп за въжарската фабричка току отсреща – зад канала в Пазарджик. Другите чукачи норма, норма и нещо, той – по две норми и повече правил на ден. Според една от няколкото версии, оттам е и прякорът му, който му прикачили пазарджиклии – Борис Дявола. "Бъхти се като грешен дявол" – казвали за него.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 uni 1996 – edited 23 fev. 2018 

Илюстрации:
горе – авторът на текста Георги през 1988 г. 
долу – майка ми Надежда през 1940 г. (момичето вляво)
___
* Мома, която е пристанала (разг.), т.е. сама отишла при онзи момък, на когото близките й не пожелали да я дадат за жена. Не я давала за невеста майка й, в случая прабаба ми Спаса от Перущица, затова че Борис по онова време, по думите й, бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било сред най-заможните, понеже рано споминалият се Гочо (Георги) х.Трендафилов се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, чак от Близкия Изток докарана в Перущица. Този Гочо, който знаел отлично турски, гръцки, арменски, местните заради благия му нрав ползвали за кадия, когато имали да решават спор помежду си. Бел.м., tisss.