вторник, 18 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (220.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (220.)

  Чисто човешките качества на Васил Левски са такива, че мъчно може да се открие равностоен заместник. Апостолът смята, че революционерът трябва да се посвети на революцията, да я възприеме за своя лична мисия, участ, смисъл на живота. По-късно ще се появи понятието "професионален революционер". Левски внушава, че революционерът трябва да е духовна личност, като посветил се на православието. В личния си бит бил скромен, благочестив, внимателен, благороден в отношенията с хората. И в същото време изисква строго спазване на революционната клетва, на дисциплината и тайната. С държанието си внушавал респект...*

  26.01.2000. СТЕФАН СТАМБОЛОВ

  Има сладкодумци, чувам, чета изреченото от тях, харесва ми дори и как го казват; но минат ден-два, седмица, и една делнична утрин се будя с откритието, че то били лакърдии, колкото за приятно впечатление, не нещо гребнато издълбоко. Не ми се изброяват имена, понеже не са случайни мухабетчии от махленската ни пивница, а държавни особи, пък и ценени днес персони от приоблачния нов елит. Словото им служи колкото да ги покаже откъм приятна за окото страна. Смел политически мъж, който преди години изтърва фразичката за "алените бабички на припек", лъчезарно ми се усмихва с по детски ведра усмивка от телевизионния екран, и аз много силно желая господинът да е искрен, как да съм сигурен обаче при изобилие от далавери, лицемерие, велики лъжи именно при неговото управление? Предполагам какво ще рече някой негов фен (привърженик), но това пак ще е от онзи набор с оправдания: "А вие защо биете негрите?" С една дума казано, не е едничък този тепегьоз, който лъже-маже, има и други като него, че и по-нагли дори.

  Някога на някакъв си украсен с лозунги, гирлянди и байряци площад в Париж Дьо Гол посрещал официална делегация начело с премиера на Нейно Величество г-жа Кралицата на Великобритания сър Харолд Макмилън. Какво рекъл генерал Дьо Гол точно не знам, но очите на човека от отсрещния бряг на Ламанша се напълнили със сълзи. Бистри сълзи като чист планински кристал се изтъркулили по мъжествената политическа физиономия на госта и това направило голямо впечатление на личния секретар на френския държавник. "Господин Президент! А-ах, господин Президент, но вижте, той плаче!" – ошашавен, от дън душа възкликнал секретарят на генерала. "Хмм! – изсумтял Дългоносият. – Театър разиграва, драги." И с държанието си дал и на публиката да разбере, че приема всичко за най-обикновен фарс в целия цирк**.

  
09.02.2000.  

  За пространната научна студия на университетски преподавател върху Алековите разкази (Живко Иванов, "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", 1999). Книгата е изключително наглед подробно изследване. Ценното е обширният фактологически и психологически илюстративен материал за приобщаването на нашето българско обществено съзнание към европейските духовни стандарти. До 60-та от общо 260-те страници въпросите ми към доцент Живко Иванов са:
  - Скрупульозното ровичкане из типично българската рефлексия към света не е ли съмнение нездравословно? Втораченият в детайлите хипнотизиран взор не изпуска ли същественото?
  - Защо типът "Бай Ганьо" да не възприемаме за версия, и не непременно основна! – на криворазбраното от простак самоуважението в гротесково изпълнение?
  - Отделяйки толкова внимание целенасочено спрямо наш Ганьо, не внушаваме ли сами на себе си колко важен е той за нас, българите? И после, каква е ползата: този ли е образът за проумяване на масовия наш роден, българский манталитет?!

  За мен Алековият лит.герой е периферен, не средищен образ, едно от десетките и стотиците ни лица, сбъркана отливка, крив шаблон, карикатура на нещо, замислено с родолюбива цел. Па и Алеко Константинов го е създавал мимоходом, в движение, вграждайки в образа на Ганьо Балконски – колкото и да е странно, черти от себе си, свои лични слабости, например – в отношение към младите хубави и глупави жени.


  11.02.2000.  

  Собственикът на приятното заведение с омайното именце "Бългериън ъмбрела" се оказа посредствен крадец-кокошкар. В разстояние на няколко години осветявал и отоплявал кипрото си предприятийце, прикачил се тайно към общия електромер на комшиите в блока, дето живее. Усъмнили се съседите, че плащат все едри суми, писали жалба, довтасали виделите какво ли не в циганските гета печени ел.техници от електроснабдяването и... ех, вече трета седмица откакто "Бългериън ъмбрелата" пустее и тъмнее като гузна съвест, затъна в мъртвешкия си вид като мрачен турски зандан, нищо че най-отгоре ехидно някак си плющи и се ветрей родният трикольор. Пъргави циганета с миши оченца идат на тумби откъм гетото Столипиново, заничат какво ще се кърти, ще се отгризне и отнесе. Тези весели пъргави циганета са верни съгледвачи и аван-постове на редовната армия професионални апаши, разбивачи на апартаменти, изби, гаражи. Тези апапи ще долетят от Столипиново и както рибки пирани ще се бият и кавгосват помежду си кой повече да изкърти, грабне и отнесе от фасадата до вътрешното обзавеждане. И цялата тази идилия е жив паметник на байганьовщината, която не е преставала от Десети ноември насам тъй чудно да се вихри из нашата чиста и свята, мечтана от Левски Република. Ама пак да попитам: тези покатерили се върху покрива с байряка на моята България са образите, които ни изразяват като народ, па и ни представят пред цивилизования свят като нация?

  
13.02.2000.  

  Героите от най-новата ни Българска история в повечето случаи са едностранчиво представени: по-скоро икони, а не живи хора със своята орис и особености. И това едноизмерно, плоско, шперплатово изображение е своего рода "Данък обществено лицемерие", който данък служи не на истината за нас, българите, а е резултат, плод на педагогическата страхливост, че нашенецът не е още дорасъл зад отрицателните качества на личността да съзре пробуждащия се от робската летаргия и малодушие, т.нар. от анализатори, антрополози и прочие жарки конквистадори в медиите, масов българин. Начело на тази педагогическа, а по-вярно казано – дидактическа, линия в нашата литература е патриархът Иван Вазов с неговите измислени – включително и за Левски, сюжети, към които поуката е изплетена, намотана и привързана с червен ибришим най-вкрая, та и хептен слепият духом да я съзре. На дидактическата линия антипод е линията, следваща плътно безпощадната истина, колкото и фактите да не са в наша, българска угода. Всеки случай изпитвам повече респект и дори симпатия към летописци като Захарий Стоянов и Алеко Константинов. И да се заблуждават в пристрастията си, поне са автентични (истински), много по-заредени с перспективи за развоя на националния ни манталитет; и то е може би поради честното, лишено от комплекси писане без украшателство, с трезво внимание за пътя, който предстои да извървим като общност, докато създателят на романтичи митове, явно воден от най-родолюбиви намерения Вазов, дотам се увлякъл, че след като въвежда образа на Апостола Левски в българския ни Пантеон, откри у поп Кръстю съответстващия на библейската митология Юда Искариотски, в този най-трагичен епизод от живота на нацията ни съсипа живота на единствения човек, комуто Левски се е доверявал, пренебрегвайки мнозина храбри самозванци от местния революционен комитет, а и от цялата подмолна организация, като да речем, Анастас п. Хинов и Димитър Общи.

  Сто години след закономерната лична трагедия на Стефан Стамболов скърбим и хвалим наедро държавника строител на Нова България, градим чугунени и каменни паметници в негова чест, назоваваме улици и площади с името му, без да си даваме сметка до каква степен Тодор-Живковото управление наподобява пренебрежението към нравствените правила и неписани закони на морала у властниците от годините на Стамболовото управление, от разцвета на келепирджийската и политиканстваща сган, която Стамболов с таланта си на изключителен държавник възкачи до върха на Държавата. Най-малкото странно ми е, че именно политическата партия***, която днес обединява надеждите на мнозина мои сънародници българи, свято тачи и се учи от търновеца Стефан Стамболов, величае го с повод или без повод като модел за следване. Дето се вика: Наред с хлебното жито, минава и къклицата.

  Не става дума да се развенчава положителното начало от края на ХІХ столетие, а да се даде изчерпателна, безкомпромисна представа за качествата и греховете не само на тази, но и на ред други върхови личности в националния ни Пантеон. Сега ако не извършим болезнената за мнозина операция, рискуваме да срещаме оттук-насетне все по-нагли познатите до болка прояви на властолюбие и самочувствие у стоящите над закона, безцеремонност и лакомия за лични облаги, рискуваме и да продължи деленето на нацията на обаятелни съпартийци и гадни боклуци-врагове.

  Свикнахме с новите, супер-модерни варианти на демагогията като че ли. Но това, надявам се, не е краят на нашата България, а е естествен развой на над стогодишно заболяване в безкултурието, което начева отпреди епохата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов****, иде у нас със зараждането на националноосвободителното движение, където единствен и докрай Левски е същинският нравствен коректив. Да, болестта се налага да я изболедуваме под бдителните очи на Западноевропейските акушерки, които виждат Балканите през призмата на свои велики ползи и стратегии. Прераждането ни в демократично качество – няма защо да се лъжем! – е вътрешно национална, българска работа. Що се отнася до Европа и Запада, най-благоприятно обстоятелство е, че проектират икономическата си експанзия насам, т.е. че могат да просперират (напредват) с капиталите и продукцията си по Българските територии само при съблюдаване на правилата и на сключените договори. Което пък – шанс за бедстващия унижен българин! – мародерите, лицемерите във властта у нас няма как да им осигурят*****. Ето че опротивелите до смърт стари муцуни дойде ред да си ходят, ако не желаят да им се случи нещо по-неприятно.

  Легендите за нашенска политическа класа, за прословутия нашенски "политически елит" дали са състоятелни! Съвестни, чисти, нравствени, далновидни управници в България тепърва предстои да се появят, и то не като рожби на затворена елитарна общност, а като граждани-стопани на новата ни Република България, демократично избрани в честна конкуренция (надпревара) и демократично изпратени за ограничен период да защитават общите наши интереси като икономика и културна традиция. И от такава гледна точка аз – Гражданин на чистата и свята Република България, съм много яко заинтересован властникът да не възприема властта като собствен имот, получен в наследство и до живот, заинтересован съм на г-н министъра, депутат или съдия да му е ясно, че само за известно време е ръкоположен във властта, и то с най-високи отговорности към Българската нация, към мен, Българския гражданин. А дали СДС или БСП, или каквато и да е друга политическа партия или коалиция ще управлява, техните партийни табели не ме вълнуват; важно за мен е да ми служат съвестно. Може би се заблуждавам, но си мисля: все по-трудно ще е на демагозите от нов тип да ме правят на балама.

  
16.02.2000. 

  Чета книгата "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром (1900-1980), наречен в късата бележка тук към фотографията му "един от най-блестящите мислители на ХХ век в областта на психологията, философията и социалните науки". Разбира се, че имам възражения и по-различно мнение към отделни негови по-крайни твърдения, но от прочита на книгата му у мен се появи хъс за писане. Което значи, че каквото и да му възразявам или оспорвам, наистина е голяма работа философът г-н Ерих Фром. Та за един внушен от Фром психологически детайл! Седесарската общност си харесва много девиза "Времето е наше!" От една страна, абсолютно наивно: времето просто няма как да се владее, времето е само умозрителен образ на изтичащата като пясък наоколо и у нас необятна насочена психична субстанция. Седесарският девиз обаче издава стръвното желание у новоовластените да притежават или да придобиват, да вземат като собственост в ръцете си – все доста познатият крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, мечтаещи да имат, ала не и да бъдат.

  Съпоставям щурия девиз с изреченото от Васил Левски в писмо до Панайот Хитов от 1871 г.: "Дай, боже, съгласие и любов първо между народните ни главатари; пък име българско да ни е войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!" Ако днешният политически лъже-елит гледа даже на времето като на вещ, която се придобива, за Апостола народната работа е като дишането, тя е просто самият живот във времето. И преди цитирания откъс, в същото онова писмо от 10 май 1871 г. Дяконът изрича великолепната философска сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".
  Видени чрез философската теза на неомарксиста мислител Е. Фром, действията и размишленията на Левски, подредени сковано или разпилени из писани на коляно послания до този и онзи съратник, очертават характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да било: власт, луксозни вещи, обществено внимание, слава. Затова вероятно е толкова ценен пример за всички нас – че е без остатък в битието, в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежавани неща.

  Вижте с каква стръв новите политици, досущ образи на управленци от Т.-Живково време, само че още по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да купуват, парици да трупат... па си отговорете що за политици са това и колко силно си приличат с апашите на гетото Столипиново, дето вече почнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата". Гледам от моята южна веранда: цигани по покрива вече се разхождат като да са си в катуна, ама как така още не са посегнали байрака в бяло-зелено-червено да отскубнат от покрива много ми е чудно. Имам усещане, че дори мимолетното изкушение да се види добре устроен сред материална благодат и обществена прослава му е било противно на сирака Васил Иванов Кунчев... нещо, което не може да се твърди за нито една сред големите личности на националното ни възраждане: от Раковски до Стамболов. Раковски, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, Георги Бенковски, в най-голяма степен Стефан Стамболов, все ми изглеждат тщеславни, настояващи за уважение, несклонни на дяконското смирение, с което Левски се извишава като ядро от енергия над неслучайните наши българи.

  Защо ли усмивката, песента, ведрото настроение при непоносими обстоятелства са отличавали карловския вдовишки син? Ами ме подходът му е различен – съвсем не държи да има, просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните пространства на свободата като най-естествен израз на човеколюбие, сякаш е по-незначителен за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота като поле за дейност, не като склад за трупане на вещи и прашасали венци от стара слава.

  Да имаш нещо, каквото и да е то, само заради краткото удовлетворение, че ти си му собственикът, че притежаваш успеха, славата?! Но това е твърде малко за онзи, който обича живота в цялата му пълнота или многообразие от вълнения, дейности, обстоятелства. Че защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!

  Като тълкува двата ни подхода към живота, неомарксистът Ерих Фром привежда често примери от Библията, от древноелинската или средновековната философия. Пропуснал Казуса цар Мидас, илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Цар Мидас до такава степен се бил влюбил в златото, че си пожелава от боговете: всичко, което докосне, да се превръща в материална стойност, с други думи, в притежание, в имане. И в резултат: убива живота у себе си, просто загива от глад, именно защото се изпълнила съкровената му мечта буквално.


  Бележка от днешния ден

  И докато преписвам на компютъра този запев на текста за Стамболов, пред очите ми се явяват, изскачайки от преживяното, ту депутатът – срам за хората от родния му град Кубрат и избралите го от областта на град Силистра, Камен Влахов (1956), ту таксиметърджия, добрал се до върха на държавата ни, по-известен с прозвището Гошо Тъпото (1943) от Ловеч******, или Данчо Ментата (1956), т.е. Йордан Цонев от Карапелит в Добруджа. Помните ли ги? Последния от тези трима виждам наскоро от трибуната на Народното събрание, от най-високата трибуна изобщо в съвременна България да пери пръсти, да разгъва ръце от лактите настрани като гумено човече. Усмихва се, кипри се, подбелва очи към тавана, демек, омайва публиката на темата колко лошо нещо е корупцията и как на Данчо партията ДПС взела сурови мерки и пр. Вай завалла! – би рекъл доверчивият турчин, ето кой ще ни измъкне от батака. Този, от когото пропищяха кански мнозина ограбени или измамени собственици на имот по крайбрежието от Бургас и Созопол до река Резовска... И университетският изследовател при тази вакханалия на безочието тоже настоява, че това е типичният българин? Или май нещо не съм го разбрал правилно г-н доцента Живко Иванов от Пловдивския университет?

   Пловдив, 7 октомври 2006 година 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 avg. 2020

Илюстрации:
- И лидерите могат да изпитват копнеж! 
- Стефан Стамболов – първостроителят.
___
* Вж. https://www.168chasa.bg/article/6383643 © www.168chasa.bg
** От фр. farce – в подобни случаи ще да значи: нещо скърпено, недонаправено, пошло, сторено да заблуди; детайл от по-обемното понятие "демагогия".
*** Съюза на демократичните сили. При управлението на СДС тръгнаха приказките колко г-н Премиерът напомнял Стефан Стамболов по стил. Тъй почнаха хвалбите, възвеличаването, възгордяването, грандоманията към обикновения българин, което прати тая замислена в канцелариите на ДС партия извън сериозния политическия дебат. Фанатиците сред малките ядра безусловни фенове на СДС и ДСБ не отчитат, че обикновеният българин се е променил през тия години. Оттам озлоблението: губят влияние, топят се верноподанните редици от почитатели.
**** Първият ярко изявен демагог в политическите среди на Нова България.
***** И тоя факт ме зарежда с оптимизъм. Не може крадец и нарушител на договори, пропаднал човек, затънал в мързел и грандоманство да ме представлява като народ - нито, да речем, в стихове от село Рогош, Пловдивско, нито откъм канцеларията на някое софийско учреждение. Това поне е крайно време да стане ясно! Пропаднала личност не може да изразява българина.

****** Случват ни се неща в живота, толкова жалки, че никой не иска да ги коментира заради собственото си уважение. Та едно от тях е Георги Петров, по-известен като Гошо Тъпото. Син на шивач, потомствен комунист, Гошо Тъпото е възпитаник на Юридическия факултет в Софийския университет, но не може да изкласи повече от десетилетие. Анекдотичните случки около името на този пишман земеделски лидер, са много. Началото на политическата му кариера е разказано в книгата "Промяната" на Петко Симеонов. В мъглив зимен ден на 1990 г. тогавашният опозиционен лидер Петко Симеонов се прибира пеш вкъщи. "От мъгла не се вижда и на метър. Пердаша пеш към жк Люлин. И изведнъж спира една кола" – разказва авторът. "Другарю Симеонов, да ви закарам!" – подава се от червената жигула Гошо Петров. Бъдещият депутат гледал лидерa на СДС по телевизията и го запомнил. Закарал го Гошо до Люлин и си разменили телефоните. "След няколко дни се обажда някой, не мога да го позная, А бе, аз съм оня, от мъглата. Как е положението, попита ме Гошо и оттогава нататък системно почна да ми звъни на домашния телефон..." Вж. https://www.faktualno.com/2017/12/blog-post_70.html 
******* През 90-те, когато издигането в политиката става толкова светкавично, колкото и забогатяването по неясен път, Данчо Ментата става общински съветник в Бургас, дето оглавява бюджетно-финансовата комисия. Оттук нататък където и да отиде, колкото и партии да сменя, Данчо или оглавява, или членува в комисии, които контролират финансите. Множество журналистически разследвания го свързват с неясни сделки по черноморското крайбрежие и търговия с влияние, но единственият резултат от всичко това е прогонването му от СДС през 2000 г. по време на борбата на СДС с клиентелизма. След кратък период на политическо лутане, приютен е от ДПС. Оттогава почти без прекъсване Данчо е на ключови позиции на политическото мнозинство, сформирано с пряко или непряко участие на движението на Ахмед Доган. Вж. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30612720.html Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...