Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното за мен време – рано сутрин между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън „Интелектуалците” да си лекувам калпавото настроение. Стар трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите: отворих напосоки тия трийсет печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзелото ме отчаяние.
И разбира се, не случайно! – попадам на текст, който е в съответствие с темата ми от няколко дни насам. Ето за какво става дума. Разсъждението е част от онова, което имам да кажа точно днес, като продължение от разговор с приятел, който разговор водихме вчера по обяд на чаша бира в кварталното кафене.
В импулса да пиша същественото е нещо да ме е развълнувало. И после да го запиша това вълнуващо нещо тъй, че читателят да го почувства. Внушението се усилва от къси изречения, простота, глаголи, избягване на прилагателните, както и на обстоятелства и коментари. По тоя начин читателят е изкушаван сам да допълни. Обяснявам ли се подробно и обстоятелствено, не оставям ли празни пространства, вибриращи от изкушение да бъдат доработвани от четящия, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, инак си остава мъртъв низ от претенции колко сме си умни, колко сме си хубави. И писането като всяко изкуство изскача из пяната на самолюбието като Афродита из морските вълни край Кипър.
Всеки по-значителен автор създава своите читатели - хора, които заразява с вкуса си, с възгледите си за човеците и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито описани събития с намек за емоционалното им въздействие. Не ми бе трудно и да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентният читател сам може да допълни. Допълвайки описанията как изглеждат героите и как тече повествованието с детайли от жизнения си опит, читателят ми става вече не сътрудник, не обикновен читател (субект на творчеството), а съ-творец (обект, т.е. излъчващ духовна енергия). Разказът, който съм му предоставил, престава да е само мое лично преживяване, превръща се в лично преживяване и за моя читател.
Четири са тезите, които предлагам за размишление.
1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или нямаш с какво да допълниш писаното от класиците, по-добре не се залавяй, не си губи времето!
2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, т.е. насочва човека към Божественото в неговата греховна душа.
3. Добрият автор създава своите читатели, води ги през тресавища и блата от думи към облян от слънце и любов Оазис на Духа, но не се държи грандомански, не се изживява като месия, а крачи редом с множеството; не се срамува да сочи слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. О, този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грях, между нуждите на греховната плът и стремежа човекът да бъде великодушен.
4. Изкуството (литературата – в най-отчетлив вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на най-отвратителния злодей има своя скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното като уважение към човека винаги взема превес и в най-мрачните подземия на отчаянието и на собствените ни човешки бесове.
05.10.2006.
Родителите ми не са ме глезили; това – галене, прегръдки, мили думи, каквито и да било знаци на благоразположение... за мен си бяха приказен филм, предназначен за други деца, за друг някого. Мене ме нямаше в тоя приказен филм.
По-късно съм си давал сметка, че майка и татко помежду си са изпитвали страстна любов, а и към мене съвсем не са били така хладни и така безразлични, както са ми се показвали. Вероятно такава е била представата им за възпитание... Но защо тогава сестра ми, която беше рядко красиво момиче, бе обкръжена с тяхното внимание, с тяхната благосклонност, колкото и строги изобщо да са били към нас, двете им деца?
Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният бях аз – не моята неопитност, не заядливите и надменни хазяи или изобщо други хора и деца, с които – нормално! – случвало се е да имам проблеми.
Имаше в махалицата ни доста по-едро от нас, дребосъците, яко момче, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тоя Тошо Белята съм го запомнил с изключително злостния му характер; бе от редкия тип момчетии, за които казват "злобно по рождение". Майка му беше висока кокалява женица, баща му – грамаден, с едри лапи, с походка и жестове на закоравял побойник.
От бедняшката им къщурка - преустроена някогашна барака, състояща се от стаичка и антренце, откъм двора срещу „нашата” изба на същата уличка „Ниш” късно нощем често долитаха закани, ругатни, циврене, ехтеше боботещият пиянски глас на Михал... Чудел съм се като шест-седемгодишно хлапе как не са се изтрепали още тия хора.
Та единственият им син, шестокласник вече, поне пет-шест години по-голям, далеч по-едър и силен от мене, веднъж ме спъна, бутна ме на земята посред уличката „Ниш”; налагаше ме с юмруци по гърба, с коляно ме бе затиснал и крещеше тържествуващ: „Яж пръст, мамицата ти мръсна българска, яж пръст! За тая земя баща ти се е борил”.
Входът към избата на улица "Ниш". Зад зелената врата е килерът за въглища
Разплакан, едва отървал се от побоя, с лице окаляно, охлузен, изранен... тичам да се оплача на майка, да заровя очи в скута й. Пък майка ми се затворила в стайчето на двора, дето държахме кюмюра, и пере в голямото дървено корито. Огромна купчина пране бе струпала в единия край на мивката.
И се втурвам при нея, притискам лице да я гушна, да ме погали, да ме утеши. През хълцане, задавен от току-що преживяното унижение, едва дишайки от нервни конвулсии, тихичко й шепна: „Мамо! Пък Тошо Белята ме кара да ям пръст”...
И тя – като се отдръпна гнусливо, като ме оттласна с лакът от себе си, ми извъртя такава плесница със сапунената си длан, че ми звънна ухото. Изплющява плесницата й през лицето ми и ей това чувам разгневена да ми говори: "Какво търсиш там! Кой те калесвал с Тошо Белята да играеш? Ако не си го нещо ядосал, що ще те мъчи". И... дотам!
Прескачам през девет стъпала надолу към тъмната умирисана на ацетон и талаш изба, хвърлям се върху моето си легло да хълцам, да се нахълцам, на воля да се наплача, хем никой да не ме види разплакан и разтерзан.
Страхотен урок** - от ония уроци, които цял живот помниш. Оттам насетне ми е като обеца на ухото: каквото и да ми се случи, у себе си първо да търся повода и причината; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са – у мене е вината за всичко, което ми се случило; не друг... аз не съм преценил кой е насреща ми. Ама да тръгна да обяснявам, че с нищо не съм предизвиквал Тошо Белята***, кой ще ме чуе, па и каква полза от хленч!
А Любовта... О-о, Любовта! От невръстен в любовта все съм се чувствал пренебрегнатия. Следващите години вероятно ще продължа по тая тема; засега спирам с хладния извод: че колкото по-силно се стремиш към Любов, толкова по-жестоко Любовта наранява.
* Роденият през 1940 в село Врабево нейде из Троянския балкан Николай Заяков.
** Споменал съм го случая в тия текстове вече, но нямаше как да не го спомена пак.
*** Месеци по-късно, едва 12-13-годишен, Тошо Белята се спомина от тетанус. Чоплил си с гвоздей зъба... Бел.м., Jores.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)