Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 1 март 2015 г.

Публицистика - ДВАМАТА ПИЛОТИ

ДВАМАТА ПИЛОТИ


       - Повод за тоя диалог е епизод от есе, където се споменава гибелта на двама пилоти; всъщност тема е начинът, по който възприемаме изкуството и как то е не друго, а самият живот, което личи особено ярко в творбите на големите майстори.

      - Тъй, тъй, ангели ли са накацали на балкончето ти? Ми пускаш такива текстове, гледам, та се запитах, дали ангели са кацнали при тебе...

      - Отде тия ангели? От половин-един час, откакто съм го пуснал тоя постинг, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва...

      - Аха, и ти се учудваш, що ли?!

      - Па не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега ни един, за кадем поне...

      - Да, писна им на хората да им натриваш сол на носовете...

      - Поне някой да се разкрещи.

      - Пък и им говориш с език, неприсъщ за тях.

      - Що, да не би да говоря на патагонски?

      - Нещо подобно, което уж разбират, но не проумяват.

      - Обикновено така 
става. Тръгнат спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен. Лее се кръв, помия лискат с кофи, дотолкова, че по някое време забравят вече какво почнали да обсъждат.

      - Идиоти!

      - Мълчат като задници.

      - Ми щото са задници, вероятно!

      - Там е и моят "стар приятел" - фило
софът с осемнайсетте или не знам вече колко издадени книги. Вече не мога да му хвана края с колко никове се размножава с глупостите си по форумите.

      - Забелязах, забелязах.

      - Есето, дето пуснах наскоро, и то стана пиперлия едно... люто, чак нагарча като отрова.

      - Хич не ми е отровно.

      - Е, поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво като запалителна бомба, как прелитат ниско над двете женици на полето с мотиките и картофите? Видя ли я таз картина, като чете онова нещо, или не я видя? Аз просто я преживях. И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двама приятели, само и само да видя мястото. 

      Нямаш представа какво зловещо, какво запуснато, изоставено сякаш от Бога място е. Наблизо има завой, точно преди завоя са бетонирали опашката на тоя боен самолет-изтребител и има паметна плоча колкото носна кърпа. Спрях, изпуших там една цигара. А наоколо, до къде ти поглед стига, е мъртвило, къра - необработван поне от десетилетие; печална, буренясала, запустяла земя. Мини-култиватор с ремарке - същинска детска играчка, изпърпори в облак сажда край нас, натоварен със сухи дръвца. По пътя - бабки с мотички, селата - мъртвило, чума сякаш вършала из тая част на България.

      - Обезлюдени?


      - И сега, пък и рано тая сутрин, като го писах от четири до шест часа направо на компютъра, преживях отново цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите в самолета две-три секунди преди да се взриви, да хвръкне по дяволите. Да бе, сякаш съм вътре, и сега тъй го усещам.

      - ?!

      - Фантастично преживяване. Особено като се имат предвид жените с мотиките и прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотичките, картофите, селските галоши, калта, мизерията... то е същинският живот, истинският наш живот, а другото... другото - взето от холивудски екшън на измислени геройства.

      - Браво. Сега като Миле* и Ван Гог** звучиш. Двама от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...

      - Точно щях да те питам... Ами мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Иначе каквото имам да казвам, то си е в мой стил изречено.

      - "Селяни ядат картофи". Та в писмата си към своя брат Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата им онзи типичен за бедността землист цвят. Селяните са живописвани сякаш с багрите на земята, която засяват.***

      - Мисля, че я знам тая картина. Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа... Най-важните послания в изкуството, коте, се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.

      - Винсент тъй пламенно говори за селянина и неговия бит! Оня селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!

      - Сонче, снобите това не проумяват: че творецът не се дели от обикновените хора, че той също е обикновен човек. Те си представят художника и поета с бинокъл на чело, с парашутни гащи и крилца като раница на гърба.

      - Имах приятел преди време, художник. Та бидейки в Художествената академия, ми разказваше как негови колеги се пробвали да илюстрират нашите български писатели-класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували. Ами те не били виждали никога селяни, не били обували никога налъми, никога не са се разхождали из полето, никога не са газили калта. Не познават живота на селянина, а искат да го рисуват. Колко жалко! Па този мой приятел тъй дълбоко бе свързан със селото, тъй разпалено говореше за тия уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към човека, само като го слушаш как говори.

      - И постави сега някъде там мечтата на оня модерен сноб, мечтата му да се събуди някой ден с новината, че българин станал Нобелов лауреат по литература или в художественото изкуство. Нали колко измислено, колко насилено звучи такава една претенция?

      - Да.

      - Ама как да го разбере това, горкият?

      - Жалък глупак.

      - Вероятно не е лош човек, но е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! - те ти го снобът, лъснал в целия си блясък.

      - Та тия трепети и вълнения на селяка, не се различават много от нашите, пък и от вълненията на който и да е нормален човек по света.

      - Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за тоя твой приятел-художник.

      - ...И ако този селяк не разбира от поезия, трябва ли и ние да не разбираме нищичко от живота му?!

      - Не е вярно. Разбира той, всичко разбира!... И не само от поезия и картини разбира. Сред тия хора има такива самородни късове злато, че...! Тез разкошни текстове на народните песни да не би образовани в западни университети и школи творци да са ги създавали?

      - Забравяме да се радваме на ония уж привидно дребни нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни в тия хленчове за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.

      - Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и жените в картофената градина. Имаш ли нещо против? Мисля, доста смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума тия двама пилоти. Чудна работа!

Plovdiv, 24 sept.2009 – redact. 2 mart 2015
_______
* Жан-Франсоа Миле (1814 – 1875), френски художник.

** Винсент Вилем ван Гог 
(1853-1890), холандски художник.

*** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885.): "Да се живописва селският бит е нещо, което си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, гдето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (официалната худ. изложба в Париж - бел.м., Г. Б.), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез други репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно".

      Ще разбере ли снобът защо гениалният художник говори с такава грижа за селянина и няма намек дори от големеене, намек, че изразява неща, които за простосмъртния - видите ли! - са недостижими?! Тъй е навсякъде по света, посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство било непонятно за народа. Това ако не е кретенизъм, здраве му кажи! Бел.м., Jores.