ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (173.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (173.)

  

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   06.10.1998. НЕПТУНОВА ПОЩА

  Доста неща тези дни се случиха. Колата оставих за боядисване, вероятно края на седмицата ще посрещне в нова премяна. Венци Бъчваров ми нарисува върху лист амбалажна хартия от краве сирене адреса на посолството ни в Париж и две имена на българи емигранти: Юлия Кръстева (1941)* и Цветан Тодоров (1939-2017)**, които нямам честта да познавам. Според госпожица Ичевска – колега от училището, която е в по-близки отношения с университетските среди, тези двама българи са светила в съвременната най-модерна линия на литературната критика и теория на Западна Европа. За г-жа Кръстева от същия извор научавам, че била "върла феминистка в парижките интелектуални среди". "Върла феминистка" дали не значи жена грозна с опак нрав, която мъжете избягват? Че какво са снобите – скучаещи заможни дами и господа, заели интелектуална поза, по-скоро фасон, с два пръста уиски, отсипано в кристална чаша, в случая мадам и мосю; колкото по-изперкан, толкова по-ценен за онези ценители на арта. Тъй че тази подробност относно "парижките интелектуални среди", като проклет българин, българин и в червата, допълнително ме амбицира.

  Достойнствата на г-н Тодоров? Доколкото ми се изясни от Венчето Ичевска, син е на литературния корифей проф. Тодор Боров, който пък е верен приятел, съратник на митичния проф. Александър Балабанов, с когото заедно списвали литературно списание "Развигор", просъществувало от 1921 до 1926 г. За Боров впечатленията ми са от първия и комай единствен том от 1973 г. със статиите на проф. Балабанов. Мен този том не ми направи отрадно впечатление кой знае с какво освен с дивната си разхвърляност и нападателен интелигентски апломб – парадоксално съчетание. Вестникарският стил на родения в Щип, Егейска Македония през 1879 г. колкото да е патетичен, толкова и бледичък ми се видя, след като събитията, обект на внимание, са затрупани от дебел слой историческа пепел и делничен прахоляк. Повторенията, създаващи изкуствено емоционално напрежение, сякаш да се съобщи нещо велико и съкровено за българското общество, плюс самолюбие в малко по-високи дози. И все пак простено да му е на проф. Балабанов – в негово лице откривам българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.

  Преписах две мои статии на пишещата машинка, би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника "Кардиф", па да го изпратя тойзи пакет до Франция, "Париж – столицата на разврата", както твърди хлевоустият едва 23-годишен (през юни на 1871) Христо Ботйо Петков. Но нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен задава въпроси: Това ли е Моментът, преминаването на Рубикон?*** Готов ли си за рязка смяна в статута ти на анонимен говорител? Не си ли твърде изкушен от суета, след като трийсет и кусур години си подвивал опашка и си се правил на буболечка. А какво умея ли! Мога да пиша. Усещам мократа кокошка в литературното поприще, независимо с какъв ореол са я накичили. Знам, този народ си няма харни учители, в смисъл – смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам че и националният ни литературен живот гъмжи от сламени палячовци и вълци в овча кожа: хайде, пак почти цитат от г-н Ботйовъ! Знам, че някой с думи прости трябва да каже на българина, че себе си не цени, липсва му самочувствие и че да се промени това положение зависи пак от същия този обикновен българин. Но да му се каже не смеешком и не ехидно, както си позволил Алеко Иваница Константинов с мизерния образ на наш Бай Ганя.

  Какво искам ли? Анонимността е наметало, и то ми приляга: дава ми свободата да съм какъвто си искам. Защото наистина съм един от оредяващата маса българи в границите на опоскана от съседите и невежи родни политици България. Харесва ми да съм навсякъде и никъде, не с едното мое лице, а с лица на много и най-различни граждани на отечеството ми, българи не точно по етнос, а по нрав. Собственият ми физически облик някак не желая да се свързва с онова, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го изрече с не по-малко основание всеки българин, а защо не – и всеки източноевропеец, чието съзнание е било промивано от най-ранно детство в условията на т.нар. пролетарска диктатура и победил социализъм чрез най-мощния, най-съвършения и най-известния инструмент на мисълта: обемистия научен труд – компилация основно от Кант и Хегел, "Капиталът" на г-н Карл Маркс.

  За много неща съм простил и пак съм готов да прощавам, но нямам намерение ни една от подлостите на реалния комунизъм в моя роден град да отмина с мълчание. Мнозина философи на ХХ век определят Маркс за гений: неомарксистът Ерих Фром, например – един силно уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); не дотам меродавното мое мнение по този въпрос е различно: и не заради себе си, и не заради някакви си интелигентски пози, а заради достойнството и честта на кръвните мои предци и познати, които си отидоха от грешния ни свят обезверени и охулени, сегашни перекендета ги наричат овчедушни. Та от тяхно име бих могъл да попитам: Да не бе г-н Маркс, дали щяхме да имаме рядкото щастие по върховете на държавата ни България да виждаме и днес накацали лешояди марксисти?

  На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям, какво да обличам и да съм в добро здраве; 2) да съм обичан, и то точно заради опакия ми характер от момичето, което обичам; 3) да живея колкото се може повече и да продължавам да правя това, което най го мога – да записвам мисли и настроения, които ме връхлитат.

  Много важно! Ще пратя посланията до "родолюбивите българи в Париж" като по Нептунова поща, като писъмце в бутилка по капризите на световните философски, лингвистични, и всякакви модни течения край материците с накацали зиморничаво върху тях милиарди обикновени хора. Ако е писано да видят бял свят – добре; ако ли не – и то е добре: това не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен тъмен балкански субект от Източна Европа. Важно за мен е тези мои графомании да се съхранят, ако не сега, в друг някой бъдещ живот семенцата трябва, длъжни са да покълнат, да дадат плод, за който мечтая, и ми е топличко на сърцето с такава една щура мечта. Наивността на Христо Ботйовъ, заблудите на Никола Йонков Вапцаров, театралностите на Пейо Крачолов са ми пред очите, обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво авторът, ако има какво да ни каже, по-надалече да се държи.

  07.10.1998.

  Снощи по студентка, която тръгваше за предстоящи занятия в градчето Поатие, на четирийсетина километра от Париж, две есета, плюс три екземпляра на сборника ми "Кардиф" отлетяха към Франция. Пакетчето адресирах до някой си Стефан Тафров (1958), българский посланик. Го-о-олеми работи! Миналата вечер ми се обади Тодор Биков. "Прати ми книгата, за която си писал онази хубава рецензия – каза. – И една твоя снимка донеси! Ти, Гьорги, все по разни хора пращаш; що сам не дойдеш – да се видим, да поговорим?" В книгата, дето сте си я купили – казвам, – я има снимката ми. "А, така ли!" Потвърди ми опасението, че не е и отварял книгата, и приключихме по въпроса. Попитах го между другото за епизода от ръкописа на книгата "Ламски", заглавието е "Главният прокурор на Републиката", показва обаятелния Главен Иван Татарчев. Но Биков отсреща взе, че се размрънка в слушалката: "На този етап няма възможност да го печатаме. А ти пращай твои работи и въобще не се ограничавай!"

  С Re. се забихме пак край реката. Обсъдихме, и тя е съгласна: моя снимка не бива да се явява в "Арт-клуб"-чето на Биков. Портрет в рамка сред куп портрети в рамка на велики личности, застинали в интелектуална поза и умно изражение, само това, баш па това – категорично не, отнюд! Че какво общо имаме ние със заводската Алея на славата! Тъй си побъбрихме сладко-сладко с чаровното мое момиче край реката в ленивия следобед, като междувременно хем се гушкахме и целувахме, хем наше сиятелство сегиз-тогиз изоставяше своята гола-голеничка Афродита сластно да се изтяга върху моравата под високите каваци и скачаше от ронливия пясъчен бряг да плува как го е мама родила в спокойната, величествено топла като чай древна река.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 uni 2020

Илюстрации:

- Фрагмент с автопортрет на художника С.Ботичели.

- Спящата Венера, класическа ренесансова живопис.

–––

* Юлия Стоянова Кръстева (1941) е психоаналитик, лингвист, семиотик, философ и феминистка. Заема изключително място в постструктуралната мисъл и литературната критика. Известна на Запад писателка, като част от романите й са със сюжет от България и Балканите. Вж. https://www.google.com/search?q=%D1%8E%D0%BB%D0%B8%D1%8F+%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%B2%D0%B0+%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F&source=lmns&bih=657&biw=1024&hl=bg&ved=2ahUKEwi3msXxyJzqAhVGIRoKHeoOB9sQ_AUoAHoECAEQAA & ...През 2013 г. в обширен разговор за Литературен вестник Марангозов говори за агентите по линия Мюнхен–София. В този разговор споделя, че – четейки досието си на преследван от ДС, взел решение да не се изказва по публични въпроси: "Всички участници в конспирацията, освен мен, бяха доносници. Бях единственият наивник. Просто ме е срам". С решение от 23 април 2018 г. Комисията по досиетата обявява Цветан Марангозов сред агентите на Държавна сигурност. Същата година, малко по-рано Комисията е предизвикала сензация с публикуването на цялото досие на Юлия Кръстева – агент Сабина..., вж. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30197465.html

Цветан Тодоров (1939-2017)

** Цветан Тодоров, "В прочутия си памфлет Жюлиен Бенда обвиняваше интелектуалците в това, че отстъпват от вековното си признание и че се нагаждат към вкуса на масите, отдавайки предпочитание на материалното и частното (класата, расата, нацията) за сметка на универсалното. Елитарните му вкусове му пречеха да изпитва какъвто и да е интерес към живота на обикновения човек, който не е ни художник, нито интелектуалец. И той не предвиди, че тези две големи групи отново ще се противопоставят, но че този път изборът на всяка от тях ще е противоположен на първоначалния, сега "масите" ще изберат универсалисткия път, който е и път на демокрацията. А именно това е станало, ако вярваме на Джордж Оруел. И той противопоставя интелектуалците на обикновените хора, но отдава предпочитание на последните. В Англия в края на трийсетте години именно обикновените хора държат на свободата си, вярват в доброто и злото и уважават интелекта; докато интелектуалците набързо разобличават тези метафизични фикции. Резултатът е, че последните често са благосклонни спрямо фашизма, още повече към сталинизма – докато обикновените хора знаят, че трябва да се води борба с Хитлер..."
вж. https://artday.bg/index.php/world/2676-2018-02-03-11-26-40

*** Рубикон и пр., вж. https://www.no-comment.bg/zaryt-e-hvyrlen-rubikon-e-minat.22538 Бел.м., tisss.