събота, 23 февруари 2019 г.

МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

МИТИЧНИТЕ
АНГЕЛ И МАРИЯ

  Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е от османлии показно през пролетта на 1876 г. сред селището. Синът му Ненко заминава доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внук на клания на Калугеровския мегдан Ангел е Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис Дявола. Виждам го на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втората от четирите му щерки на Борис е майка ми, омъжила се за най-малкия от петима братя от Харманли – Кирил, година и половина след като се връща от сражения на Българската армия с войски на Хитлеровия вермахт при реката Драва в Унгарската Пуста. Върнал се без едничка драскотина оттам, където днес е най-голямото Българско военно гробище – над 30 хил. войници заровени.

  Четири поколения мъже преди мен са основа на личното ми отношение с отечеството ми България. Името, ако следвам испанската традиция, ще трябва да е Георги Кирилов Георгиев Борисов Ненков Ангелов Керемидов Бояджиев. Ангел е от Керемидовия род – един от четирите рода, основали Калугерово след бягство от тлеещото в кръв и разруха след зверствата на османлиите Велико Търново, заклал един или двама чапкъни, че трима му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак и пред близките си се клел да отмъсти за поругания си баща на турците, ала на фронта нейде в земите на днешна Северна Гърция издъхва не от куршум, ами от болест. Погнусил се да кусне от мухлясалия хляб в окопите и заболява от холера. Борис, който ми се явява дядо по майчина линия, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария, сестричката си Мария и майка си Елисавета.

Борис Ненков Ангелов (1900-1972)

  Пожелал я овдовялата Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от селото Мало Конаре между Пловдив и Пазарджик, и като харизва двете си рожби на свекървата, Елисавета се преселва в дома на заможния Тодор да се грижи за чуждите сираци.

  Ангел е клан на дръвник за назидание. Невястата му Мария ще да е била хем доста млада първескиня, хем хубавица ще да е била, да влезе в очите на чапкъните от околните турски махалици. А мъжът й Ангел бил кмет. Ще да е бил 35-36-годишен, когато трима мераклии млади турци го посещават в дома му, и както гласял тогава неписаният закон в Османската империя, Законът на ятагана, разполагат се в дома му като господари – ядат, пият, плюскат. Посегнали да се погаврят и с жена му, родилката с шестмесечно бебче. Събличат я гола-голеничка да им прислугва, а пък Ангел заставили насред одаята диван-чапраз да им стои, да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-голям кефът. Като се понапили и наситили, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият чапкънин на същия Ангел да го съпроводи, че да се не спъне в разкаляния селски двор. И Ангел докопва секирчето от плета и бастисва единия ли, двамата ли, а третият пък успял да избяга. Връща се с глутница чапкъни от околните турски махали...

  На този дръвник са посечени хиляди българи. Станало е малко преди или непосредствено подир въстанието от Април 1876. По онова време Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, местните плащат данък не на султана, а на християнския манастир "Свети Никола". Историците да обяснят на що се дължи тази привилегия, важно ми е, че случаят се помни в пазарджишкото градче Калугерово и до ден днешен. Когато най-малката от дъщерите на Борис – леля ми Виолета (1932), сто години по-късно, около 1975 г., отива да си издейства право на земя за обработване, калугеровци прокарват ток, вода до имота й горе, на рида над Калугерово, нещо, което отказали на закупилите калугеровска земя заможни софиянци.

  Екзекуцията на Ангел е показно изпълнена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Отива си от белия свят Ангел 35-36-годишен, в разцвета на силите. Може и по-млад да е бил, обаче не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували нахаканите разлютени чапкъни из Калугерово и къра наоколо за хубавата Мария. А тя през градините и ручеите кални, през трънаци и урви към Пазарджик хукнала с пеленачето шестмесечно, некръстено още. Разправяла на внуците си години по-сетне колко треперела от страх под мостче някакво на реката Тополница, докато над главата й притрополели копитата на башибозушката потеря.

  По онова време да е била не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане вече назад за нея нямало. И се прислонява при близки в Пазарджик. Та ето значи, тази Мария, заради чиято хубост властта затрива съпруга й, ми се явява прапрабаба. Пеленачето, кръстено малко по-късно, е моят прадядо Ненко, че върху ненките си го изнесла далеч от чапкъните майка му. През 1912 г., когато се отваря войната между Царство България и Османската империя, Ненко (1875-1912) заминава доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не мога да зная, но умира от болест нейде по бойните поля на Егейска Тракия, както се говори в рода.

  Тази негова невяста повече не се омъжва. Шиела дрехи от шаяк. От нея в дома на родителите ми в Пловдив наследство е крачна шевна машина "Сингер", made in USA от 1837 г., която баща ми измъкна изпод въглищата в старата дядова къща в Пазарджик на улица "Тунджа" № 18, почисти я от ръждата, изработи й красив плот от махагон, основно я ремонтира, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

  Двама сирака оставя Ненко – Борис и Мария. Щом е бил шестмесечно бебенце през пролетта на 1876 г., значи, в трийсет и шестата си година е издъхнал. Жена му Елисавета – моята прабаба, по онова време била 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от Мало Конаре; свидлив бил, не й щял рожбите. В знак на обич приписва й три и половина декара орна земя в землището на Хаджиево край коритото на река Марица, баш по средата на стария път Пловдив-Пазарджик.

  Подир смъртта на баща си и забягването на майка си 14-годишният син на Ненко – Борис, издебва ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в заможния й дом в Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите джерамета. Я скоро да се прибираш у дома!" – били уж думите му. Тази дарена земя край Хаджиево майка му сетне приписала нему, предполагам – от гузна съвест ще да е.

  Парчето от три и половина декара тракийска пръст край река Марица ни е наследство, на мен и сестрицата ми Ели. И като си помисля колко тънка е нишката, източила се от онез митични Ангел и Мария, свят ми се завива. И друго ми иде в ума: момичетата в рода ми по майчина линия първи път раждат, навършили 20-21 години. Така е с Невена от Перущица (баба ми), така е с майка ми, така е със сестра ми, и първата ми дъщеря Вера – и тя роди в двайсет и втората си година Невена (внучката ми), а пък внучката ми роди Виктория (правнучката ми) пак в двайсет и първата си година.


Борис, Надежда (род.6.V.1925), Невена, Спаса (прабаба ми) 
пред черквата в Бачковския манастир на 6 май 1926 г. 

  Двайсетинагодишен, дядо ми Борис взема за невяста пристанушата* от Перущица Невена, 21-годишна, втората от трите рожби на по-заможните в онова време Георги и Спаса х.Трендафилови от стария перущенски род, бастисан от мюсюлмани, ХаджиТрендафилови. Двамата раждат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка (1928, родена навръх Василовден) и Виолета (1932). По съвета на брат си Гълъб, Невена (баба ми) кръщава първите три рожби Вяра-Надежда-Любов; ни едно от децата си обаче не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават. А Борис (дядо ми) от малък е буен и независим. 16-годишен се отделя от майка си и захваща пари за свой имот да събира, като чукач на коноп за въжарската фабричка току отсреща – зад канала в Пазарджик. Другите чукачи по норма, норма и нещо, той – две норми и повече правил. Според една от няколко версии, оттам иде прякорът, който му прикачили: Борис Дявола. "Бъхта се като грешен дявол" – казвали за него.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 20 uni 1996 – edited by 23 fev. 2019 
Илюстрации:
горе – авторът на текста през 1988 г.; 
долу – Надежда през 1940 г. (отляво).
___
* Мома, която е пристанала (разг.), сама отишла в дома на момъка, на когото близките й не пожелали да я дадат за невяста. Не я давала майка й, в случая прабаба ми Спаса, затова че Борис по онова време бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било от най-заможните – рано споминалият се (на 36 години) Гочо х.Трендафилов се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, лимони, фурми и друга стока, от Близкия Изток докарана в Перущица. Този Гочо, който знаел турски, гръцки, арменски, местните заради благия му нрав ползвали като кадия да им решава споровете. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...