четвъртък, 30 май 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1577.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1577.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под одъра, а го слага на светилник, да видят светлината тези, дето влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. – Лука 8:16-17, Евангелие

    2 dec.1977

САНТИМЕНТАЛНА ПОЕМА ЗА ПЛОВДИВ*

Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Площадче на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Градът е това, но и не съвсем –
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента.
 
И си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри;
избягаха котките от моя балкон
и сам позабравих добрия си тон.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:
балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 30 maj 2024

Илюстрации:
- Някъде в нашите бедняшки махали.
- Кръстовището "Поста", защото вж.**

–––

Ужасяващият барелеф, конкурент на мъртвешката столична "Света София".
 
* От сборника "Сутрин рано" (1983). На пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, преименувана днес на улица "Цар Иван Александър", зад кръстовището с улица "Уилям Гладстон" покрай Дома на културата с ужасяващата скулптура на световноизвестния бас Борис Христов (1914-1993), днес се намира занемарена едноетажна постройка, където бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там през годините на ранното ми детство и юношество като калфа работеше баща ми, 31-34-годишният Кирил, последният от харманлийските петима братя, и мен, 5-6-годишен, по обяд всеки ден майка ми пазарджиклийката Надежда от избата на улица "Ниш" № 4 ме пращаше да му нося хляб и ядене. От улицата ухаеше на чам и туткал, на шеллак и ацетон, в задния двор на мебелната работилница върху купчини кюмюр, сгурия, дърва, парчетии за горене като тъжна змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен и беднотия, влажен талаш и стърготини. Тази стара лозница в представите ми е като момиче, потръпващо при всеки повей на ветреца с едва развилите се листенца; виждах я от спомените, докато писах текста, отнасящ се не за друг, а за моя роден, до болка обичан и пак тъй до болка ненавиждан, мизерен и приказен Пловдив. С гъгнив и треперещ от вълнение глас четох това мое творение на някакъв общ рецитал през далечната 1978 година (като млад глупак, се изкушавах да си чета текстовете пред публика) в заличката на II етаж над ресторанта "Кристал", който си беше всъщност кръчма за бедната артистична бохема на Пловдив току над пловдивската Главна улица. Четох този текст в препълненото салонче над "Кристал", а после две дами: поетесата Ваня Минчева (1950) и майката на известния велик поет, романист, драматург, философ и пр. г-н Недялко Славов (1952), дойдоха да ми съобщят, че много им се харесал текстът, та и да ми стиснат ръка. То всъщност не е "мъжко стихотворение”, хленч и плач има в него; и това обстоятелство вероятно е пробудило майчинския инстинкт у двете дами (Между другото Ванчето ми е състудентка от университета.), обаче приятелите ми, мъжкари и бойки момци: бивши спортисти, бачкатори и чудесни хора без снобски финес хич не го харесаха.

Майка ми – ел.монтажничка, по средата на първия ред.
 
** Когато механизирани бойни части на Съветската армия навлизат в България, на това кръстовище младо момиче червеноармейка с байряче в ръка упътвало колоните от танкове, камиони и оръдия в посока запад по Пещерско шосе. Втората пресечка вляво след Поста беше Приказното царство на моето чудно детство: полутъмната изба на улица "Ниш" № 4, когато преди да се роди сестра ми, нашите ме заключваха сам цял ден, че съм бил доста палаво хлапе – вършех почти всеки Божи ден по някоя беля, и когато майка ми най-сетне си намери постоянна работа в монтажния цех за релета, в първия пловдивски завод "Елпром" срещу Централната жп-гара,  ме заключваха в кухничката при дърводелския тезгях на баща ми. Оттогава тъмната изба стана Царство на моите приказни мечти и се научих да живея сам със себе си и в кавги с хязайте над главата ми към 50-годишната злобна Цвета Дърварова и двете й дъщери Раша, омъжена за Пано Троплев, партизанин от село Чоба, и Ванчето, в която бях почти влюбен, а те с точилка трополяха с часове над мен да ме тероризират, едва 6-7 годишно хлапе, заключено в стаята с дърводелския тезгях. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1596.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1596.)    Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко нев...