ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1521.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1521.)

  ...Бидейки клюкари и клеветници, богомразци, ругатели, горделивци и самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите си, безразсъдни и недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те – ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... – Ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  13 oct. 2004 

ЖЕНИТЕ И ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

Ти, дъжд, който се влачиш по корем над Европа,
над луксозно озъбения хотел "Империал",
над гробището с мъртвите поети, без надежда, 
надвесен над афишите влажни,
над малките сребърни локви, където играят децата...

Ти, дъжд от очите на небето бледо резедаво, 
дъжд на човешката доблест корава,
ти, дъжд в косите на моята малка любима...

Ти, скитник с цветя на нищожни цени
от магазинчета стари...

Ти, дъжд на моето щастие – как ме сродяваш
с облака черен, 
с планината всесилна,
с нежността на гората, 
с империята на хотелите,
проснати вред по земята...

Ти, дъжд! 
Ти евреино, търговец на сребърни съдове,
на звънчета от пиринч,
трополящ и танцуващ по улеи горски, 
по разнебитени гласовити улуци, 
поръбвайки с пяна големите асфалтови вени на Европа...

О, дъжд,
куче на моята благонадеждност човешка, 
с теб най-после мога да скръстя ръце на гърди, 
да вдигна глава и високо
във въздуха, тръпнещ от ухание на озон, 
да погледна наоколо, 
облечен в сияние.*

   Момичетата неизменно са били в основата на моя импулс и рефлекс за писане. От юношеството ми остана засиленото любопитство към особения им начин да приемат живота в детайли, да анализират и драматизират всичко, до което се докосне душата им, едва прикрито и безпощадно да споделят сферите си на влияние, сами и по-често неосъзнато, да избират от общността на мъжете кого да направят свой горд принц на сърцето си първо, а пък после и на тялото си, умението или неумението да поднасят женствеността си като особено ценен дар, изкушението да се предлагат като стока за продан или в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към малките дечица. Дори фактът, че са толкова различни, и основно – как ловко умеят да играят роля на безпомощни, когато всъщност са по-силни, по-жизнени от нас, мъжете, в известен смисъл по-груби при следване на цел, по-отмъстителни, по-злопаметни. 

  Под нежната им повърхност често съм съзирал яка амбиция. Говоря за страстните, стремящи се към любов жизнени момичета, не за отпуснати, меки, безволеви души и телеса. Ренесансът и у мен се появи с интереса ми към младата дама, като представа за съчетание между Божествено и Бесовско.

  Писането като творчески акт ми напомня за коитус, за сливане на мъжко и женско в плътско опиянение, когато Материята приема да стане майка на Духа, приема да бъде мачкана, изпохапана, огъвана, допуска да проникваш в дълбините, в утробата й само за да се усети оплодена. Творческият акт е сфера, подвластна на женствеността. Ние сме орачи и сеячи, но плодна нива е жената, младата жена, и тя – мислел съм си, знае много повече, много по-добре от нас за Нещата от живота; докато мъжът е идея, семе, което търси къде да се изстреля, май нищо повече. Нашите мъжки геройства, плътски желания и копнежи се свеждат до това, независимо за какви се представяме. Умът ми е зает с много жени – с майка ми, с момичетата, с които някога съм делял легло, или с онези от тях, с които никога няма да съм, но са ме очаровали с женствеността си, със своята интуиция и интелект.

  Цивилизацията ни се развива или усъвършенства, променяйки отношението ни към момичето, т.е. към Любовта, която включва такива "подробности", като състрадание, тъга, закрила на боледуващите и слабите, блянове по свят на добронамерените хора, вярност, стремеж към чест, достойнство, към истина, усет за човека насреща, колкото и неприятен да ни се показва този човек в делата си. Какъв извор на бликаща енергия е Любовта, Боже мой, и колко нехайни сме ние! 

  Вали... Цяла нощ валя дъждът. Вали от снощи надвечер. Този ръмеж тъй го обичам, толкова плътски го обичам! Сякаш обгръща целия континент и го прави единно цяло.

Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках сухи клечици в ручеите край непавираната ни уличка "Ниш" в северното подножие на пловдивското Джендем тепе покрай шосето за Пещера, с което граничеше нашата бедняшка махалица, между другите две – Македонската (на пришълци от Македония) и Махалицата на вдовиците и сираците, и на инвалидите от войните. Беше ми забавно. С часове съм наблюдавал съсредоточено как всяка суха клечица в обилно шуртящата вода сама проправя своя единствен път, тъй различен понякога от пътя на нейните посестрими! 

  Ама кога бе това? Било е нейде около 1953 г., когато сестра ми още не беше родена. Значи, майка ми е готвела, плетяла, шетала е нещо там долу, във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (девет стъпала надолу, циментова площадка и още едно, по-високо стъпало, докато се озовеш в потъналото в полумрак салонче. А баща ми е бил, като всеки Божи ден, на работа в мебелната работилничка на Иван Радичев, където се бе издигнал от обикновен чирак до калфа и даже имаше вече и Майсторско свидетелство, сложено във варакосана рамка, окачено в кухничката над тезгяха му и с мириса на талаш, варен туткал и прегоряло олио. 

  Сградата на онази работилничка – олющена, грозновата едноетажна постройка, още си е на адрес: пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на по-дългата, извеждаща от моето основно училище "Сашо Димитров" (днес "Антим I") към центъра на Пловдив улица "Уилям Гладстон"...

  През онези две, така отдалечени 1953 и 1954 г. почти непрестанно валяха дъждове. Зимите бяха с огромни преспи сняг и тогава внезапно сякаш по улиците се появяваха шейни с конски впряг. Чудно звънтят звънчетата на конската сбруя в пръхкавия сняг. И през пролетта дъждовете при нас не спираха по цели седмици. Марица на два пъти по-късно – единия път през 1957 г., преля до центъра на града. Постилахме намотани на масур черги, дрехи и одеяла покрай стълбището към избата, та водата от уличните локви да не нахлуе при нас, там долу. Устните ми посиняваха от студ. Зъзнех, оставах често с часове сам на улицата – някогашното "Пещерско шосе", по което военни коли громоляха денонощно, когато войниците от близките поделения излизаха с оръдията, танкетите и камионите или се прибираха от бойни учения по кърища и планини... А на мен, хлапенцето, ми беше интересно с онези клечици по течението, всяка по своя път към... шахтата за смет.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 17 fev. 2024

Илюстрации:
- Колко богат на чувства е светът на момичетата!
- 1940. Майка ми в елитна пазарджишка гимназия.

___

* От сборника "Кардиф", изд. 1998 г., стихотворението "Ти, дъжд". Колко богат на впечатления беше някога светът на моето детство и юношество, и как плоска, предизвикателна, креслива е средата, която заобикаля днешния пловдивчанин в години на гавра с всичко, което за нас някога беше ценно – дом, семейство, чест! Бел.м., tisss.