сряда, 1 февруари 2012 г.

СПОМЕНИ, СПОМЕНИ… ЗА МЪЖЕСТВО

На Вера* по случай рождения й ден 31 януари

   
    Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула, тридесет и три трябваше да пристигне. Но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и влажна, черна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, а виси в слънчевите окръжности на прожекторите. И наистина, така театрално виси…

    Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, и в начина, по който крие ушите си в яката на огромния черен кожух, и дори в самото му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда.

   Студено е. Мъгли, като прежда, висят над коловозите. Нощ е. Всички спят. Няколко нетърпеливи пътници очакват нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Но той, разбира се, не пристигна в 0,33.

    Един човек се е подпрял с гръб върху стъклената будка, където в обикновено време се продават закуски и други дребни работи. А ето – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, моя скъп, свиден прозорец, - и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка „Емва” и се опитвам да пиша. Но химикалката ми пише зелено и си мисля: „А защо пише така тази химикалка!” Ставам, отивам в дъното на уютния си дом и гледам в нощта. Но навън е тъмно и естествено нищо не виждам.

   „Трябва да пиша” – казвам си. И човекът отново и отново се обляга с гръб върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, отново и отново си казвам: „Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено?” И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема в мен, а човекът стои и се чудя какво ще направи по-нататък този човек; в такъв миг от времето, когато съм започнал да пиша разказ, а не зная как да го започна, - съм по-нещастен от всекиго на тая планета, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.

    Но човекът се е подпрял с гръб върху стъклената будка. Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. Наближават Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустялата гара неестествено крие лицето си в огромния черен кожух и се оглежда. Мъгла се носи над едва различимите коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на земята и гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има или не. Но наближават Новогодишните празници. Пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него.

    Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо.

 
    - Студено! – казва някой и всички се взират в далечината. Леко облаче топъл въздух, превърнал се в пара, полита към светлината на прожекторите и ги обвива с меките си пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен – върху масата, на пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, твърде добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на моя скъп прозорец – всичко, всичко се е изпълнило с листове хартия. Това са изписани и полуизписани, но непременно задраскани листове: листовете, които съм изписал през живота си. Виждам няколко, смачкани в момент на гняв – окъсани, раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!

   Сега пред мен се изправя милиционерът. Той ме гледа някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:

   - Студено е.

   - Защо? – гледам го. – Нима и на теб, с този огромен кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

   - Ние сме от по-старото поколение – казва уклончиво той. Облак топъл дъх се превръща в пара и бавно отлита нагоре към светлините. Стори ми се, че прожекторите за миг се скриха. После всичко стана пак както си беше и преди. Аз продължавам да стоя в моя уютен дом, върху мекото кресло, пред масата, отрупана с листове…

   Милиционерът започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че гледа умно и изпитателно. Аз така се увлякох в желанието си да свържа двойка епитети със съюза „и”, че в изблик на просветление написах „Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Той се опитваше да се взре до дъното…”

   - Да, студено е. Такава зима… - въздъхна за втори път милиционерът.

   Стана ми интересен този милиционер и за момент пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се. „Милиционерът някога беше човек от село. Човек-селянин беше той. Никога не можеше да забрави това. Понякога, в студените зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка бяла селска къща, разположена сред безкрайното пшеничено поле. Сред топлина. Потънала в слънце и топлина.


   Веднъж майката каза „Тръгваме!” и момчето със сините очи уплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и легна на земята. А после тръгнаха. Градът сивееше и ги очакваше в маранята, сериозен и неизвестен.”

   …Това беше първото нещо, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и побързах да го запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.

   „Пред Нова година – някога – клаха прасе. Дойде един касапин с един голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на всички наоколо здраво да държат прасето, скочи върху корема на прасето и направи нещо с ножа. А момчето със сините очи легна върху земята и плачеше с всички сили.”


   …Докато пишех, съвсем наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно - всъщност имах предвид себе си, не милиционера. Това наистина се бе случило.

   Като си казах, че не трябва да забравям моя човек, продължих нататък: „Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава мъглива и сива, студена нощ. Изпуснали бяха страшен престъпник…”

   В този момент настана оживление сред групичката очакващи закъснелия влак, който трябваше да пристигне в 0,33 от града Д. Милиционерът дойде при мен и дъхна в лицето ми:

   - Влакът закъсня.

   Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено, прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено… Също като в някакъв театър. Всички бяха порозовели от студа и все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак. За да подкрепя мисълта си за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; при това мъглата служеше като че за завеса, която се отдръпва под напора на светлината от двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че милиционерът беше неестествен!

   И така, остана ми надеждата за моя човек. Въздъхвайки, се обърнах очаквателно към него, но с ужас открих, че той не правеше абсолютно никакви движения, никакви гримаси. Моят човек имаше големи и спокойни клепачи. Лицето му се състоеше от тънки и бледи устни. Името му още не знаех, но знаех, че му е студено, въпреки че той не бе проронил ни звук досега, нито пък трепереше. Милиционерът дойде при него и го раздруса.

   - Заспал си – каза му загрижено.

   - Да – каза моят човек и аз видях как от тънките му устни изскочи бяло облаче.

   - Влакът закъснява вече осем минути – подхвана разговор милиционерът, защото му беше омръзнало да мълчи и да си спомня.

   - А кога ще дойде?

   - Осем минути – намръщи се милиционерът, - при този кучешки студ…

   Пътниците, т.е. нетърпеливите хора, които се кикотеха досега, започнаха да си отиват един подир друг. Редицата им постепенно се стопи в мъглата заедно с последния от тях, който носеше огромен куфар и шарена селска торба. Той се кълчеше смешно, като вървеше, и аз реших, че това е просто един Отдалечаващ се клоун.

   Чакалнята също се беше опразнила, защото всички се бяха завърнали по домовете си. В този час те може би вече стояха край горящите и зачервени печки, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на прозорците; или просто пиеха горещ липов чай и разправяха спомени. Като че целият свят спеше, хъркаше и се обръщаше в съня си или разправяше спомени.

   Опитах да си представя какво прави всеки един от тези нетърпеливи хора, но това ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че те са необикновено еднакви – бледорозови и нетърпеливи, които пият липов чай и спят край жените си, а когато са в добро настроение, разказват спомени.

   - Защо си тук? – попита милиционерът. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ.

   Човекът, който все още стоеше опрян с гърба си върху обкичената с коледни светлини будка, отвърна тихо:

   - Не зная.

   - Не й харесваш, нали!

   Милиционерът ми стана симпатичен от този момент. Защото… думите му бяха находка и за самия мен. Той имаше предвид някоя жена, някое момиче, и това беше поетично. Особено в такъв момент.

   Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом бе престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.


   След половин час отново седях пред масата. Моят уютен стар дом излъчваше топлина и приятни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – милиционера и моя човек, опитвах да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като хубава игра.

   Младият човек (този, когото наричам Моя човек), който досега спеше като че под големите си клепачи; който криеше може би нещо в себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студ или кой знае от какво; който каза, че не знае защо е тук, - си спомни. Спомни си нещо… И това беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници.

   …Видя гора. Вървят двамата: той и Ник – по пътечката. С два автомата, на пост. И Ник казва замечтано: „Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме в средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Бяла, бяла, бяла… бяла”. Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат.

   „Ти какво би направил, Климе?” – пита Ник.

   Клим отговаря спокойно: „Нищо. Нищо не бих направил”.

   Двамата вървят бавно, очите им се взират в тъмнината – там, където са корените на храстите и корените на огромни дървета. „Аз не съм спал с момиче” – признава си неочаквано Ник.

   „Добре” – казва Клим.

   - Десет минути закъснение – намръщено се обади милиционерът. Той беше обиколил вече няколко пъти около гарата; докато обикаляше, вслушваше се в звука на скърцащите си обуща и си философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен…

   - Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ са, ти казвам. При нас, на село, едно време имаше една… - И той разправи всичко, което помнеше от едно време. Накрая спомена и за мъгливата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна страшния престъпник, с една дума – когато му изгуби дирите.

   А Клим – човекът срещу милиционера, си спомня как Ник казва: „Такава загубена нощ!” Тогава Клим отвръща: „Не. Не се отчайвай, Ник. Нищо не е изгубено. Само че ти си в лошо настроение днес. Но ще мине, повярвай ми”.

   Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Взират се в околната тъмнина – сред храстите, зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките си. После мълчат. Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: „Когато ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…”

   След „интересно” следва фойерверк от автоматен откос и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се мъчи да се усмихне от земята. Разбира се, Клим не може да види това, но всичко си го представя точно така. Малко по-късно и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

 
   - Студено е! – каза младият човек, опрял гръб върху разноцветно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак, който трябва – би трябвало, да пристигне в 0,33. Но… кой може да се сърди на нощните влакове!

   Горе, застанал зад моя скъп, свиден прозорец, аз с радост гледам навън и си говоря. „Боже! Клим, ти си бил добър човек”. Не зная какво ми дава право да говоря така срещу чудесните Новогодишни празници за човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара. При това – закъсняващ влак. Но въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; милиционерът гледа и двамата и напразно опитва да се отскубне от спомените си, или – не! – да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли в мъглата…

   - Тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор милиционерът и направи няколко крачки. Огромният черен кожух се повлече бавно и тържествено. „Много е студено” – повтори си той на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази мъглива нощ. Спомни си – ала не прасето, нито жената, а – престъпника… Защото смърт го очакваше това животно. Освен малката бяла селска къща сред безкрайното житно поле, този спомен единствен го изпълваше със страх и удовлетворение от преодоляването на безбройните неприятности на живота.

   Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот, една мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, понеже е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак – движи се.

   …Изпитвам непреодолимо желание да заговоря с моя герой, но той ме изпреварва.

   - Аз си отивам – каза Клим.

   Милиционерът почака да приключи споменът му и чак след дълго мълчание рече:

   - Добре.

   И то беше казано простичко и наивно, като че от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и извика подир отдалечаващия се Клим:

   - И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жените трябва да се държат здраво.

   От устата му изскочи огромен бял облак и се устреми като розово детско балонче нагоре, към огромните стъклените очи на двата прожектора…

   …А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, но непременно задраскани листове – листовете, които съм написал през живота си – и си казвам: „Боже мой, това беше ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество”.

   София, Януари 1968 година


    БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

   Тоя разказ ми отвори, според мое вътрешно убеждение, масивната обкована с бронзови гвоздеи дъбова порта на някогашния вестник „Народна култура”. Тоя разказ ме отведе в света на Българската поезия и проза – първо при ироничния Климент Цачев, после при Йордан Радичков, който по онова време (1969 година) беше някакъв литературен консултант или сътрудник във вестника на СБП "Литературен фронт", писател, тъкмо нашумял с пиесата "Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети и образи от Северозападна България.

   Помня мнението на тоя човек, който иззад огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихна учтиво и рече: „Звучи ми като река през полето, която току изчезне в пясъците и после се появява на най-неочаквано място”. И след още няколко такива приказки – угрижен, с нотка на съжаление: „Не мога да го пусна за печат... сега. Сега не му е моментът. Ще те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето...”

   Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме като народ, като нация, обрулена, изтерзана, облъскана от „Вятъра на промените” (Имаше песен на "Дийп Пърпъл", която стана култова мелодия дори преди песента "Лет ит бий" на "Бийтълс", символ за падането на табутата, имам предвид.).

   Разказът мен лично ми напомня Френския културен център "Бобур" в сърцето на Париж... с цялата си изнесена навън арматура: входящи ел.кабели, тръби и изходящи инсталации за аспирацията и отпадъчните води, и всичко това изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тая (пак ще употребя думата!) култова сграда относно съвременния homo sapiens или по-точно казано – homo ludens. Всичко на показ – от подсъзнателните бесовски енергии до розовеещата с нежната си леко слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у всекиго от нас.


   Пловдив, 1 февруари 2012 година

 
______________________
* По-голямата от дъщерите ми. 
** Оригиналният текст от песента на Леонард Коен "In My Secret Life":

I saw you this morning.
You were moving so fast.
Can’t seem to loosen my grip
On the past.
And I miss you so much.
There’s no one in sight.
And we’re still making love
In My Secret Life.

I smile when I’m angry.
I cheat and I lie.
I do what I have to do
To get by.
But I know what is wrong,
And I know what is right.
And I’d die for the truth
In My Secret Life.

Hold on, hold on, my brother.
My sister, hold on tight.
I finally got my orders.
I’ll be marching through the morning,
Marching through the night,
Moving cross the borders
Of My Secret Life.

Looked through the paper.
Makes you want to cry.
Nobody cares if the people
Live or die.
And the dealer wants you thinking
That it’s either black or white.
Thank G-d it’s not that simple
In My Secret Life.

I bite my lip.
I buy what I’m told:
From the latest hit,
To the wisdom of old.
But I’m always alone.
And my heart is like ice.
And it’s crowded and cold
 In My Secret Life.


 Моят превод: 

 Видях ви тази сутрин -
 движехте се толкова бързо,
 че не успявахте, изглежда, да разхлабите хватката 
 на миналото,
 а ми липсвате толкова много.
 Няма никого пред очите ми
 и все още правя любов само
 в териториите на моя потаен живот.

 Мисля си за усмивката ти, когато съм ядосан,
 когато ме мамят и се налага и аз да мамя.
 Правя това, което и вие навярно сте принудени да правите,
 за да получите нещо.
 Но всъщност знам какво при нас не е наред
 и знам кое е правилно.
 И ще загина за истината, но само
 в териториите на моя потаен живот.

 Дръж се, дръж се, братко мой.
 Сестро моя, дръж се здраво.
 Най-накрая вече открих своята мисия.
 Ще марширувам през утрото,
 както съм марширувал и през нощта,
 когато отмествах и пресичах граници
в териториите на моя потаен живот.

 Погледнато чрез написаното върху хартия,
 всеки върши нещата, сякаш иска да плаче,
 и никой не се интересува как хората
 живеят или отиват да умрат.
 А политикът ти казва как да мислиш:
 кое е черно и кое - бяло.
 Благодаря, г-н политик, ала не е толкова просто
 в териториите на моя потаен живот.

 Хапя устни, че не успях
 да си взема онова, за което мечтая:
 от последният хит на пазара
 до мъдростта на стария поет.
 Но всъщност винаги съм бил сам
 и сърцето ми е ледена буца,
 особено когато между хората е студено
 в териториите на моя потаен живот.

Бел.м., Jores.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...