Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 26 януари 2017 г.

ИНТЕРМЕДИЯ 2 (към "АСЯ")

ИНТЕРМЕДИЯ 2
    

     Uma Rojo: 

    – От няколко дни насам ставам сутрин, правя си кафе с малко мляко и сядам пред компютъра с Вашата "Ася". Проверявам понякога през деня дали пък не сте публикували някоя глава екстра и чакам следната сутрин с кафето. Благодаря за хубавото време, което ми донесохте с "Ася"! 

    17 окт. 2006 г., 16,37 ч.

    tisss:

   – Отношението с читателя ми е абсолютна мъгла, не съм го обмислял досега от позицията на автор. И не като екстра към сутрешното Ви кафе, изкушавам се да Ви разкажа как минава най-обикновен ден от хилядите обикновени дни, дето след по-малко от десет месеца ще закръглят шейсетте години от живота на простосмъртен, който (въпреки учтивите реверанси на г-жа Съдбата) досега не си е показвал носа извън България, а с малки изключения, може да се каже – и извън родния си град.

    Тъй захванах вчера надвечер отговора си към Вас, но бях много уморен, много разочарован от деня, в който – за връх на куп неприятности, през последните два учебни часа (петия и шестия) "моите" десетокласници ми показаха презрението си. Обидно, горчиво усещане, че съм излишен, ненужен досадник, който опитва да им говори за Шекспир, за раздвоението у Хамлет.

    – Ха-ха-Хамлет! Какво ни интересува вашият Хамлет, господине? Нима смятате, че ще си губим времето да четем тази гадост?!


    Прекрасно е днешното ни училище. Само който не е бил учител в класна стая с трийсетина живи дяволчета, няма да разбере колко благородно, колко романтично и достойно е да си днес учител. Обяснявам думичката "отец": че носи смисъла на "духовен баща", а племето ми отвръщат с реплика от скеча на любимия им актьор Красимир Радков (1971) в "Шоуто на Слави". И пак смях, пак гавра с всичко, което някога – и не само за нас, но и за нашите родители, дядовци, прадядовци е било с внимание обкръжено. Ай, какво весело поколение се задава!

   Що ли Ви занимавам? Вероятно отговорът е простичкото: ако сам не пожелаеш, и Господ от Небесата да слезе, няма да научиш. В този смисъл поднасяте ми дар, който едва ли съзнавате колко обнадеждава в такъв момент. Да-а, преживяването на чужда драма, усещането, че буца ти засяда на гърлото, сълзичка напира в окото, е много човешко, значи, някаква там чужда съдба, някаква си там чужда участ става част от твоя личен свят, нещо толкова човешко във все по-нечовешкия наш свят!

    Бъдете здрава! Вие сте първият човек, който поглежда към историята на Ася с внимание и много ме зарадвахте.

    18 окт. 2006 г., 08,00 ч.


   Uma Rojo:

   – Аз съм малко по-голяма от Вашите десетокласници, но в не съвсем далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори да не съм го осъзнавала тогава, но учителите ми по литература оставиха най-дълбока следа у мене и сред мъглата от всички науки, с които тогава ни занимаваха в гимназията, литературата е, която ме изгради четящ, търсещ, мислещ, говорещ човек. Обаче до тази истина за да стигна, време ми трябваше, както и някоя и друга житейска буря. Така че трудът Ви не е напразен. Една неотдавнашна десетокласничка Ви го казва.

    А Ася далеч не е притурка към кафето ми. Съжалявам, ако така Ви прозвучало. Не съм от типа "вестник, кафе, цигара" за уплътняване на точно тази част от деня и сутрешното кафе е малка вселена за мене, много моя си, много лична. А сега там влезе да вълнува и Ася. Докосна.
 Аз Ви чета. Хубав и усмихнат ден Ви желая!  

    П.П.: Тук, където живея, учениците се обръщат към учителите си с малките им имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи и понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си. 

   18 окт. 2006 г., 11,30 ч.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, oct. 2006 – edited 26 jan. 2017

Ars Poetica – СЕДЕФ

СЕДЕФ


Цялата си от седеф, блестиш в тъмното
на подсъзнанието ми, пълно с грехове,
не съм мъжът, в когото да се влюбиш,
и затова силно съм привлечен от тебе.

Направена си от седеф, това е чудесно
за мъже, които пият, за да забравят
опиянението от любовта към жена
недосегаема, горда точно като тебе.

Имам желание ей така да ти говоря
до края на света, ала не с мили думи,
а с мълчанието на брадясала муцуна,
с мълчанието на мъж, който е отхвърлен

и въпреки всичко храни надежда
да обърнеш внимание, да разбереш:
любовта не се нуждае от правила,
любовта именно затова е чудо.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година 
Plovdiv, 19 uni 2016 – edited 26 jan. 2017

Story – АСЯ (8.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава V


     Движим се като закачени един за друг из стаите. Виждам, страхува се да остане сама с моите близки. От притеснение се е свила като таралеж в бодли, отговаря кратко на въпроси, с които – усещам, целят да й покажат, че не й е тук мястото. Появяват се неканени мои роднини – жени, млади и по-възрастни; влизат-излизат, кафе пият, разказват истории за разтурени сватби: еди коя си в последния момент с любовника си избягала, и после как ги открили любовника и хубостницата в някакъв мотел ей тъй, както с булчинската рокля била, с венчето, воала, с чантичката сбрани по масите пари – дар от сватбари в най-скъпия и луксозен ресторант "Тримонциум", друга – за да върже един, метнала го (излъгала), че е бременна, пък била вече забременяла от друг...

    В тягостно мълчание хладно я оглеждат. Тя се е притаила като зверче, примигва зад дебелите стъкла на очилата си с висок диоптър.
    Дойде Нина, братовчедка ми Нина – хубавицата Нина, десетина години по-възрастна от Ася. Седят двете край полираната масичка в хола. Когато приближих, чувам Нина да й говори:
    – Разбери, мойто момиче, той не е за теб!
    Как ни един не каза добра дума за нея! Искала била да дойде в големия град, искала да ме върже, намерила наивник в мое лице и, значи, колко му е на неопитния млад мъж, та хитро си била направила сметката; в очите й лискат кофата с помия – грозна била, посредствена, имала вид на момиче, което си е походило с мъжете. Майка ми пазарджиклийката подпитва дали съм й първият, Ася девствена ли била.

    Излизаме няколко пъти да се разходим покрай реката. Веднъж дойде с нас и сестричката ми. Сестричката ми е хубавица. Гледам ги двете ей така, като страничен, внезапно обхванат от безпристрастност наблюдател: да-а, хубостта у сестра ми се набива в очи, а пък Ася е грозничка, не може да се отрече. Че къде съм гледал аз, какво съм гледал! Носех фотоапарат и със сестра ми направихме десетина снимки под оголели дървета над току-що покаралата по припеците тревица край мътната, придошла от пролетните дъждове Марица.
    На едната от снимките сестра ми – същинска манекенка, позира с ръце на кръста, с пластмасова усмивка на модел от модна къща; на останалите сме двамата с Ася; за разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми, ние двамата сме подтиснати: у мене е избило разочарованието, а Ася е объркана, грозничка, безлична, без капчица живец, образ на човек, който съвсем не си е на мястото.

    Започнах тайно да се самосъжалявам. Разправих на родителите си за нейните нощни припадъци и майка ми ме поведе към психодиспансера на булевард Руски*, където лекарят, някакъв доцент с вид на чревоугодник и изобщо, човек на живота, ми обяснява за отражението на епилепсията върху евентуалното мое потомство, увещаваше ме да прекъсна всякаква връзка с момичето.

    – Направили сте много голяма грешка – убеждава ме, гледа в празното пространство зад гърба ми. – Но – тракна с брачната си халка по стъклото, с което бе покрито бюрото му: – грешката е поправима. Сега. На момента.
    Разказах за заболяването й на Никола Джоков – Джоката, когото ценях като моя първи учител в журналистиката, пък и като човек, чиято съпруга, знаех, е специалист в тази област. Мнението и на Джоката, и на госпожата: да късам с Ася, да я отпратя да си върви, да си я върна на техните.

    – Искаш ли безпомощен да гледаш как твоите деца се гърчат с пяна на уста, посинели как се задушават в леглото, върху земята, пода и по всяко време? По всяко време да трепериш дали на сутринта не ще ги откриеш с език в гърлото и изхвръкнали очета задушени? – плашеха ме, изпълнени с добри намерения, тези странични хора.
    – Ако се събереш с тази, не си ми повече син и не искам да те виждам повече! – горещи се както никога и моят, инак мълчалив, баща. – Дай! Дай си паспорта у мене, да съм сигурен аз, че няма да направиш глупостта да се ожениш баш сега, когато животът е пред тебе. Млад си, здрав си, силен си. Как пък за тези четири години следване сред толкова умни момичета в София... от заможни семейства, интелигентни семейства не можа едно да си избереш! Че защо те изпратихме там да учиш! С майка ти за кого сме се трудили и едва свързвахме двата края, само ти да си добре в оназ София! Сега сам ли да си съсипеш живота, бъдещето си ли да погребеш! Ей, това не го разбирам. То бива-бива, ама чак любов?! Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли го разбрал? Един син имам, за кого, мислиш, се трепя!

    Направих страхотна грешка, че позволих да обсъждат решението ми да се оженя. Нещо повече – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробности и обстоятелства , които не бяха в нейна полза.

    Защо! С каква цел, Боже мой?

    С двайсет лева, великодушно дадени от баща ми, се качихме на влака и на утрото осъмнахме във Варна. Както и преди, и през тази нощ главата ми лежа в скута й, тя бдеше над мен, не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива и гали, все такава я усещах – напрегната, вглъбена в нещо у себе си, с обърнати навътре очи.

    Прибрахме се на село. Още същия ден й заявих, че няма да се женим и най-добре е да се разделим веднага.
    – Смятам, че така е честно.
    – Защото не ме обичаш – със спокоен глас отговаря.
    – Обичам те, но не мога да престъпя волята на моите родители.
    – Какво значение има волята им, ако ме обичаш! – казано с все същия равен, спокоен, тих и безизразен глас.
    После плака, тихичко и много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчинки бельото, блузките, полите, роклетата си.

    – Да ти помогна?

    – Аз... сама.
    – Да те изпратя?
    Поклати глава, не искаше да я изпращам. Вдигна двете си чанти, пак ги остави на пода, спусна се, гушна ме, притиска се, тресе се от плач:
    – Но аз те оби-и-ичам... Обичам те... Много...
    Отскубнах я от себе си, отворих вратата и гледах как бавничко с двете си чанти се отдалечава, как върви направо през локвите по пустата улица. Хвърлих се в леглото, вдъхнах лекия дъх, напомни ми щастливите мигове с нея тук... когато й казах, като я видях за пръв път без онези нейни очила, със сърдито ококорените й големи сини очи: Боже, ти си била хубава!

    "Малките свински очички  рекла беше сестричката ми. – Още ли не си забелязал малките й свински очички, батко? И само колко пресметливо те гледа! Хитра е. Направила си е сметката тая проста селянка!"

   Всичко у мен кървеше. Стиснах зъби, не бива да се разкисвам – рекох си, сега е моментът да си докажа, че съм нещо в собствения си живот, че съм истински мъж.

    Следва

 Пловдив – столица на Европейската култура за 2019 година

Plovdiv, uni 1987 – edited 26 jan. 2017
–––––
* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата, тъй е известна сред родените и израснали тук мои съграждани, клиника на един от централните булеварди, където към човека се отнасят като със затворник; виждал съм грозд от пациенти да висят зад решетките на горните етажи: ухилени, бъбрят, пеят, крещят към минувачите по улицата, която някога била най-романтичното място на Балканския полуостров. Войнишката песничка "Лили Марлен", например, си представям да звучи точно на този булевард, където в най-ранното ми детство служител на общината с вехтичък велосипед и стълба обикаляше надвечер да зарежда с газ и да пали фенерите на уличното осветление.