ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (688.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (688.)

  Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал. – Аноним (1947)

    13 uli sep. 1997

МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше покрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далечe повече преживял. За пръв път това нещо усетих в хотелчето насред Стоб край град Рила, когато местна жрица на културата, на изкуството и любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща капка внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. Още поне пет случая ме водят до този извод.

 1. Когато младичък поет, горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, пък тъкмо бях долетял с жигулата си от Пловдив да побъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е не особено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.

 2. Навръх Архангеловден от 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да предположа дори, че му е празник – и когато в следобеда се обадиха едва само двама от многото му уж приятели по телефона да му честитят и някъде към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше из другите стаи и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да разнообразим компанията", та по същия онзи телефон говори с някого, и след някакви си десетина минути на вратата цъфна Юлия*. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами че ние вече се познаваме". 

 После се качихме с разкошната Юлия на по-горния етаж да варим ужким чай, един от шестнайсетте чешита прекрасен вносен чай, който тя имала, и подир час и половина,  а може би подир преминали като международен експрес два бързи часа, след като ни чай, ни дявол, някъде около полунощ, чувам гласа на Мишо в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола им, пък там като прожектор, по-точно: като лице на знойна млада жена над Витоша светеше огромната розова месечина; и като ръкомахаше почти театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заговори на Месечината за дивата човешка неблагодарност. Е, много добре разбирах кого има предвид, за кого говори, ама не взех да се извинявам... Само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от кеф и щастие глас, че нищо, ама нищичко не се е случило, за което си струва да се тревожи, че там, един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, сме обсъждали единствено стихове, картини, изкуство и въобще, бъбрили сме, демек, само за изкуство, приказвали сме с дяволитата Юлия – едно от най-сладките момичета на випуска ни в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)**, която чудесна картина Юлия наскоро била купила за триста лева, представяш ли си, за толкова пари: триста лева, а пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката наопъки да я обърне, и на едната страна да я сложиш да полегне, и на друга страна, пак не стои зле на стената над диванчето в хола, и това, значи, може да я изпълва само с гордост, че успяла да придобие тази толкова ценна цапаница на великия мой авер и връстник!

  А Мишо, като ме изслуша най-внимателно, привел едното си ухо към мен, продължи прекъснатия от мен монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се налапа, е да ти захапе ръката". После, заекващ и хълцукащ от изпития коняк и като взе, та посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждясал глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А пък аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах следващия ден у дома в крайния квартал на Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в българския език: ега си, па що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не ми е възможно да съм трасцендентален?***

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите помежду ни Мишо не криеше неприязненото си чувство. Реши, че именно моя милост трябва да произнесе надгробното печално слово в чест на баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. И тогава там – в пловдивските централни гробища край големия булевард, по който като фугасни снаряди префучаваха в огромните си прашасяли мерцедеси с ханъмата, бебчетата, дечицата и внуците си турските гастарбайтери, пренатоварени с всякакъв багаж и с домашна техника втора употреба от заможната Западна Европа на път към своята любима бедна Анадола, пред трийсетината непознати с интелигентно-печалните им дежурни физиономии рекох няколко приказки – за следите в росата, по която току-що е отминал човек, които росни следи изчезват в хубавия слънчев ден на слънчева древна Тракия както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... – на това място замълчах като артист, затаил ехидна усмивчица заради клишето, което му предстои да изрече: ...но остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела отишлият си продължава да живее.

 4. На маса насред кафенето на СБП, прословутия им Съюз на българските писатели, на улица Ангел Кънчев № 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата поклонници, начеващи уж, ама пък не дотам млади поети, Мишо – доста фиркан, заби показалец в гърдите ми и, като с другата лапа ме гушна, посегна и да ме тупа по рамо (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата си я бях паркирал в улиците наблизичко, покрай Американското посолство – на пъпа на София, че даже и имах наглостта да уговоря постовия – височък млад момък в новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула): "Виждате ли го ей тоя тук! – сочи ме Мишо. – Виждам го от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч".

  Ирония ли бе, шегичка… или 100% Мишова фанфаронщина?

 5. Кога двамата с "дървения" Иван Сарандев в редакционното стайче на някогашния вестник "Народна култура", вестник на Тодор Абазов или на бай Иван Руж, обсъждаха угрижени най-приятелски, дали си струва риска да замина да ставам даскал в някакво си Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива все пак да оставам даскал повече от една година, ами че даскалуването си е въртене на грамофонна плоча, демек, смърт за литературния талант, ей на! – гледай Йовков (Пак някакво там тяхно театро!), – Мишо отсече: "Остави го! Да върви. Той сам си знае какви ги върши. Имам чувството, че зад гърба му стоят мно-ого хора"... Става този мухабет в светая светих на соц. културата, там – на третия етаж над столичното кино "Култура" в дъждовната есен на далечната 1971 година.

  Е, никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега, след половин век, започвам да го разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагическа памет на Българския ми корен, от изкланите до крак през Април 1876 мои предци в заможния стар Хаджи-Трендафилов род на разграбена, опожарена, превърната от главорезите нахъсан башибозук в купища руини Перущица до петима братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна накрай селото имали). Керемидови са от старите четири рода, избягали от ислямски кланета в някогашната столица Търново, за да дигнат подир кирпичената мизерна къщурка заедно със забегнали други българи мъжкия християнски манастир "Свети Никола" в полите на Средна гора, над цъцрещата в ниското Тополница, след като дом си устроили, веднага сетне вдигнали храм над селище с многозначителното име... Калугерово. Що за хора били? Дали не са били калугери от Старата българска столица на България! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 avg. 2021

Илюстрацията долу: 

Младият Михаил Берберов (1934-1988)

____

* По онова време Юлия, чието име всъщност е Румяна, промених го съзнателно, предполагам: читателят ще се досети защо, в Софийския университет водеше курс от лекции по Украйнска литература; каза ми, че е омъжена за унгарец, на когото не му допаднала София, та предпочел да живее при майка си в неговата Унгария и тъй си живеели двамата съпрузи, като през два-три месеца си ходели на гости ту в София, ту в Будапеща. 

** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува Дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения..." Вж. целия красив панегирик за този превелик художник на моя роден град Пловдив:

https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

*** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел заралия (от Стара Загора), пресадил се в София. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (687.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (687.)

  Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал. – Аноним (1947)

    18 sep. 1972

ХАМЛЕТ*

В ръката си тъй както шпага
държиш чадър срещу дъжда,
 а Есента над теб протяга
коси, червени от ръжда

и улиците с таен трепет
са сякаш паднали жени,
а ти си Хамлет, т.е. грешен –
съперниците погледни!

Ще можеш ли да се пребориш?
Те – сенки, ти – опасно жив...
и е нищожна твойта гордост,
съблечена в порой лъжи.

Мой Хамлет, ний сме обкръжени
от духове на мъртъвци,
витаят техните съмнения
в апартаменти и дворци.

Нима ще молим за пощада?
Напред, приятелю. Напред!
Земята е безумно млада,
но Дания не е във ред.

Да бъдем или не? Чуй, охкат
превитите ни рамена –
тежат им кръстове страхотни
от героични времена.

Ала очите ти стаени
блестят в прииждащия дъжд
и виждам те, стоиш през мене –
един провинциален мъж.

Назрява полунощ. Дванайсет
предутринно ще отзвучи.
Последният тролей отнася
мъже с угаснали очи.

Край ъгъла пулсира още
повреденият светофар.
Край стълбището живи мощи
напомнят детрониран цар.

И ти си тук със свойта шпага,
но тя е всъщност жалък щит,
към който най-добре приляга
подлец със преуспяващ вид.

Мой Хамлет, истината туй е –
живееш твърде кратко в нас,
шуми с безброй студени струи
Голямата вода и аз

в ръката си, подобно шпага,
държа чадър срещу дъжда;
над Пловдив, над Европа ляга
кафява есенна ръжда.

А утре кой ли ще те среща?
По кръстопътищата, знам –
горят момци със кръв гореща
и шпагите им светят там.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 avg. 2021

–––

* От сб. "Сутрин рано". Текстът е от предесента на 1972 г., когато тъкмо бях напуснал учителстването си в Добруджа и сътрудничех за оскъдни хонарари на три от редакциите в Радио Пловдив: "ЛИК" с водещия Киркор Папазян (1936-1993), "Младежка редакция" с водеща Пенка Калинкова (1946-2020) и в редакцията "Икономика и време" с водеща г-жа съпругата на местния шеф на "Балкантурист" Елена Чакалова (1932?), пишех есета, фейлетони или репортажи за областния партиен ежедневник "Отечествен глас" и младежкия седмичен вестник "Комсомолска искра", преди Петър Анастасов (1942) да ме назначи на щат в самия край на годината. "Улиците с таен трепет" са пловдивският булевард Руски и уличките, които го пресичат срещу подножието на Бунарджика, второто по височина тепе в Пловдив. "Назрява полунощ..." – това е площадът пред Джумаята, под който площад години по-късно се оказа Римският стадион. "Стълбището..." води към култовото някога кафене "Кристал". Писан е този текст непосредствено след поемата "Стая", която имаше май по-голям успех и на която поради собствената ми немарливост така и не отидох до канцелариите на Радио София да си прибера хонорара от радио-предаването "Поетична дъга", водено от поетесата Рада Александрова (1943). Десетина години се мъчих над "Хамлет" и все нещо ме дразнеше в текста, може би патетичната поза. Затова пък, докато жена му Антоанета се бе завряла в някоя от съседните стаи, Михаил Берберов (1934-1988) го чете с тържествен и много траурен глас на свещи в хола на апартамента им, хем в присъствие на Румяна – знойна някогашна моя състудентка – по онова време преподавател по Украинска литература в Университета, омъжена за унгарец, Бел.м., tisss.