ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1132.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1132.) 

  За Историята няма никакво значение дали – събирайки нещата си в книга, авторът е живял охолно и честито или в духовна и материална мизерия. Но тъй като пиша за честта на милионите безименни хора, които гладувахме и бяхме жестоко унижавани и оскърбявани от своите червени или сини управници, много държа да се знае за нас – които не престанахме да се стремим към благочестие и лично достойнство дори и в най-свирепи времена, когато бандитите се гордеят със себе си, а медиите разхвалват лъжци и лицемери, закриляни от най-високите етажи на властта. О, това не е реакция срещу погрома над духа и душата на един от най-уравновесените и силно изстрадали народи на континента... Тази книга има претенцията единствено да регистрира онова духовно съзряване, което остана скрито за света. Названието "българин" няма нищо общо с понятието "вулгарен". Вулгарни в България винаги са били само стремящите се към власт, особено сега, в последните години на двадесетото столетие от Христа. Зимата на 1997 година* – Аноним (1947)

  19 avg. 1998

САНТИМЕНТАЛНОТО ЧЕНГЕ

  

  Брадаткото Евгени – симпатичният оперативен служител от нашето VI РУП на МВР, снощи ми каза, че в "Кардиф"**, според него, имало недописани стихотворения, като да кажем "Учителят по мечти". Можел да допълни още нещо между средата и финала. В други стихотворения би написал фразите другояче: по-ритмично, по-благозвучно. 

  – Ама да не се засегнеш! – рече. – Стиховете са особени.

  – Що да се засягам – казвам, – това е най-положителната критика, която съм чувал. Този стил с грапавите фрази и неритмичните редове си е мое лично изобретение.

  Едва след отпечатването на сборника с удивление откривам, че в подобен стил са подреждали фрази две-три хилядолетия преди днешния ден Сафо, Алкей и Архилох, доколкото българският превод дава представа... А че у Евгени стиховете събуждали желание да ги доработва и дописва, е качество, според мен, на добрата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш, като оставяш отворени пространства, където да се включи творческото въображение у читателя, слушателя, зрителя, и така от пасивна, съзерцаваща публика той се превръща в изкушен да е активен разум, т.е. съ-творец. Литературата не е регистратор на факти, призвана е да индуцира жизнелюбието или интелектуалната енергия у една нация или цял един континент. Да, говоря за Европа. Учението на Христос е такава енергия от по-висш разред. У всекиго от нас в латентно състояние съществува по рождение този вид инвенция; у мнозинството от човеците обаче, тя е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за по-велики дела. "Великите произведения (...) ни обезсърчават – пише Атанас Далчев (1904-1978). – Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, стр. 22). Но е прав, мислел съм си, наполовина. Защото велика е творбата, която те зарежда с желание за творчество (не когато ти го отнема това желание) и – задъхан от възхита, се палиш от чудото, че можеш и сам да твориш и допълваш с нещо лично преживяно.

  Дончо – полицай, приятел на криминалиста Евгени, лично познава мафиотския бос Васил Илиев (1965-1995), основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото усмъртиха само ден преди да навърши трийсетата си година. На погребението освен страховити типове с тъмни очила: да речеш, изсипала се накуп Сицилианската мафия, явиха се и любимците на Българската нация Христо Стоичков, Боби Михайлов, Трифон Иванов – Туньо, Наско Сираков и още поне шестима, които вече не ги помним. "Гордостта на нацията" коравият Стоичков бършеше сълзи с кърпичка, като лично носеше сандъка с онзи труп. Та по този повод отворихме дума за серията криминалета за българската мафия на някой си Христо Калчев (1944-2006), ползвал за прототипи фамилия Илиеви от Кюстендил чрез алегоричните прякори Нерон, Калигула, Месалина и близостта й на тази фамилия с важна клечка, напомняща Андрей Луканов (1938-1996) в литературния образ на политически дон Корлеоне с прякора Пентхауз***. 

  Едрият Дончо настоява:

  – Христо Калчев е фиктивно име. Ех, може да има такъв автор, чиято шкодичка му я гепили столичните апаши и той се обърнал за помощ към свирепите мутри, станал им симпатичен и мутрите почнали да му пеят пикантерии от биографията си... Може! Ама друг е истинският автор. Той е по-горен от висаджийските главатари, по-властен дори от старите-нови структури на Държавна сигурност... Целта е била да замаскират най-лакомите, най-лицемерните и безскрупулните – политиците в днешна България. Васко Илиев беше доста интелигентен мъж, нито съм го чул да говори по хъшлашки цинично. Наистина беше организатор, мозък, както Ахмед Доган, например... Смачка кокошкарите, дребните апаши, и изгради дисциплинирана армия от хората си захвана твърде големи игри: намеси се в сферите на едрия бизнес, диктуваше положението в цялата държава – продължи Дончо. – Виж, братчето му Георги наистина беше идиот, всичко можеше да очакваш от него. Книгите за двамата братя Илиеви от Кюстендил и сестра им Мариана обаче, са писани с определена цел.

  Беше вече притъмняло. Навън ръсеше досаден дъждец. Миришеше на угнила шума и старо олио откъм близката пивница... Миришеше противно и на пържена в старото олио цаца. Седяхме върху оплескани пластмасови столове под ярките два фирмени чадъра на "Кока-Кола", Евгени доливаше от време на време в пластмасовите ни чаши пивка, уханна мускатова ракия. Денят си бе отишъл, унилост ни витаеше над главите.

  Обади се Евгени: 

  – Целта бе да се покажат именно тези идиоти, не големците, които им предоставиха свобода за действие, докато зад гърба на братята разграбваха България. Само че за големите акули кой смее уста да отвори! Много са нависоко във властта. Те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Е, един Красимир Премянов (1955), кой ли пък може да му каже нещо! Ама до него няма как да стигнеш, ако тръгнеш да го разследваш.

  Дончо допълва: 

  – Има си г-н Премянов мрежа от чейндж-бюра. Негови хора държат обменните бюра за валута по цялото Черноморско крайбрежие. И да не си помислиш, че има тук нещо незаконно? О-о, не! Всичко им е според закона... Ами Иван Татарчев (1930-2008)?!

  – Чакай, чакай – казвам, – поне Главния прокурор Татарчев не закачай!
  – Докато Иван Татарчев е на върха в Правосъдието, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Андрей Луканов, с когото не могат да си поделят наследствен македонски някакъв имот в Ресен, та затова и не се понасят – те са бащите на Българската мафия. Бе, ние сме си направо продадени. Най-прогнилата държава в тази част на Европа сме.
  – Забравяш Русия! – пресичам го.
  – Не е така – продължава Евгени. – В Русия всичко е разпределено по области и по отрасли, известно е кой какво и откъде взема. Докато у нас е боричкане и хаос между тарикатите, които ни грабят и се самоизтребват, а кукловодите им обират каймака.

  – Виж Илия Павлов, шефа на Мултигруп, колко почтено живее – казвам. – Наскоро в интервю със съпругата му четох как добре си прекарвали с трите им деца в Ню Йорк ли, в Калифорния ли, и как нашата Дарина от шоуто на Слави Трифонов си общувала със съпругите на господата от американския финансов елит: благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки, кампании за озоновата дупка, фондации за бездомните кучета, котки и прочие. Та тя де, готината съпруга на г-н Мултигруп, тъй се изразява: "В живота – казва – всичко е случайност"... Това, доколкото схванах, бил девизът й. Хвали колко прилежен съпруг и баща е мъжът й Илия и колко щастливо се любуват на живота и свободата в Щатите, какво чудесно доверие цари помежду им.

  – Пътник е той! – обади се Дончо. – Мацето вярно си е правило сметката. Присъдата може вече и да му е прочетена. И някоя утрин ще осъмне безутешна млада вдовица с милионите му. Такива като него не живеят дълго.

  – Че защо! Добре си ръководи хората и бизнеса – казвам.
  – Ръководи! – снизходително ме изгледа Дончо. – Смяташ, че нещо зависи от него?!

  – Харесва ми Богомил Бонев (1957), мъжкар и половина – реших да сменим старата плоча за неприятните хора. – Ако някой в правителството ми вдъхва доверие, това е този готин мъж от Радомир.

  – Абсолютен професионалист! – възкликва Евгени. – Знае какво иска, знае и как да го постигне. 

  – Само дето между него, министъра, и вас, редовите полицейски служители, някъде се къса връзката – допълвам.

  – Знаеш ли какво си мечтая? – прекъсва ме Евгени. – Нещо простичко е... Да ме цени прекият ми началник, това си мечтая. А на практика нас само ни навикват. Работа бол, районът ни голям, по цял ден ми се налага пеш да обикалям улиците, да се катеря по блоковете. Началството пита: Що не си заловил крадеца... Как да го хвана? Дванайсет часа вървя по петите му, накрая ми се измъкне. Ама шефовете това не ги интересува, питат: Защо не си го заловил? Затрупани сме от бумащина. Преди да хукна по адреси, трябва план да представя, като се върна – отчет да напиша... И само като помисля, че пак ще пиша, нервите ме хващат. Това ли ни е работата! На писари сме се обърнали.

  – Да ви кажа ли, момчета, какъв ви е проблемът? – подхващам. – Бедният българин, този, когото и мафиотите, и кокошкарите, и държавниците го мачкат, той не ви вярва. Няма ви доверие, и още по-лошо: страхува се от вас. Точно този унижен и обезверен, иначе честен човек може да ви бъде най-верен помощник в борбата с престъпниците. Ето, съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми... И когато й предложих да дойде с мен при вас, да ви разправи какво видяла посреднощ, вика ми: "А, полицията ли?! Полицията не си върши работата"... Че как да си върши работата, като не искаш да й помогнеш! – казвам. И тя знаете ли какво ми рече! Разправи ми как мъжа й преди месец го напада група здрави мъже сред Столипиново. Били го, ритали го. Повалили го, влачили го из калта. Отскубнали му портфейла с парите и документите. Прибирал се пеш от работа след втората смяна в Кожухарската фабрика, и за напряко решил да мине през гетото. Когато се довлякъл целият в кръв, изкалян и насинен у дома, рекъл на жена си: "Никъде няма да се жалваме! Ще ги хванат и ще ги пуснат, после още по-лошо ни се пише. Онези у дома ще довтасат и ще ни пребият. По документите ми вече знаят къде живея, къде работя, къде си плащам тока, водата, таксите, данъците. Ама били ме, обрали ме... Забрави!... Прави се, че все едно нищо не ми се е случило, да не ни се стовари много по-голяма беля на главата!"

  – И е права! – за моя изненада се съгласява с нея точно оперативният служител по криминалните истории, най-печеният криминалист в този район на Пловдив, според хората наоколо, които са си имали работа с него.

  – Е! – казвам. – Вече деветнайсета-двайсета година откак се занимаваш с измета на Пловдив; след някоя и друга година ще се пенсионираш, и като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш? Какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно става, калта ни залива вече до раменете. 

  Замисли се. Отпива от чашата, гледа втренчено пред себе си. Бавничко започна: 

  – Възрастна женица теглила заем и със спестените в беднотията парици си купува цветен телевизор. Докато му се нарадва, на втората седмица й разбиват апартамента, задигнали й телевизора. И тази старица идва при мен... Открих крадеца. На другия ден я викам да си получи телевизора, а тя се разплака. След половин час, гледам, стои на вратата на канцеларията ми. Питам я: Какво има, да не са изнесли и нещо друго край телевизора? Държи си ръцете зад гърба. Влезе, остави ми върху бюрото кутия евтин локум и шише лимонада от петнайсет стотинки. Вярвай, сега на мен ми се доплака.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 20 dec. 2022

   Илюстрации:

   - Криминалистът Евгени напомня дългокосия актьор.

   - Една от старците, ограбвани от политическия елит.

___
* Предговорът към сборника "Кардиф" е писан през т.нар. Виденова зима, когато учителската ми заплата се равняваше на 5 (пет) американски долара.
** Предговор към книга от 96 страници в тираж 300 екз., издадена през пролетта на 1997 г. на мой риск, от които 50 екз. срещу 3 лв. по тогавашния курс, когато учителската ни заплата беше 170 лв., изкупиха част от колегите ми в училището и родители. Друга част от тиража дарих на ученици, близки, приятели, съседи. До едно време си водех отчет у кои неслучайни, заслужаващи доверие хора се е озовала книгата ми. Това за книгата ми точно в онези хайдушки времена, когато цял народ бяхме на колене, беше важно. После реших, че не си струва, че проявявам някакъв вид самодоволство, и престанах да записвам, ала имената на моите читатели са в бележника ми. Една измежду тях, която по-късно, като член на ДПС, стана шеф на данъчната служба в нашия район на Пловдив, след като беше се изръсила три лева за "Кардиф", ми разправи на крак в коридора към Учителската стая как с г-н мъжа й късно през нощта на свещи и луксозно уиски в кристални чаши чели на глас текстовете от сборника.

*** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху плосък покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда. Бел.м., tisss.