ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (232.)
Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето.
Мартин Хайдегер (1889-1976)*
Мартин Хайдегер (1889-1976)*
18.07.2000., прод. АПОКАЛИПСИС
Пак по текста на Грънчаров, бележка към статията "Темп на
живота" (с. 174-185)... Думата "темп" свързваме с понятието време, тъй че ритъм е в случая точната дума. Оригинално ми
се видя твърдението, че не миналото, а бъдещето – блянове, мечти, планове, проекти, определя стойността на собствения наш живот; но
че "бъдещето определя миналото" ми звучи като ефектна, ала
неиздържана теза, понеже авторът явно пропуска нещо съществено: Светът и гробищата
на великите илюзии на света са препълнени до откат от огромни ледени късове неосъществено и невъзможно в реалността бъдеще. Повече
ужас и смърт са донесли високо разхвалените блянове за нов световен ред на нацистка Германия след Голямата световна война, от които мераци очевидно е очарован част от днешния политически елит отвъд Атлантика.
Ама били красиви супер-проекти. Че какво от това, като са останали да висят във въздуха поради липса на минало, което ще рече на жизнен опит, на ресурси, върху който да стъпят като нова реалност! Бъдещето може да служи за ориентир, ала пък в никакъв случай за мерна система; стойностите се определят от преживяното и от натрупан опит, а не от блянове за утрешния ден. Това е най-основен сред основните грехове на марксистката, а като нейна рожба – на партийната пропаганда, и клетият Грънчаров тълкува Мартин Хайдегер – в случая, както праведен комунист партиец с амбициите си да размишлява, а и да раздава крайни оценки**. Марксистите-ленинци "творчески" преораха световната История, миналото на днешната ни цивилизация и от тази парадоксално преобърната гледна точка планираха да превърнат планетата в концлагер: всичко тук да бъде под строй, в определен час, с надеждна охрана, по план, по график, от зачатието до края на отделния човек. "Молчать, не рассуждать!" (Мълчи и не разсъждавай!) беше негласно и неписано правило, но бетонна гранична линия за позволеното при соца.
Перспективата за човечеството може да се чете единствено в лоното на миналия опит. В противен случай ще трябва да е в реда
на нещата рожбата да ражда своите родители. Вчерашното е
утроба, утрешното е кълн – жалко, че не е необикновено, но това е естественият развой на човешките ни дела. Възникнало около писанията на амбициозния партиен философ:
1) Че няма друго освен минало и бъдеще; настоящето е фикция – ципа, през която към утрешния свят се просмукват поуките, които са жизнените сокове от Миналото към неспирно продължаващото да отминава през нашата лична трагикомедия Днес.
2) Че вещите (вещественото) са материализираното ни Минало; докато Бъдеще са всичките ни усилия в сферата на духа, на абстракцията, на идеите. От позицията на такъв вид преобърната оптика размишления върху Миналото могат да са приемани за Бъдеще, което оценява, именно понеже са субстанция от схоластика и логически упражнения. Още по-сбито изречено: Миналото са вещите, които имаме, бъдещето е това, което сме днес и тук. Да ми изгрее тази представа, заслуга има американският евреин Ерих Фром (1900-1982) с книгата "Да имаш или да бъдеш". Само така бих се съгласил да обсъждам мнение на манипулатор (?) от висшата ленинградска школа за демагози в статия от книгата му "Преследване на времето" (с. 199 и нататък) – че бъдещето определяло миналото, което ще рече: бъдещето оценява миналото (?!).
Когато разсъждава върху темпа и ритъма на времето в едничкия човешки живот, агитаторът изпуска забавянията и забързванията в процеса на играта, т.е. в процеса на самия живот, висш пилотаж при разсъждения. Висок ум, но не митологизираните отци, владее собствената инициатива да подгрява или изстудява дадена ситуация, да превключва към вихрена атака подир мудно шляене по терена на живота, докато с орлов поглед скрито е търсил шанса, мига на Истината, своя очакван Видовден. Мудно или пасивно изглеждащият отстрани Съзерцател може изведнъж да се окаже могъщ Атакуващ. Защо обаче да се вглеждаме в действия, свързани с придвижване в пространството или за завладяване на терен? Св. Иван Рилски, при еднообразния свой ритъм на живот, е пример за творческа личност от световен мащаб. Без да си е мръднал задника от онази пещера или дупка, този свят българин извършил много повече за човечеството, отколкото са постигнали всички набези на кръстоносците към Йерусалим с пищните им аристократични приготовления, ловджийски рогове, великолепни одежди и рицарски салтанати. Суетата няма предел, но философията дава възможност да поставиш всяка дивотия на мястото й. Е, това не е ли разкош?
3) На стр. 191 известният шаблонен израз "пропуснати ползи" подсказва следната моя си сентенция: Съзнателно пропуснатите ползи може да се окажат най-добрата ти инвестиция за уравновесен живот в хармония и щастие. Ами че това ми е кредо, откак се помня! Идва ми на ум гатанката, която великият Омир не успял да разреши: Кое е това, дето – изоставиш ли го, става твое, а вземеш ли го – става чуждо и вече не ти принадлежи? Легендата твърди, че гатанката задал не някой мъдрец, а децата на малоазийските рибари от остров Хиос. И Омир не успял да се справи... Какво ли нашепва сюжет от преди 2800 години? Дали не е ирония над тщеславието на разума от древността до днес?! Всеки в мислите си може да мечтае да се види цар, комуто по закон и наследствено право принадлежи бъдещето. Който не може в мислите си да бъде велик и властен, явно не е Човек на новото време, според абстрактния слог на изсмукани из пръсти модно вчесани мисли изречено. "Войникът трябва да носи в раницата маршалски жезъл" на руския маршал Александър В. Суворов (1730-1800) обаче ми е разбираемо и близко на сърце.
19.07.2000.
1) Че няма друго освен минало и бъдеще; настоящето е фикция – ципа, през която към утрешния свят се просмукват поуките, които са жизнените сокове от Миналото към неспирно продължаващото да отминава през нашата лична трагикомедия Днес.
2) Че вещите (вещественото) са материализираното ни Минало; докато Бъдеще са всичките ни усилия в сферата на духа, на абстракцията, на идеите. От позицията на такъв вид преобърната оптика размишления върху Миналото могат да са приемани за Бъдеще, което оценява, именно понеже са субстанция от схоластика и логически упражнения. Още по-сбито изречено: Миналото са вещите, които имаме, бъдещето е това, което сме днес и тук. Да ми изгрее тази представа, заслуга има американският евреин Ерих Фром (1900-1982) с книгата "Да имаш или да бъдеш". Само така бих се съгласил да обсъждам мнение на манипулатор (?) от висшата ленинградска школа за демагози в статия от книгата му "Преследване на времето" (с. 199 и нататък) – че бъдещето определяло миналото, което ще рече: бъдещето оценява миналото (?!).
Когато разсъждава върху темпа и ритъма на времето в едничкия човешки живот, агитаторът изпуска забавянията и забързванията в процеса на играта, т.е. в процеса на самия живот, висш пилотаж при разсъждения. Висок ум, но не митологизираните отци, владее собствената инициатива да подгрява или изстудява дадена ситуация, да превключва към вихрена атака подир мудно шляене по терена на живота, докато с орлов поглед скрито е търсил шанса, мига на Истината, своя очакван Видовден. Мудно или пасивно изглеждащият отстрани Съзерцател може изведнъж да се окаже могъщ Атакуващ. Защо обаче да се вглеждаме в действия, свързани с придвижване в пространството или за завладяване на терен? Св. Иван Рилски, при еднообразния свой ритъм на живот, е пример за творческа личност от световен мащаб. Без да си е мръднал задника от онази пещера или дупка, този свят българин извършил много повече за човечеството, отколкото са постигнали всички набези на кръстоносците към Йерусалим с пищните им аристократични приготовления, ловджийски рогове, великолепни одежди и рицарски салтанати. Суетата няма предел, но философията дава възможност да поставиш всяка дивотия на мястото й. Е, това не е ли разкош?
3) На стр. 191 известният шаблонен израз "пропуснати ползи" подсказва следната моя си сентенция: Съзнателно пропуснатите ползи може да се окажат най-добрата ти инвестиция за уравновесен живот в хармония и щастие. Ами че това ми е кредо, откак се помня! Идва ми на ум гатанката, която великият Омир не успял да разреши: Кое е това, дето – изоставиш ли го, става твое, а вземеш ли го – става чуждо и вече не ти принадлежи? Легендата твърди, че гатанката задал не някой мъдрец, а децата на малоазийските рибари от остров Хиос. И Омир не успял да се справи... Какво ли нашепва сюжет от преди 2800 години? Дали не е ирония над тщеславието на разума от древността до днес?! Всеки в мислите си може да мечтае да се види цар, комуто по закон и наследствено право принадлежи бъдещето. Който не може в мислите си да бъде велик и властен, явно не е Човек на новото време, според абстрактния слог на изсмукани из пръсти модно вчесани мисли изречено. "Войникът трябва да носи в раницата маршалски жезъл" на руския маршал Александър В. Суворов (1730-1800) обаче ми е разбираемо и близко на сърце.
19.07.2000.
Снощи около 18 часа Re. трябва
да е потеглила с останалите към Южна Франция, където щели да имат концерти до
12 август. Вечерта от 18 до 21 часа бяхме с Ангел Грънчаров в кръчмето до
училището ни. Разделихме се, след като побъбрихме за книгата му и за разни
философски постановки (Хайдегер, Шопенхауер); каза ми, че смятал особено да ми
допадне Артур Шопенхауер. Артур вероятно ще да е рожба на Йохан
В. Гьоте (1749-1832), незаконороден син от интимна авантюра
на Ваймарския пръч (което си е мое определение). Прибирам се, а пред гаражите – сватът Райчо от Руен и внучката
Невенка. Райчо остави малката при жена си и отидохме двамата в същото това кръчме.
Там пих втора бира, а Райчо от раз пи две. И с него дъра-бъра докъм
единайсет. Някъде към полунощ си помислих в леглото – подсъзнателно то
ми се въртеше цялата надвечер в ума: какво ли прави хубавата Re. в препускащия
към благоустроена Европа автобус? Дали не дреме върху седалките? Или може би вече чете първите странички от Сенека***, чието спретнато луксозно томче понесе по мое предложение с трите си куфара бельо и ютия към цивилизасиона на Запад.
23.07.2000.
Здраво съм си ударил спирачките – не си показвам и носа
навън, все по-малко са онези в ограничения битов кръг приятелства, роднини,
колеги, които ме вълнуват с присъствието си. Мога да съм навсякъде, обаче съм
никъде; ходя из стаите си като животно в клетка. Лошото е, че клетката ми
изглежда все по-уютно местенце и само от време на време и все по-рядко напоследък ме обзема луд копнеж по далечните екзотични пространства, "по едрите звезди над Фамагуста", който ме
разпъваше на кръст някога. Остарявам! Въртя се покрай леглото, около хладилника с яденето; да изляза
на балкончето – и то ми изглежда като авантюра; нали ще ме видят съседите как
се мотая, как вися, опрян на парапета с цигара в ръка! Май вече от никого нямам нужда; но то не е истина, колкото по-ограничена е територията ми вътре в този кух бетонен
паралелепипед трийсетина метра над пръстта и калта, толкова по-упорито детенцето у мен
гледа света навън и наоколо с лаком поглед.
Заровил съм се в посланията на Античния свят, Древна Елада, траките, Древния Рим, Херодот, Тукидид, Цицерон, Сенека, Плутарх, Библията, евангелието, Корана: натам са умозрителните ми пътешествия. Всичката плява на съвременния днешен свят, шарениите му, страстите му – и да ме озадачават, освен съпротива друго не събуждат у мен. Суета, казвам си, суета е всичко, което се изпречва пред очите ми; струва ли си човек да воюва заради суета?
Нося се по водите на тази лениво течаща река като отбрулен лист от върба. Няма любов в този свят, само маймунджулъци, посредственост и невежество, маскирано зад висок служебен пост, богатство, диплом от престижен университет, лицемерна вдъхновяваща реч, наглост, перфектен егоизъм, лъжи. Вече нищо не искам. И не ми е необходимо. Интересното като че остана в миналото. Разочарование – ето какво е настоящето, а и бъдещето, което се задава на хоризонта.
Младите повтарят старите ни грешки, явно винаги е било; и тогава за какъв дявол да пиша! Храня самолюбието си, имам сякаш какво да кажа, ама то всичко е казано и изприказвано преди нас. Нищо ново под слънцето, суетността само се обновява.
На 53 години, в добро здраве, чувствам се приключен; почвам да се притеснявам по-силно от преди, не ми се мърда от мястото, което съм заел. Вече не съм хищник, ни куче-пазач, нито съм учител на когото и да било. Омръзна ми всичко. Никой не се вслушва в отминали работи; и да ровят из пластовете преживяно, правят го, за да изчоплят някой факт, с който да оправдаят себе си, да доказват, че и в миналото такива неща са се случвали по същия начин. Всеки гледа първо себе си: ако върши добро, то не е от любов към ближния, а от тщеславие: да видят колко е благороден жестът му, "да каже нявга народът", та да се уравновеси едва поприкритата минала гадост – предателство, измама, лакомия, малодушие, див егоизъм. Кого мамят, ако не себе си? Може би унинието ми иде от невъзможността да се справя със себе си! В крайна сметка, какво значение колко си живял, ако не си обичал! И ми става ясно какво значение за смисъла на живота има Любовта. Боже мой, но нима престанах да съм влюбен? И си мисля с периферията на съзнанието, по-точно подсъзнателно си мисля си за Re., която шета в този час някъде из Южна Франция, в отсрещния ъгъл на Европа, докато моя милост г-н Глупакът, образно казано, клечи край огнището, и като няма какво друго да стори, ръфа собствената си плът и хвърля окървавените късове, за да поддържа огъня. Обади ми се Емил****… Господ здраве да му дава!
26.07.2000.
Заровил съм се в посланията на Античния свят, Древна Елада, траките, Древния Рим, Херодот, Тукидид, Цицерон, Сенека, Плутарх, Библията, евангелието, Корана: натам са умозрителните ми пътешествия. Всичката плява на съвременния днешен свят, шарениите му, страстите му – и да ме озадачават, освен съпротива друго не събуждат у мен. Суета, казвам си, суета е всичко, което се изпречва пред очите ми; струва ли си човек да воюва заради суета?
Нося се по водите на тази лениво течаща река като отбрулен лист от върба. Няма любов в този свят, само маймунджулъци, посредственост и невежество, маскирано зад висок служебен пост, богатство, диплом от престижен университет, лицемерна вдъхновяваща реч, наглост, перфектен егоизъм, лъжи. Вече нищо не искам. И не ми е необходимо. Интересното като че остана в миналото. Разочарование – ето какво е настоящето, а и бъдещето, което се задава на хоризонта.
Младите повтарят старите ни грешки, явно винаги е било; и тогава за какъв дявол да пиша! Храня самолюбието си, имам сякаш какво да кажа, ама то всичко е казано и изприказвано преди нас. Нищо ново под слънцето, суетността само се обновява.
На 53 години, в добро здраве, чувствам се приключен; почвам да се притеснявам по-силно от преди, не ми се мърда от мястото, което съм заел. Вече не съм хищник, ни куче-пазач, нито съм учител на когото и да било. Омръзна ми всичко. Никой не се вслушва в отминали работи; и да ровят из пластовете преживяно, правят го, за да изчоплят някой факт, с който да оправдаят себе си, да доказват, че и в миналото такива неща са се случвали по същия начин. Всеки гледа първо себе си: ако върши добро, то не е от любов към ближния, а от тщеславие: да видят колко е благороден жестът му, "да каже нявга народът", та да се уравновеси едва поприкритата минала гадост – предателство, измама, лакомия, малодушие, див егоизъм. Кого мамят, ако не себе си? Може би унинието ми иде от невъзможността да се справя със себе си! В крайна сметка, какво значение колко си живял, ако не си обичал! И ми става ясно какво значение за смисъла на живота има Любовта. Боже мой, но нима престанах да съм влюбен? И си мисля с периферията на съзнанието, по-точно подсъзнателно си мисля си за Re., която шета в този час някъде из Южна Франция, в отсрещния ъгъл на Европа, докато моя милост г-н Глупакът, образно казано, клечи край огнището, и като няма какво друго да стори, ръфа собствената си плът и хвърля окървавените късове, за да поддържа огъня. Обади ми се Емил****… Господ здраве да му дава!
26.07.2000.
Какви претенции!... Нарушил договора за
добронамереност и колегиалност, т.е. за уважение помежду ни, нещо повече: проявявал неколкократно, непрекъснато дори, пренебрежение към нас, той
настоява да е в правото си да се ползва и занапред от помощта и добрите ни
чувства спрямо персоната му и личната му изгода. По повод някакъв си шеф от две години насам, което ми се
представя, като казус изречено от колегата Мария Мигдалова, след като дочете
бележките ми по Случая
Глория; но го изрече на следващия ден, както й предложих. Иначе,
непосредствено след прочита, процеди озадачена: "Каква гадост!" И като я
попитах: как смята, дали да го дам на колегите да го прочетат, отговори кратко: "Не те съветвам. Няма да те разберат, ще ти
създадат неприятности". На следния ден говори обратното: "За да бъдеш етичен докрай, трябва да покажеш
на всеки какво си писал конкретно и лично за него".
Етичен... Но към кого?! Към унижените двайсет и шест ученици от моя V-е или към онези, които от малодушие или страх за себе си обявиха, че нарушавам правото на насилника и неговите защитници (класната Еневска, психоложката Йоана Георгиева, инспекторите от Регионалния инспекторат "Просвета")? Не проявих ли доверие към всеки от тях поотделно, не проявих ли добронамереност, докато уж си изясняваха ситуацията? Представих им писмените съчинения на хлапетата, а онези разпитвали в стресовата обстановка на формено криминално следствие осмина от учениците ми, манипулирали децата, със зъби и нокти охраняват наглостта на Бутова-Вутова, по всякакъв начин преиначиха Истината.
Що за наивник трябва да съм, да не разбера пренебрежението им и към мен и към групата наплашени мои ученици? Мигдалова обаче държеше на своето: "Щом ще го изнасяш случая на показ, длъжен си споменатите предварително да са осведомени. Иначе какво ли? Иначе по-добре да замълчиш, станалото – станало, и край!" Заради няколкото малодушни колеги ли или за достойнството на проявилите благородство срещу бруталността и безочието?! Рискувам, но не сторих ли предостатъчно, за да видят фактите, каквито са? Какво още! Показаха, че са предубедени към позицията ми, следователно: като не мога да разчитам повече на обективността им, смятам, че съм в правото си да отнеса Случая Глория до по-горна инстанция, до общественото мнение в Пловдив, още повече – защото не съм случаен човек, учител съм на тези деца, и замълчаването от моя страна би влязло в поредицата предателства спрямо учениците ми. Не-е, не говоря за родителите им, които се подписвали под протестно писмо с идеята да го пратят до пловдивския инспекторат. За родителите въобще не говоря, за унижението им тук дума не отварям.
От друга страна, мога и да си река: Каквото можах, сторих! – и тъй тази победа на защитаващите претенциите на възгорделия се са си една Пирова победа. Малко ли е, че се видя (от ограничен кръг хора) кой колко струва! Може да е и тщеславно да преследвам безнравствеността докрай, ала нали посочих цирея? Ако продължа да упорствам, какво ми гарантира повече и по-добро от постигнатото дотук! За Случая не се говори, победителите не виждам да се гордеят, предполагам – не им е сладко, не им е спокойно, като че опитват да забравят какво са сторили: гледат ме с мазни очи, поздравяват по коридора и в учителската стая дори си бъбрим това-онова като добри колеги. Знам, че няма да забравят. Надявам се (може би наивно), че не биха се оголвали друг път до такава степен в наглостта. В такава степен погледнат, този педагогически казус, ако спра да ги настройвам срещу мен си, ако и аз мазно им се усмихвам, би носил полза в бъдеще. Това малко постижение ли е за моята кауза?
29.07.2000.
Етичен... Но към кого?! Към унижените двайсет и шест ученици от моя V-е или към онези, които от малодушие или страх за себе си обявиха, че нарушавам правото на насилника и неговите защитници (класната Еневска, психоложката Йоана Георгиева, инспекторите от Регионалния инспекторат "Просвета")? Не проявих ли доверие към всеки от тях поотделно, не проявих ли добронамереност, докато уж си изясняваха ситуацията? Представих им писмените съчинения на хлапетата, а онези разпитвали в стресовата обстановка на формено криминално следствие осмина от учениците ми, манипулирали децата, със зъби и нокти охраняват наглостта на Бутова-Вутова, по всякакъв начин преиначиха Истината.
Що за наивник трябва да съм, да не разбера пренебрежението им и към мен и към групата наплашени мои ученици? Мигдалова обаче държеше на своето: "Щом ще го изнасяш случая на показ, длъжен си споменатите предварително да са осведомени. Иначе какво ли? Иначе по-добре да замълчиш, станалото – станало, и край!" Заради няколкото малодушни колеги ли или за достойнството на проявилите благородство срещу бруталността и безочието?! Рискувам, но не сторих ли предостатъчно, за да видят фактите, каквито са? Какво още! Показаха, че са предубедени към позицията ми, следователно: като не мога да разчитам повече на обективността им, смятам, че съм в правото си да отнеса Случая Глория до по-горна инстанция, до общественото мнение в Пловдив, още повече – защото не съм случаен човек, учител съм на тези деца, и замълчаването от моя страна би влязло в поредицата предателства спрямо учениците ми. Не-е, не говоря за родителите им, които се подписвали под протестно писмо с идеята да го пратят до пловдивския инспекторат. За родителите въобще не говоря, за унижението им тук дума не отварям.
От друга страна, мога и да си река: Каквото можах, сторих! – и тъй тази победа на защитаващите претенциите на възгорделия се са си една Пирова победа. Малко ли е, че се видя (от ограничен кръг хора) кой колко струва! Може да е и тщеславно да преследвам безнравствеността докрай, ала нали посочих цирея? Ако продължа да упорствам, какво ми гарантира повече и по-добро от постигнатото дотук! За Случая не се говори, победителите не виждам да се гордеят, предполагам – не им е сладко, не им е спокойно, като че опитват да забравят какво са сторили: гледат ме с мазни очи, поздравяват по коридора и в учителската стая дори си бъбрим това-онова като добри колеги. Знам, че няма да забравят. Надявам се (може би наивно), че не биха се оголвали друг път до такава степен в наглостта. В такава степен погледнат, този педагогически казус, ако спра да ги настройвам срещу мен си, ако и аз мазно им се усмихвам, би носил полза в бъдеще. Това малко постижение ли е за моята кауза?
29.07.2000.
Пак съм си на балкончето, хем от шест часа сутринта, четейки този път
речите на Марк Тулий Цицерон (106-43
г. пр.Хр.), роден на 6 януари, убит на 7 декември от хора на Марк Антоний. Както
казват, сам подложил врат под меча, а убийците му отсекли и двете ръце, да
зарадват императора Антоний, който пък в своя чест ги показал от ораторската трибуна пред Форума, там, дето доскоро блестял с речите си Цицерон.
Докато речите на младия оратор Цицерон ми доставят удоволствие, възрастният 62-годишен Цицерон буди у мен повече съжаление поради преиграването му; както у актьор, изпадащ в екстаз пред хладно приемаща го аудитория. Има неща, които са неприемливи за света, колкото и велик мъж да си. Не можеш да си позволиш такава гръмка обич към себе си! По такъв един повод Шекспир ехидно отбелязва: "и най-мъдрият си е малко прост". Нищо ново под слънцето. Щом Цицерон е грешил така психологически наивно, какво ли дирим трески за дялане при днешните депутати в Народното събрание на Република България! И само у тях ли е тази слабост?! Ами неколцина от по-известните, утвърдили се български писатели, които под път и над път дават мнения, оценки, като че само за да се види колко сами себе си харесват… Любим образ сред тях ми е поетът драматург Стефан Цанев, роден в същия ден 7 август, когато съм роден, само че единайсет години по-рано.
Липсва ми Re. заради отрезвяващото самолюбието ми очарование, което излъчва чисто женското й нехайство към "страшно важните за един мъж световни въпроси". Какво се дразня от Стефан-Цаневци, като съм същият! Спасява ме неизвестността, която обгръща раздаваните от мен мнения. Никой не ми ги иска, но на! – храня с тях собственото си честолюбие и дори някакъв вид грандомания. Накратко – светът и животът с превратностите си са по-истински и верни от прецизните ни отсъждания, именно защото обратната страна на всяко изказано становище е представа за лична стойност в обществото на тълпата мълчащи около нас. Може би в мълчанието пред набези и кощунства се крие повече духовна сила. "Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови" ритмува в своята "Елегия"***** 23-годишният Христо Ботйов. Па се и дразни: "…не чуй се от тях глас за свобода". Наивник! Искало му се по-бързичко да изплиска и блесне онова, за чието узряване естественият ход на живота и на света изисква време, време... време за зреене.
Революция ли е извършеното от Иисус? Мисля, че е повече подтик към еволюция на съзнанието; не иде с блянове за победни манифестации, а иде естествено, както засяването на семена в камениста угар. Левски е повече в еволюцията, отколкото в пукота на черешови топчета и стари пушки кремъклийки; той е повече орач и сеяч, отколкото пълководец пред армиите на унижените и оскърбените. Около него са се прескачали и взаимно са си пречили припрените и честолюбиви характери, а той е просто упорит, почти нечовешки постоянен; както забелязва първи Вазов. У Васил Кунчев (1837-1873) това е преобладаваща, доминираща в характера му черта. Оказва се вярна парадоксалната фраза, че спасяването на давещия се е преди всичко дело на самия давещ се. Добре, ще го извлекат от робството, но ако си е останал духом роб, какво значение, че го нарекли гражданин на Свободна България! Този давещ се нали пак ще продължи да се кланя робски, да целува лапите и задника на новите си властници. Както се и получило, продължава и сега. "Винаги сте били с най-силните – с руснаците, австрийците, германците. Всяка армия, пристигаща у вас, се приема за освободителна. Германците потъват в козунаци. Руснаците – в цветя" – пали се историкът Андрей Пантев (1939) от реплики на чужди наблюдатели над родната ни драма, и резолира покъртен: "Трябва да си кажем истината, за да разберем как се случи така, че от най-големия народ на Балканите ставаме най-малката държава? Платили сме цената за нашата вина"******.
Дали г-н професорът наистина не е забелязал причината да сме такива, каквито сме? Съвестта ми крещи, въпреки жалката ни История от последните 120 години, че главното е, дето все пак сме се съхранили като нация, независимо от припряността да бъдем свободни формално, без духом да сме излезли от манталитета си на хора, чакащи друг някой да им свърши черната работа. Когато си говорим за вина, какво е виновен анонимният българин, забягналият откъм Търново баща на прапрадядо ми Ангел от Калугерово – един от 99 процента българи, отглеждали с труд игривата си челяд (девет деца: четири момичета и петима сина от рода Керемидови) и спастрящ с пот на чело имот! Този човек не е различен от останалите европейци; различни са националните му водачи и – с изключение на Левски, у тях трябва да дирим отговор защо от един момент са пренебрегвали задължението да вървят с народа си, а не с т.нар. "харни освободители" и прочие лицемерни доброжелатели отвън. Раковски се озъртал за помощ от Запада (откъм Франция), Петко Славейков и Вазов – откъм Руската империя, Фердинанд – от Австро-Унгария, Борис ІІІ – от Германия, Тодор-Живковци – от Съветска Русия, днешните кресльовци по площадите – от Щатите и от Европейските заможни държави. Е! Кой измежду тези наши духовни първенци се обърна честно и с доверие към своя народ да му рече: Ето, ти зависиш най-много от себе си. Дръж на своето, понеже чужденецът идва и си отива; колкото и уж да ти мисли доброто, неговият интерес, неговата изгода на чужденец друго му диктува.
Стамболов, Стамболийски, Борис ІІІ – всеки в различен вариант, са най-успешни в управлението именно когато за ориентир са имали интереса на милионите българи, море от най-най-обикновени съдби и съществования. Има и други примери – Петко Каравелов, Александър Малинов... Въртят ми се в ума циничните горки подмятания на разтерзания, кажи-речи, в края на живота си Атанас Буров (1875-1954), изтрезнял от фукливостта, внезапно обеднял милионер, треперещ за животеца. Ако си знаем приоритетите като нация, от висшия ни политик, та до байчото от село Гол тумбак, няма да сме тъй объркани, да заничаме иззад чужди стобори. Тогава и тинята, дето се е накиприла по върховете на държавата, тези палячовци с тенекиени гласове и гладко сресани, гладко пригладени лицемерни муцуни ще си намерят майстора, ще се проясни къде им е мястото, в кой затворнически цех за щипки и налъми.*******
Днес към един по обяд Надя, Вера и зетят Зарко са се изнесли от къщи. Намирам хола чист, подреден, без техните книги, вещи. Какво да река не знам; с тях лошо, без тях пусто; чувствам се най-самотният баща на света. Въобще, около блока ни, долу пред входа, атмосферата днес преди обед усещам заредена с електричество. Една от съседките около час крещя до прегракване от апартамента си на втория етаж в отсрещния блок, гневна за нещо си; препираха се злобно и вечните тук белотаджии, които иначе все се търсят един-друг. Ако не е този бележник със записки, сигурно и аз бих излязъл от кожата си при това усещане, че опирам – накъдето и да се обърна – ако не в невежество, то в бясна съпротива. Ай, как ми се лети! Лястовицата, която тъкмо прелетя на лакът разстояние от очите ми, колко ли е щастлива! Напазарувах, сготвих, обръснах се, изкъпах се и ето ме сам, седя си на балкончето в опразнения от щерките апартамент; какво ли щеше да е Re. да си беше в Пловдив? Вероятно – пак същото. Питам се: каква е цената на тази лелеяна дълго време моя свобода?
Докато речите на младия оратор Цицерон ми доставят удоволствие, възрастният 62-годишен Цицерон буди у мен повече съжаление поради преиграването му; както у актьор, изпадащ в екстаз пред хладно приемаща го аудитория. Има неща, които са неприемливи за света, колкото и велик мъж да си. Не можеш да си позволиш такава гръмка обич към себе си! По такъв един повод Шекспир ехидно отбелязва: "и най-мъдрият си е малко прост". Нищо ново под слънцето. Щом Цицерон е грешил така психологически наивно, какво ли дирим трески за дялане при днешните депутати в Народното събрание на Република България! И само у тях ли е тази слабост?! Ами неколцина от по-известните, утвърдили се български писатели, които под път и над път дават мнения, оценки, като че само за да се види колко сами себе си харесват… Любим образ сред тях ми е поетът драматург Стефан Цанев, роден в същия ден 7 август, когато съм роден, само че единайсет години по-рано.
Липсва ми Re. заради отрезвяващото самолюбието ми очарование, което излъчва чисто женското й нехайство към "страшно важните за един мъж световни въпроси". Какво се дразня от Стефан-Цаневци, като съм същият! Спасява ме неизвестността, която обгръща раздаваните от мен мнения. Никой не ми ги иска, но на! – храня с тях собственото си честолюбие и дори някакъв вид грандомания. Накратко – светът и животът с превратностите си са по-истински и верни от прецизните ни отсъждания, именно защото обратната страна на всяко изказано становище е представа за лична стойност в обществото на тълпата мълчащи около нас. Може би в мълчанието пред набези и кощунства се крие повече духовна сила. "Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови" ритмува в своята "Елегия"***** 23-годишният Христо Ботйов. Па се и дразни: "…не чуй се от тях глас за свобода". Наивник! Искало му се по-бързичко да изплиска и блесне онова, за чието узряване естественият ход на живота и на света изисква време, време... време за зреене.
Революция ли е извършеното от Иисус? Мисля, че е повече подтик към еволюция на съзнанието; не иде с блянове за победни манифестации, а иде естествено, както засяването на семена в камениста угар. Левски е повече в еволюцията, отколкото в пукота на черешови топчета и стари пушки кремъклийки; той е повече орач и сеяч, отколкото пълководец пред армиите на унижените и оскърбените. Около него са се прескачали и взаимно са си пречили припрените и честолюбиви характери, а той е просто упорит, почти нечовешки постоянен; както забелязва първи Вазов. У Васил Кунчев (1837-1873) това е преобладаваща, доминираща в характера му черта. Оказва се вярна парадоксалната фраза, че спасяването на давещия се е преди всичко дело на самия давещ се. Добре, ще го извлекат от робството, но ако си е останал духом роб, какво значение, че го нарекли гражданин на Свободна България! Този давещ се нали пак ще продължи да се кланя робски, да целува лапите и задника на новите си властници. Както се и получило, продължава и сега. "Винаги сте били с най-силните – с руснаците, австрийците, германците. Всяка армия, пристигаща у вас, се приема за освободителна. Германците потъват в козунаци. Руснаците – в цветя" – пали се историкът Андрей Пантев (1939) от реплики на чужди наблюдатели над родната ни драма, и резолира покъртен: "Трябва да си кажем истината, за да разберем как се случи така, че от най-големия народ на Балканите ставаме най-малката държава? Платили сме цената за нашата вина"******.
Дали г-н професорът наистина не е забелязал причината да сме такива, каквито сме? Съвестта ми крещи, въпреки жалката ни История от последните 120 години, че главното е, дето все пак сме се съхранили като нация, независимо от припряността да бъдем свободни формално, без духом да сме излезли от манталитета си на хора, чакащи друг някой да им свърши черната работа. Когато си говорим за вина, какво е виновен анонимният българин, забягналият откъм Търново баща на прапрадядо ми Ангел от Калугерово – един от 99 процента българи, отглеждали с труд игривата си челяд (девет деца: четири момичета и петима сина от рода Керемидови) и спастрящ с пот на чело имот! Този човек не е различен от останалите европейци; различни са националните му водачи и – с изключение на Левски, у тях трябва да дирим отговор защо от един момент са пренебрегвали задължението да вървят с народа си, а не с т.нар. "харни освободители" и прочие лицемерни доброжелатели отвън. Раковски се озъртал за помощ от Запада (откъм Франция), Петко Славейков и Вазов – откъм Руската империя, Фердинанд – от Австро-Унгария, Борис ІІІ – от Германия, Тодор-Живковци – от Съветска Русия, днешните кресльовци по площадите – от Щатите и от Европейските заможни държави. Е! Кой измежду тези наши духовни първенци се обърна честно и с доверие към своя народ да му рече: Ето, ти зависиш най-много от себе си. Дръж на своето, понеже чужденецът идва и си отива; колкото и уж да ти мисли доброто, неговият интерес, неговата изгода на чужденец друго му диктува.
Стамболов, Стамболийски, Борис ІІІ – всеки в различен вариант, са най-успешни в управлението именно когато за ориентир са имали интереса на милионите българи, море от най-най-обикновени съдби и съществования. Има и други примери – Петко Каравелов, Александър Малинов... Въртят ми се в ума циничните горки подмятания на разтерзания, кажи-речи, в края на живота си Атанас Буров (1875-1954), изтрезнял от фукливостта, внезапно обеднял милионер, треперещ за животеца. Ако си знаем приоритетите като нация, от висшия ни политик, та до байчото от село Гол тумбак, няма да сме тъй объркани, да заничаме иззад чужди стобори. Тогава и тинята, дето се е накиприла по върховете на държавата, тези палячовци с тенекиени гласове и гладко сресани, гладко пригладени лицемерни муцуни ще си намерят майстора, ще се проясни къде им е мястото, в кой затворнически цех за щипки и налъми.*******
Днес към един по обяд Надя, Вера и зетят Зарко са се изнесли от къщи. Намирам хола чист, подреден, без техните книги, вещи. Какво да река не знам; с тях лошо, без тях пусто; чувствам се най-самотният баща на света. Въобще, около блока ни, долу пред входа, атмосферата днес преди обед усещам заредена с електричество. Една от съседките около час крещя до прегракване от апартамента си на втория етаж в отсрещния блок, гневна за нещо си; препираха се злобно и вечните тук белотаджии, които иначе все се търсят един-друг. Ако не е този бележник със записки, сигурно и аз бих излязъл от кожата си при това усещане, че опирам – накъдето и да се обърна – ако не в невежество, то в бясна съпротива. Ай, как ми се лети! Лястовицата, която тъкмо прелетя на лакът разстояние от очите ми, колко ли е щастлива! Напазарувах, сготвих, обръснах се, изкъпах се и ето ме сам, седя си на балкончето в опразнения от щерките апартамент; какво ли щеше да е Re. да си беше в Пловдив? Вероятно – пак същото. Питам се: каква е цената на тази лелеяна дълго време моя свобода?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 1 sep. 2020
Илюстрации:
- Войната не решава, а създава проблеми.
- С Надя – по-малката от двете ми дъщери.
___* Мартин Хайдегер, германски философ, прочут с книгата си "Битие и време". Развива философията си като "фундаментална онтология", като си служи с феноменологически метод. Смятан за основоположник на немския екзистенциализъм.
** Роденият в с. Долна Баня, Софийско сам се представя в изявите си от трийсетина години насам като жестоко пострадал от соца философ-психолог, защитник на Иван Костов, убеден демократ, отстояващ европейските духовни ценности в България.
*** Луций Аней, наречен Сенека Млади (ок.5 г. пр.Хр.- 65 г.) – римски философ-стоик, писател, влиятелна обществена персона в Древния Рим.
**** Писателят Емил Калъчев (1932-2013).
***** Вестник "Свобода" от 1870 г.
****** Сп. "Киноизкуство", 1990/бр.5, с.9.
******* Това дописвам към текста днес, 9 ноем. 2006 г., след репликите на самозванеца,
макар с диплома от Ленинградската висша школа за демагози. Партиецът фанатик по начина си на мислене пак си остава "партаец",
докато сам за себе си не реши да се променя. Уверенията, клетвите "Аз съм
демократ. Аз съм толерантен. Аз допускам правото на всеки човек да има своя избор. Аз
съм страдал при комунизма. Аз... Аз... Аз..." – този род кресливи уверения нищо не значат, за друго свидетелствува настъпателният им тон на изразяване
при този философ-психолог, вечно някому гневен и с високо заявени претенции за власт
в опоскана днешна България. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
