Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 6 юли 2016 г.

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (3.)

Писмо от 3 юни 1983
ДАНКО:

    Прочетох рецензията на Луко Захариев*. Определено мога да кажа, че не съм съгласен с неговото мнение. Разбира се, всеки има лично светоусещане, но не е правилно личното да поставя над обективната истина. Ако Луко Захариев не е чувал да кряскат часовниците, аз съм чувал**. Но за това, че не е чувал, не мога да го обвиня в бедна житейска духовна биография. 

    И не мога да разбера защо непременно героят на нашето време трябва да бъде едва ли не активен физически борец върху тепиха на земята. Той може да бъде арбитър, съдия, зрител... По-важното е човек да се пребори с мислите и чувствата си, отколкото да запретне ръкави и да започне с лопата да рине тинята на този свят.

    Току-що ми поднасят пакетчето с твоите книги. Прочетох писмото ти и продължавам с него. Стиховете от епохата на революцията са хубави, но стоят някак си чужди в тъканта на книгата. Ако имаш такива още двайсетина, би могъл да подредиш отделна книга. Тогава вече няма да ме смущават.

    Мисля, че нищо не липсва на твоите стихове и на твоята книга. В тях има достатъчно горчив хъс, който Захариев кой знае защо не се е опитал да забележи. И ако човек не остави след себе си товар от грижи в този свят, какво друго може да остави? И дори Омуртаг ни е оставил грижата си да разберем страха му от смъртта и вечността.

    Правилно, Жоро! Няма да се даваме! Ще пишем онова, което е вътре в сърцата ни, а не това, което насила искат да вкарат в тях.

    Мисля една от книгите да оставя в библиотеката на село Гурково, все пак си живял някога тук и хората те помнят.

    При мен нищо ново. От известно време съм в редицата на безработните. Чета, опитвам се да пиша, опитвам се да се влюбвам.

    Оставих ръкопис в "Бакалов", Варна
***.

    Пиши ми с повод и без повод.

    Горе главата!

    Село Гурково, 3 юни 1983 година              Йордан Кръчмаров

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 7 uli 2016
_____
* ... не съумява да покаже собствено виждане за света, собствени открития в духовното битие на човека. (...) Личи липсата на собствена житейска биография, на собствен път към времето и към неговите проблеми. (...) Стиховете на Б. страдат най-вече от констативност, от безжизненост. В тях не можем да срещнем активния лирически герой, който иска да преобрази света, който се сражава за доброто не само с другите, но и със себе си. Странна е също липсата на темперамент, на хъс по отношение на живота... Луко Захариев, "Пулс", 24.V.1983.

** 
Часовниците кряскат. Вълнува се прането.
От сънищата ясни изнизва се градчето.
Децата да приготвим за детската градина,
на печката – млекото, и пушек – от комина.
Додето се нахраним, на крак ще поговорим,
а после ще нарамим синчето непокорно...
И то върти очички, замеря с пръст небето.
Подтичват вече всички, ужасно сме заети.
На спирката – с цигара. Умира в пурпур мракът.
Разбитият икарус отгоре пада сякаш.
На крак един, простряло ръцете си нагоре,
                градчето литва бяло към делнични простори.
     Първият (ключовият) текст в сб. "Сутрин рано", изд. "Хр.Г. Данов", 1983.
*** Варненското издателство "Георги Бакалов". По онова време, ако се не лъжа, редактор на първите стихосбирки от млади автори беше поетът Петър Алипиев (1930-1999). Бел.м., tisss.

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (2.)

Писмо от 14 МАЙ 1983
ДАНКО: 


    Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря и малко радост... Сега, когато първата ти книга е вече факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай – и люби! Нали най-хубавите стихове все още горят в мислите ти ненаписани. 

    Затворих кориците на книгата с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.

Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"),

Запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети
векове.
 ("Кометата Кохоутек").

    С удоволствие откривах неочаквано раздвижени метафори, образи и художествени обобщения, които – вярвам, ще възбудят не само читателския интерес. Искам да посоча само няколко твои открития, по хронологичен ред:

Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"),

Ще пламне възбуденият хоризонт. ("Щурче в снега"),

Но един не се завърна.
Жив е. Някъде се бие.
("Трима на война ходиха"),

Ала защо на мойта риза
днес кървави петна горят?
 ("Кръв"),

Навярно много рядко телефонът
крещи като отчаян вик за помощ.
 ("Възраст"),

Шуми със бялата си риза. ("Вълк"),

и особено заключителното –

Видели ли сте лете как пробива
след огъня
най-острата трева?

    Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо".

    И мисля, че "Сбогуване с дядо" е най-хубавото ти стихотворение; много човещина има в него, Жоро. Може би това стихотворение трябва да влезе в тъканта на втората ти книга.

    Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика (дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са те), но ме смущава присъствието на стихотворенията "Трима на война ходиха", "Осемнайста", "Афиш". Не искам да кажа, че са слаби; просто в тях липсва твоята съдба, звучат някак си митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повече са плод на не дотам честни редакторски амбиции и намерения... или редакторско неумение. Казвам ти това, защото сме приятели и можем откровено да говорим.

    Възхищавам се от стихотворението "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:

Родино,
позволи ми да съм мрачен.

    Ще прочета още няколко пъти книгата внимателно, и тогава ще опитам в по-разширена форма обективно и честно да изразя мнението си за нея. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоя. Нека отмине малко време, нека всичко се успокои, избистри.

    Но още отсега мога да ти кажа, че книгата ще направи впечатление, твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.

    Изпрати ми още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък
* и едва ли ще успея да открия по книжарниците книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин, обади се кога може да стане това.

   Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си такъв добър поет. Желая ти букет от творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш.

    14.05.1983., с. Гурково                         
Йордан Кръчмаров  

 P.S.: Още утре ще покажа книгата на твоите бивши хазяи, колеги и познати.


Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 6 uli 2016
_____
* Седмица след появата тиражът от 1000 (+100) екз. вече бе изчерпан от книжарниците.