.jpg)
Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далеч по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както живописeцът, например, улавя характера по черти на лицето и по израза на очите, без да обръща внимание върху останалите части на тялото, тъй и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата и чрез тях да пресъздам живота, а военните подвизи оставя на други автори. – Плутарх, "Животопис на Александър Македонски"
22 uni 2004
Кой съм? Това, което съм. Вече и да искам, не мога да се променя. Любопитен съм като хлапе; понякога си мисля, че у мен се спотайва някой на няколко хиляди години, и той винаги е обитавал земята, където съм днес. Имам усещане за генетична връзка с монаси, тълкуващи тъмния космос по звездите, облаците и цветята, по движението на зверове, птици, риби, насекоми. Огромни са териториите на човешкото незнание, а интуитивно нещата около мен говорят, и длъжност е да записвам онова, което и аз не разбирам, но идва при мен сякаш от нищото. Нищо не е случайно на този свят. А може би съм простичък инструмент в ръка, записваща внушения от Някого, далеч по-голям от уязвимото същество, което съм.
24 uni 2004
Станах да си варя кафе. От шест съм пред компютъра. Мозъкът ми е като възпален. Като сянка ми минава, че съм тук само временно. И какво ме свързва с това наоколо? Все по-интензивно живея в себе си, където откривам слънце, поляни, аромат, любов, която ни липсва! Не е ли то някакъв вид обсесия*, драги ми Смехурко? Материалният свят е просто устроен: човекът върши нещо, за да го възнаградят или направо посяга да си вземе онова, което е решил, че му се полага. Обвиняват се един друг, пък не се опитват да разберат отсрещния. И всички тук сме бетер децата – наивни и доверчиви, преливащи от желания за подаръци. Ечи нестройният хор на пет милиона оредяващи етнически българи, отправили очи вън от себе си, вън от отечеството: Тате, миличък, какво си ми донесъл? Костите на моя харманлийски баща мебелист-дърводелец са в пловдивското централно гробище. Кокалите на майка ми: далеч от нейните страхотни два български рода – в гробището край пътя за село Рогош. Защо ли намесвам Рогош в тази лична история! Само че Рогош е манталитет. Да, това ще ми се изяснява оттук-насетне може би.
25 uni 2004
Книгата ми изглежда все по-жизнена, това ми харесва, но и полекичка започва да ме плаши, че съм се пристрастил към нея и губя усета си за мярка. На последния епизод съм – "Бай Грую", самостоятелен къс разказ извън общата фабула; вълнувам се като онзи скулптор, който с чука си ударил по мраморната си скулптура удивен: "Говори!" Под дланите ми живо тяло мърда, топлина излъчва. И не съм броил героите колко са, но това множество от образи и съдби, усещам го, полека-лека взе да се отдалечава от мен, нехае за мен, ето това е страхотната тръпка за творящия. Дали ще са достатъчно релефни тези присмехулни чешити, че да издържат непукизма от страна на читателя?
А кой е моят читател – не е ли и той също такъв особняк? Моля се да открие себе си в тези анекдотични историйки: хем, да се види дете, което е расло в нашенския батак, и като е пораснало и е вече възрастен човек, не е спряло да се смее и диви над света с неговите чудати преображения, и на първо място – над самия себе си.
26 uni 2004
Окончателно! Край, край и край! Приключих с "Ламски" във вид, който най-сетне ми харесва, и го записах на компакт-диск (Част ІІ и Част ІІІ до края). Книгата всъщност е с отворен край, искам да си седи като недовършена, та който чете, да вижда епизоди от собствената си участ на българин, с които би могъл да допълва историите на Ламски.
Турих цена 7 (седем) лв., което – ако се разпродаде тиражът от 130-150 екземпляра, означава максимум 1000 лв., т.е. покривам си три четвърти от разходите по първото й издание. Не ща печалба, поне засега! Предвиждам светло бъдеще за "Ламски", ала за мен си ме е страх. Тонът във втория пласт на текста е остричък, публицистичен, та е възможно някой от засегнатите да се инфектира. Вече съм я сърбал тази попара, хем три-четири пъти**, но това е положението: Който го е страх от мечки, не ходи в гората.
От май 1981 г. съм се самозаточил в анонимността. Това дотук са 23 (двайсет и три) години затаяване. Не знам друг тъй самозаточил се. Усещам се авантюрист, хазартен тип на рулетките в Монте Карло. Известно време ми предстои полека да се завръщам към познатия си хлапашки нехаен стил живеене. Доста престоях в този мой манастир.
Вчера бе годишнина от рождението на писателя Димитър Димов (1909-1966), автора на романа "Тютюн". Писането на книга е монашеско занимание. За да постигнат стил в писането, авторите се самообричат на еднообразен откъм суетността живот. Такива са Балзак, Стендал. А пражанинът Ярослав Хашек, жизнерадостният уж мухабетчия от пивницата "При чашата" на смъртно легло – кажи-речи, до последния си дъх диктува последните страници на романа "Швейк". И книгата му останала уж недовършена, но недовършена по най-красивия начин – оставена животът и читателите да я дописват.
Тези отшелници до един са си заложили на карта сладостите от нормалния животец с неговото суетене и движение из материалното пространство. Ледени са териториите на Духа. Ай-й-й, как ми се живее! Струва ми се, заслужавам и компенсация за тези две последни години странене от авантюри и женски съблазни. Още не съм измислил как да се самовъзнаградя. Може би едно пътуване до морето, Балчик и плажовете между Тузлата на четири километра от Балчик и после до Каварна, да речем, където живеят вероятно моите обгорели от първия си брак съседи в Тригорци Кольо и Костадинка и кипро момиченце Цветка, което се въртеше покрай изтърсака им в бедняшката къща.
28 uni 2004
Вчера печатарят Тодор Чонов трябваше да ми позвъни кога да го взема с колата от жк Тракия и да подготвим на моя компютър огледалните отпечатъци за Част ІІ и Част ІІІ на книгата, както обеща в събота. Два пъти му звънях: в четвъртък: да му кажа, че колите ще са не трийсет, а трийсет и една (496 страници); и после в събота: когато ми каза, че в неделя ще идва от неговото село Рогош в пловдивската си боксониера.
Започвам да се дразня. Мисля, че не съм му давал повод за финансовата страна на отношенията ни, че да се дразни. Опитвам да разбера стила в работата му, доколкото е свързан с участта на ръкописа ми. Като се хване конкретно с работа на компютъра, виждам, че е работохолик, държи се мъжки; вероятно тук може би да е по-издръжлив от мен. Проблемът е, докато се залови с една работа; вероятно си има повече задачи, само дето не е склонен да спазва сроковете и хубавите си обещания. То е артистичен тип подход; и аз донякъде съм същият: очаквам музата да запърха наоколо, понякога вътрешното настройване у мен ми отнема време: дни, месеци, някога години. Четири години се настройвах, преди да се заема с прочита и ровичкане из скритите послания в Библията***. Перфекционизмът е друга особеност на артистичното, което откривам и у Чонов. Но се различаваме по упоритостта да се следва веднъж зададената тема.
За мен общата ни дейност по ръкописа при всички случаи е от голяма полза, ала не мога да разчитам, че ще е ангажиран духом, когато не е обвързан с чисто материална изгода. Материалните ми отношения с него приключиха от моя страна и сега – като не съм в състояние да наливам още пари в своето начинание, естествено за българския ни манталитет е печатарят от с. Рогош да ми бяга по тъча – да се крие, казано накъсо. Предполагах тази реакция още след злополучните визитки, които се печатаха повече от година, след като предварително му ги платих на двойно по-висока цена, уж за да станат експресно... И когато подир четиринайсет месеца ми ги представи, оказа се, че ни номерът на телефона, нито номерът на джиесема ми е както са отпечатани на тези злополучни визитки. Дано опасенията ми не излязат верни!
Навикнал съм на такива подсичания в кръста; този риск съм го преценил и знам, че няма да се унижа да тичам по петите му, че и да настоявам да спазва, което е обещал. Но жалко, ако се размина с човека, защото може да ми е ценен приятел и помощник в компютърните умения. Каква перспектива му предлагам? Че ще печатам ръкописите си при него оттук-нататък. Кога обаче – един дявол знае; понеже издаването на книга, за моя хал то са много пари накуп, пък и нямам какво конкретно в момента повече да предложа на този "приятел", който сам ми се натрапи с чудесните си обещания, че ще ми свърши качествено и в срок работата. В момента имам около паусите приключена едва една трета от книгата (част І, 144 стр.); имам и приключена текстообработката на ръкописа за предпечат на останалите две трети от "Ламски". И нищо за... дадените от мен пари, с които яко задлъжнях към Учителската каса за две години напред.
Мога да тръгна да търся фирма спонсор, та да извадя книгата във фирмата на Иван Тафков от пловдивската печатница "Taf", но онези хора от "Taf" искат майка си и баща си, за да ми свършат работа. Как да убедя когото и да било, че книгата ми има някаква стойност! Та значи, окачвам на гвоздей всичко дотук правено-недоправено и очаквам по-добри дни. Майната му! Аз съм си по-важен... При такива загуби същественото е да си съхраня уважението към себе си... Това тук е България със столица селото Рогош, Пловдивско, и нищо не става, както си го пожелал, независимо какви мераци си имал.
Следва
Илюстрации:
- Главната в Пловдив край кино "Екселсиор"****
- Кръстовището покрай старата Джумая джамия.
* В англ. by obsess завладявам; obsession мания, идея фикс; obsessional вманиачен, самозабравил се; obsessively маниак.
** Прогонването заради критична статия от младежкия вестник "Комс. искра" през август 1981 г. е един от тези случаи.
*** От четирийсет и шестата до петдесетата ми година.
.jpg)
.jpg)
.jpg)