сряда, 17 януари 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1488.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1488.)  

  Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далеч по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както живописeцът, например, улавя характера по черти на лицето и по израза на очите, без да обръща внимание върху останалите части на тялото, тъй и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата и чрез тях да пресъздам живота, а военните подвизи оставя на други автори. – Плутарх, "Животопис на Александър Македонски"

    22 uni 2004

              КНИГАТА (1.) продължение    
ТУК НИЩО НЕ СТАВА, КАКТО ГО ЖЕЛАЕШ

  Кой съм? Това, което съм. Вече и да искам, не мога да се променя. Любопитен съм като хлапе; понякога си мисля, че у мен се спотайва някой на няколко хиляди години, и той винаги е обитавал земята, където съм днес. Имам усещане за генетична връзка с монаси, тълкуващи тъмния космос по звездите, облаците и цветята, по движението на зверове, птици, риби, насекоми. Огромни са териториите на човешкото незнание, а интуитивно нещата около мен говорят, и длъжност е да записвам онова, което и аз не разбирам, но идва при мен сякаш от нищото. Нищо не е случайно на този свят. А може би съм простичък инструмент в ръка, записваща внушения от Някого, далеч по-голям от уязвимото същество, което съм.

  24 uni 2004

  Станах да си варя кафе. От шест съм пред компютъра. Мозъкът ми е като възпален. Като сянка ми минава, че съм тук само временно. И какво ме свързва с това наоколо? Все по-интензивно живея в себе си, където откривам слънце, поляни, аромат, любов, която ни липсва! Не е ли то някакъв вид обсесия*, драги ми Смехурко? Материалният свят е просто устроен: човекът върши нещо, за да го възнаградят или направо посяга да си вземе онова, което е решил, че му се полага. Обвиняват се един друг, пък не се опитват да разберат отсрещния. И всички тук сме бетер децата – наивни и доверчиви, преливащи от желания за подаръци. Ечи нестройният хор на пет милиона оредяващи етнически българи, отправили очи вън от себе си, вън от отечеството: Тате, миличък, какво си ми донесъл? Костите на моя харманлийски баща мебелист-дърводелец са в пловдивското централно гробище. Кокалите на майка ми: далеч от нейните страхотни два български рода – в гробището край пътя за село Рогош. Защо ли намесвам Рогош в тази лична история! Само че Рогош е манталитет. Да, това ще ми се изяснява оттук-насетне може би.

  25 uni 2004 

  Книгата ми изглежда все по-жизнена, това ми харесва, но и полекичка започва да ме плаши, че съм се пристрастил към нея и губя усета си за мярка. На последния епизод съм – "Бай Грую", самостоятелен къс разказ извън общата фабула; вълнувам се като онзи скулптор, който с чука си ударил по мраморната си скулптура удивен: "Говори!" Под дланите ми живо тяло мърда, топлина излъчва. И не съм броил героите колко са, но това множество от образи и съдби, усещам го, полека-лека взе да се отдалечава от мен, нехае за мен, ето това е страхотната тръпка за творящия. Дали ще са достатъчно релефни тези присмехулни чешити, че да издържат непукизма от страна на читателя?
А кой е моят читател – не е ли и той също такъв особняк? Моля се да открие себе си в тези анекдотични историйки: хем, да се види дете, което е расло в нашенския батак, и като е пораснало и е вече възрастен човек, не е спряло да се смее и диви над света с неговите чудати преображения, и на първо място – над самия себе си.

  26 uni 2004 

  Окончателно! Край, край и край! Приключих с "Ламски" във вид, който най-сетне ми харесва, и го записах на компакт-диск (Част ІІ и Част ІІІ до края). Книгата всъщност е с отворен край, искам да си седи като недовършена, та който чете, да вижда епизоди от собствената си участ на българин, с които би могъл да допълва историите на Ламски.

  Турих цена 7 (седем) лв., което – ако се разпродаде тиражът от 130-150 екземпляра, означава максимум 1000 лв., т.е. покривам си три четвърти от разходите по първото й издание. Не ща печалба, поне засега! Предвиждам светло бъдеще за "Ламски", ала за мен си ме е страх. Тонът във втория пласт на текста е остричък, публицистичен, та е възможно някой от засегнатите да се инфектира. Вече съм я сърбал тази попара, хем три-четири пъти**, но това е положението: Който го е страх от мечки, не ходи в гората.

  От май 1981 г. съм се самозаточил в анонимността. Това дотук са 23 (двайсет и три) години затаяване. Не знам друг тъй самозаточил се. Усещам се авантюрист, хазартен тип на рулетките в Монте Карло. Известно време ми предстои полека да се завръщам към познатия си хлапашки нехаен стил живеене. Доста престоях в този мой манастир.

  Вчера бе годишнина от рождението на писателя Димитър Димов (1909-1966), автора на романа "Тютюн". Писането на книга е монашеско занимание. За да постигнат стил в писането, авторите се самообричат на еднообразен откъм суетността живот. Такива са Балзак, Стендал. А пражанинът Ярослав Хашек, жизнерадостният уж мухабетчия от пивницата "При чашата" на смъртно легло – кажи-речи, до последния си дъх диктува последните страници на романа "Швейк". И книгата му останала уж недовършена, но недовършена по най-красивия начин – оставена животът и читателите да я дописват.
Тези отшелници до един са си заложили на карта сладостите от нормалния животец с неговото суетене и движение из материалното пространство. Ледени са териториите на Духа. Ай-й-й, как ми се живее! Струва ми се, заслужавам и компенсация за тези две последни години странене от авантюри и женски съблазни. Още не съм измислил как да се самовъзнаградя. Може би едно пътуване до морето, Балчик и плажовете между Тузлата на четири километра от Балчик и после до Каварна, да речем, където живеят вероятно моите обгорели от първия си брак съседи в Тригорци Кольо и Костадинка и кипро момиченце Цветка, което се въртеше покрай изтърсака им в бедняшката къща.

  28 uni 2004

  Вчера печатарят Тодор Чонов трябваше да ми позвъни кога да го взема с колата от жк Тракия и да подготвим на моя компютър огледалните отпечатъци за Част ІІ и Част ІІІ на книгата, както обеща в събота. Два пъти му звънях: в четвъртък: да му кажа, че колите ще са не трийсет, а трийсет и една (496 страници); и после в събота: когато ми каза, че в неделя ще идва от неговото село Рогош в пловдивската си боксониера.

  Започвам да се дразня. Мисля, че не съм му давал повод за финансовата страна на отношенията ни, че да се дразни. Опитвам да разбера стила в работата му, доколкото е свързан с участта на ръкописа ми. Като се хване конкретно с работа на компютъра, виждам, че е работохолик, държи се мъжки; вероятно тук може би да е по-издръжлив от мен. Проблемът е, докато се залови с една работа; вероятно си има повече задачи, само дето не е склонен да спазва сроковете и хубавите си обещания. То е артистичен тип подход; и аз донякъде съм същият: очаквам музата да запърха наоколо, понякога вътрешното настройване у мен ми отнема време: дни, месеци, някога години. Четири години се настройвах, преди да се заема с прочита и ровичкане из скритите послания в Библията***. Перфекционизмът е друга особеност на артистичното, което откривам и у Чонов. Но се различаваме по упоритостта да се следва веднъж зададената тема.

  За мен общата ни дейност по ръкописа при всички случаи е от голяма полза, ала не мога да разчитам, че ще е ангажиран духом, когато не е обвързан с чисто материална изгода. Материалните ми отношения с него приключиха от моя страна и сега – като не съм в състояние да наливам още пари в своето начинание, естествено за българския ни манталитет е печатарят от с. Рогош да ми бяга по тъча – да се крие, казано накъсо. Предполагах тази реакция още след злополучните визитки, които се печатаха повече от година, след като предварително му ги платих на двойно по-висока цена, уж за да станат експресно... И когато подир четиринайсет месеца ми ги представи, оказа се, че ни номерът на телефона, нито номерът на джиесема ми е както са отпечатани на тези злополучни визитки. Дано опасенията ми не излязат верни!

  Навикнал съм на такива подсичания в кръста; този риск съм го преценил и знам, че няма да се унижа да тичам по петите му, че и да настоявам да спазва, което е обещал. Но жалко, ако се размина с човека, защото може да ми е ценен приятел и помощник в компютърните умения. Каква перспектива му предлагам? Че ще печатам ръкописите си при него оттук-нататък. Кога обаче – един дявол знае; понеже издаването на книга, за моя хал то са много пари накуп, пък и нямам какво конкретно в момента повече да предложа на този "приятел", който сам ми се натрапи с чудесните си обещания, че ще ми свърши качествено и в срок работата. В момента имам около паусите приключена едва една трета от книгата (част І, 144 стр.); имам и приключена текстообработката на ръкописа за предпечат на останалите две трети от "Ламски". И нищо за... дадените от мен пари, с които яко задлъжнях към Учителската каса за две години напред.

  Мога да тръгна да търся фирма спонсор, та да извадя книгата във фирмата на Иван Тафков от пловдивската печатница "Taf", но онези хора от "Taf" искат майка си и баща си, за да ми свършат работа. Как да убедя когото и да било, че книгата ми има някаква стойност! Та значи, окачвам на гвоздей всичко дотук правено-недоправено и очаквам по-добри дни. Майната му! Аз съм си по-важен... При такива загуби същественото е да си съхраня уважението към себе си... Това тук е България със столица селото Рогош, Пловдивско, и нищо не става, както си го пожелал, независимо какви мераци си имал.

  Следва

Пловдив – гнездо на пошлост, невежество и култура

Plovdiv, edited on 18 jan. 2024

Илюстрации:
- Главната в Пловдив край кино "Екселсиор"****
- Кръстовището покрай старата Джумая джамия.

–––
* В англ. by obsess завладявам; obsession мания, идея фикс; obsessional вманиачен, самозабравил се; obsessively маниак.
** Прогонването заради критична статия от младежкия вестник "Комс. искра" през август 1981 г. е един от тези  случаи.
*** От четирийсет и шестата до петдесетата ми година. 
**** Старото име най-красивата сграда в Пловдив след разрушената поради невежество "Аптека Марица". 
Бел.м., tisss

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1487.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1487.)  

  Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далеч по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както живописeцът, например, улавя характера по черти на лицето и по израза на очите, без да обръща внимание върху останалите части на тялото, тъй и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата и чрез тях да пресъздам живота, а военните подвизи оставя на други автори. – Плутарх, "Животопис на Александър Македонски"

    7 uli 2004

                               КНИГАТА (2.) продължение 

  Печатарят-поет-кмет-общественик и пр. Тодор Чонов от село Рогош ми разправи как бизнесът работи баш по американски, в случая с познат нему бизнесмен, собственик на бензиностанция. Пуснал за продан бензина на доста занижена цена, като разчитал да му нарасне клиентелата, обаче се получил обратният ефект: клиентите престанали да зареждат от бензиностанцията му, понеже решили: щом продава евтино, менте ще да е горивото, шашма, нещо нередно при дизела и при бензина. По тази логика, която и съседът Митко Йовчев, и колеги сред колегите ми учители ми внушаваха, че цената за вложения труд и материали от моя страна надвишава 25 (двайсет и пет) лв. реално за екземпляр, пред фиксираното в редакторското каре 9,90 лв. добавих единица и тъй стана "престижното" 19,90 лв. за екземпляр от "Историйките на ученика Ламски". 

  "Не всеки да може да си я купи! – акъл ми дава Чонов. – Щом книгата ти е добра, и цената трябва да съответства; така ще буди интерес у клиента". Спомних си картина, за която пловдивският живописец Пламен Желязков (1947) – приятел от детските ми години, определил цена 270 щатски долара, и въпреки че галеристката му горещо го увещавала, не смъкнал нито цент. След три месеца опити Пламен да смъкне цената, младо семейство платило за платното му. Настоявали да се видят с художника и при срещата дамата рекла: "Ограничихме си битовите разходи само за да си позволим да купим картината. Сега сме убедени, че щом не склонихте да намалите цената й, значи заслужава вложените пари. Благодарим за щастието да имаме вашата картина!" Баш по американски. Когато мога да ти смъкна кожата, що да не изкяря от мерака ти! Че се и гордее търговецът му с търговец, за когото нещата се свеждат до пари, или както се изцепил легендарния чикагски гангстер Ал Капоне: "Което не се купува с пари, купува се с много пари! Всичко си има цена, тъй че не става дума само за някаква си картина.

  2 uli 2004   

  Приключихме работата по книжното тяло. А и огледалните отпечатъци за цинковите отливки са готови, разпечатани на моя принтер, и паусите** от тях са у Тодор-Чонови. Предстои да се правят плаки от паусите, и това, според зарзаватчията, щяло да стане в Пазарджик, където имало устройство за автоматично сканиране. "Ще гледам докъм 20 юли книгата ти да е готова". Надвечер с печатаря се отбихме у Емил*** и бъбрихме в Емиловата светая светих – в мазенцето, където Емил си е устроил кътче за писане, от пода до ниския таван замляно с книги... Емил спомена, че и той се навивал на свои разноски да си поръча при Чонов сборник разкази. Според печатаря, общественик и поет, зарзаватчия и бивш-кмет на Стария град, и уважавана личност в Пловдив, за 150 готови екземпляра 45-грамовата вестникарска хартия щяла да ми струва двеста лева, а ако била финландска офсетова хартия от 70 г/кв.м, както настоявах, цената за такъв тираж на книгата ми била 500 лв. "Моят кяр от книгата ти – муси се е 260 лв. Никакъв кяр не е това, ако искаш да знаеш! В Интернет има таблици за цена на работата, която ти върша. Направи справка да се убедиш каква отстъпка ти правя!" Само за вадене на плаките в Пазарджик са му били нужни поне още 100 лв., които естествено ги нямал в момента. Дебелината при гръбчето на корицата бяхме се разбрали да е 25 mm; снощи, докато киснем в мазенцето на Емил, печатарят-зарзаватчия отсече: "А бе-е, 20-23 mm ще е"; което – вече проумявам, идва от разликата в грамажа и обема на хартията. Бая по-тънки ще са листовете от онова, което вече се уговорих с него.**** Работата излезе афиф: книгата ми ще сивее, няма да е с онзи празничен вид, както въодушевен се бях размечтал. Но какво да се прави, такъв е животът! "Суров е животът!" – тържествува фатмакът от вица за казармата.

  Оставих си журналистическата карта за СБЖ***** при Георги Найденов, плюс 12 лв. за членския внос. Тези дни Денчо Владимиров някой си, като ходел при управата на СБЖ в София, щял да уреди възстановяването на членството ми в СБЖ. И това беше възелче за развързване преди появата на книгата ми за продан. Като ме тупа ухилен по гърба, Найденов (1943) пред Денчо ей така се изрази: "Ще гарантирам за Жоро, че е бил дискриминиран от оная власт, няма проблем да му подновят членството в СБЖ". Думата "дискриминиран", ми направи впечатление, видя ми се представителна, та и пресилена, и се замислих: Наистина ли партайците са ме дискриминирали, защо ли да не потърся връзка с г-н проф. Михаил Неделчев (1942) да ме включи в онзи Списък на дисидентите, да ме впише сред Активните борци срещу комунизма и прочие... Все кяр ще има в тази далавера, без майтап!******

  Седемнайсет лева са ми дълговете за месеца: 10 лв. заем от съседа Митко Йовчев, 20 лв. – от училищната касиерка изкрънкани, 40 – от съседката по етаж: 73-годишната Щерионка (Стела) Влахова. Не съм си платил за тока, водата и за домашния телефон от миналия месец. Бях у Чонови в село Рогош, когато Вера – по-голямата от двете ми щерки, звънна по джиесема: "Тате, обаждам се да ти се похваля... Взех си държавния изпит с "Много добър", но ме е яд, защото според мен заслужавах шестица". Рекох й: Браво, тати! Ей тъй делово си общувам с дъщерите само при изключителен повод за радост; инак, за болести или битови тревоги си мълчим, крием. Голям ден ми е днес. Приключих работата си по текста; оттук-насетне всичко по отпечатването и свезката зависи от зарзаватчията.

  4 uli 2004 

  За цената на "Ламски". И досега не съм убеден двайсет лева не е ли отстъпление от първоначалната ми идея, че това е книга за обеднелия българин. Че кой ли ще я купи при такава цена! Сто и петдесет екземпляра мижав тираж може да означава само две неща: 1) Или авторът-издател финансово не е могъл да си позволи повече (каквато е истината); 2) Или книгата е предназначена изключително за ценители-библиофили, да бих могъл да си позволя този каприз – луксозно цветно издание с гланцирани твърди корици. Боже мой, кои ли ще са в опоскана България библиофилите с пари? Ето кои!

  1. Продажните лицемерни депутати в Народното събрание на Република България.
  2. Банкери, заможни бизнесмени, политици, реститути, адвокати – тарикати от сой.
  3. Интелектуалци, които биха се изкушили да прежалят някоя пара в повече за книга на неизвестен, изпълзял из дълбините посредственост провинциален натрапник.
  4. Юпита, млади нахъсани проспериращи българи, като трийсетинагодишния Ангел, сина на съседа Митко, чиято месечна заплата в чужда фирма била от 3500 лв. нагоре.

  Захванах да обмислям рекламна стратегия. Да речем, страница на Ламски в Internet; достъп до парламентаристите – чрез депутат от партия "Новото време" или НДСВ; да сключа договор за ползване част от билбордовете на Кривицки: реклама по големите пловдивски булеварди, входа и изхода от града; ежегодният панаир на книгата; афиш с лика на моя 11-годишен Ламски и предизвикателен надпис на английски с иронично внушение за разхвалваните по света изсмукани из пръстите чудеса на Хари Потър (по които луднаха и някои колеги), с текста: "I like Lamsky!", демек: "Вие пощръкляхте по Хари Потър, аз си падам по Ламски!" Иде ми наум как всеки от тези 150 екземпляра на книгата ми може да носи уникална сигнатура и знак – успея ли да си осъществя бляна за библиофилско издание с над сто и двайсетте весели графики от книгата. Помечтах и за други неща, като да речем, превод на руски, немски, френски, испански, китайски, джигитайски, и непременно на енглиш ланглиш – езика на господарите на света. Дали онзи, който отстрани наблюдава, не е по-вътре в нещата, че книгата ми е обречена?!

  Реших, че е редно да си изясня: при евентуално допечатване, като осигуря хартия и мастила, колко ще ми струва, при допълнителен тираж 150 екз., екземпляр от книгата. Занимаваше ме и немаловажният въпрос: Кои би могли да са коментатори на книгата! Отлично знам, че има и сега у нас като при соца хергеле литературни корифеи, които за някой лев, и мазния буламач ще обявят за Книга на годината, Книга на столетието.

 5 uli 2004 

  Видях се с колегата Ангел Грънчаров (1959), пихме по бира в кръчмето "Синия кос" покрай разбития път за с. Ягодово, попитах как мога да си отворя страница в Internet, възможно ли е изобщо, какви пари ще ми струва и на кого още ще ми се наложи нещо да плащам. Носех в джоба три листа формат А4 с отпечатъци – макулатура, извадена на печатарската машина в Рогош от книгата, и Грънчаров пожела да му дам записа на дискетата с рисунките за кориците и с текста, който бях приготвил на CorelDRAW 12 с рекламна цел... Всяка седмица, през два-три дни, илюстрация от книгата в Internet би могла да се обновява, да привлича постоянен интерес с откъс от общо 120-те весели епизода на книгата. Мина ми през ума да предложа на моите бедстващи колеги да ми продават книгата срещу 25% комисионна: по 2,50 лева за всеки пласиран екземпляр да оставят за себе си, както процедират днес търговските фирми за козметика... Така ще избягна неудобството да вървя като селски глашатай по улиците на Пловдив или да вися по спирките на градския транспорт сам със себе си и книга, която е може би най-екзотичната част в последните двайсетина години от живота ми.

  И куп още смахнати идеи ми се въртяха в ума. Случвало се е да скачам посреднощ, да запиша поредната щура идея как книгата ми да стигне до своя читател. Идеите ми набъбнаха до трийсет и три, когато изведнъж осъзнах, че една успешно реализирана на пазара при Търговците в Храма книга може да те изстреля като автор и бизнесмен високо в Космоса, но е в състояние, и то твърде вероятно за нашите условия тук, да те загроби, да те превърне в мизерен, хленчещ амбулантен нещастник, в събирач на пластмаса от контейнерите за боклук. З
а няколко подобни трагикомедии чувам, една от които за пловдивския автор на разкази Янко Стефов (1941). Заложил клетият Янко апартамента си срещу заем от банката на някой Левон Хампарцумян, за да си издаде книгата, пък после търсил кому да продаде дома си в пловдивския жк Тракия, докато не го изритали в чест на банката с полиция и съдия-изпълнител от дома му барабар с невястата г-жа Стефова. Някога, нахакани, дръзки филибелийски хлапаци имахме си лаф за будала, ахмак, наивник, акана балък: "Драго ми е, аз съм овчарчето Калитко!"

  Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 17 jan. 2024

Илюстрации:
- Типичното парвеню Михаил Неделчев (1942).******
- Кадър от филма "Хлапето" (1921) на Чарли Чаплин.

___
* Плутарх (на гръцки: Πλούταρχος) – древногръцки историк, биограф, есеист и философ-платонист, е роден във видно семейство в Херонея, близо до Делфи. Неговите трудове включват Успоредни животописи и Моралия (обичаи, нрави). Известен с творбите си в Древния Рим и получава римско гражданство. Магистрат е в Херонея. Бил е посветен в мистериите на бог Аполон и е сред жреците на делфийския оракул, като задължението му било да тълкува предсказанията.
** Паус – Гладка полупрозрачна хартия, подходяща за писане, техническо чертане, рисуване и лазерен печат, т.нар. "оризова хартия".
*** Емил Калъчев (1932-2013), белетрист, драматург.
**** Седмица по-късно, на 9 юли 2004 г., от Милчо Стайков – служител във фирмата "Полиграфснаб" АД, ще науча, че хартията е на много по-ниска цена от онази, която ми обяви печатарят.
***** От 1977 г. съм в Съюза на българските журналисти, Найденов държеше връзка с управата на СБЖ в София.
****** https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)    Пазете се от книжници, които обичат да ходят пременени и обичат поздравите по тържищата, предн...