Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 16 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (64.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (64.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  16.05.1999.
  Той е последният от родените между 1909 и 1922 г. петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан, Кирил, синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам нищичко за живота на тези двама мои баба и дядо освен откъслечни приказки, които дип нарядко баща ми през зъби е процеждал, като например изреченото през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра, бъдещата моя женитба; казано обърнат, през рамо – ни похвално, нито назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой го знай какво се е разпищолил в онази негова Добруджа!"

  Били така бедни, че к
огато се родил най-малкият, съседите довели двама добре облечени мъж и жена, семейство бездетни от Бургас, да го осиновят. От едничкото ми ходене в родното му Харманли помня как, докато изпъваме шия с баща ми към мизерна едноетажна къщица с висок покрив в занемарено дворче с вече изсъхнали гергини, хората отвътре ни загледаха тревожно и той рече: "Хай да се махаме!" И се разбърза по улицата, по-далеч оттук. Постоях, преди да го догоня, като пробвах да си представя как са живели някогашните седмина Бояджиеви в онази тъжна къща.

  Ай, колко съм пляскал по реката посраните ти гащи на Улу дере! – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият през 1909 г., връстник на поета Никола Вапцаров, високият, белолик и строен Димитър, чичо Митко*. Татко му викаше Бате Митко, той бе първородният. Няколко пъти ги заварвам двамата да си бъбрят, по-точно казано, Бате Митко говори-говори-говори, а баща ми мълче и нещо си върши покрай дърводелския тезгях, пренарежда джунджуриите из десетина чекмеджета и тенекиени кутии с гайки и болтове. Като си помисля, и четиримата, без втория брат Дончо, който "много си падал по живота", че обичал шумните компании и си купил комплект барабани (барабанист бил), имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид, към приспособления, инструменти, поддръжка или преустройване на какви ли не машинарии – мотоциклетни двигатели, шевни машини, дърводелски инструменти, кино-машини, електро-прибори. Сръчни, предприемчиви, родени само за да бъдат стопани, всеки в своя си дюкян да заляга с мерак и със занаятчийския си хъс и майсторлък.

  Вдигам те от тракийската пръст, мили татко, сантиментален ставам, изправиш ли се в мислите ми пред мен, мълчаливецо! Чак ми се реве заради теб; и ах, как стават тези работи, кому да обяснявам, че в тази твоя обикновеност и печална несрета си ми примерът, мярката ми за човеците и живота – хем кротък, хем рязко очертан, но доверчив, неспособен да се справя с хитреци и онази лицемерна измет от надменни тарикати и ловки изнудвачи. Майка ми пазарджиклийката търчеше да го оправя по разни канцеларии, току възнегодува: "А бе, Кинчо, като не знаеш как да им го кажеш, мълчи си!" Ето случай, когато изрече тези люти думи, а той я гледаше с ясносините си очи на лекокартечар от войната, без да мигне... Мерак му беше да иде година-две да работи в Либия. Познат някой му пуснал мухата – Либия, та Либия: като работиш някоя и друга годинка в Либия, току-виж уредил си борчовете, килими ще си купиш за вкъщи. Братовчедът Гошо, на Атанас – за мен Чичо Насо, синът, четири години в Бенгази беше строителен техник, и той превъзнасяше Либия. Та значи, приготви си баща ми молбата (майка ми му я съчини и написа всъщност) и тръгнаха двамата с нея от канцелария на канцелария, па и до София ходиха, че тук май нещо запецна, и онази мечтана и сънувана негова Либия взе да се топи като мираж в пустиня.

  От софийско някакво си там министерство му рекли: В Пловдив, Кириле, ти мътят водата, ний не те спираме, но там трябва да си оправиш бакиите, на местна почва. И се оказва, че тукашното окръжно МеВеРе** било категорично против. Нареждат се двамата с майка ми – а тя, кавгаджийска люта семка от два яки чорбаджийски рода: калугеровски и перущенски, пред парадния вход на Пловдивското окръжно МеВеРе. Пред дебелотапицираната кожена порта майка ми посъветвала баща ми: "Ти, Кинчо, сега си мълчи, хич се не обаждай. Остави аз да убедя човека. Отговаряй кратко, и то само ако те питат". Влизат. Чинно застават пред бюрото. А възпълен подполковник някакъв си плешив иззад бюрото папка дебела три пръста вади, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда с устни, сегиз-тогиз бърше си очилата и повдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, и когато отгърнал и последния лист на досието му, писано от хора на властта, с тенекиен глас изсъскал: "В чужбина ний само наши си хора изпращаме, сигурни хора. А кой си ти, какъв си й ти на тази държава, че теб да изпратим? Партийният секретар в квартала ти и другарите от ОФ-е черно на бяло са отбелязали, че си аполитичен. В кръводаряване и в почистване на градинки, при засаждане на дръвчета и цветя, в акциите за събиране на хартия и старо желязо как па ни веднъж не си се включил, в ни едно квартално мероприятие не си участвал! И сега се натискаш. А?! Що се натискаш!" – хванал да барабани с нокти по бюрото.

  Обадила се майка ми: "Ми дошъл си от фронта с Орден за храброст. Можем да ви донесем ордена да го видите". А на чешита с метални две петолъчки на пагоните, за небцето като да му залепнало онова негово "аполитичен"; аполитичен, та аполитичен, пък се и натиска. Дръпнал им той назидателно слово да си налягат партакешите. Либия ли! Каква Либия, драги? Бъди рахат, че не сме ти взели мярката. Либия не е хапка за всеки никаквец и самозванец! Либия ще видиш, ама през крив макарон. Рекла да се обади пак майка ми, но в онзи сюблимен момент татко, който дотук само попивал с очи тъпанара с пагоните на подполковник от МеВеРе, кротко се обърнал към нея и с гръб към канцелариста: "Надке, хай да си ходим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади". Това само рекъл, и настанало сякаш Второто пришествие. Че като скочил онзи ми ти шапкар, като се разкрещял: "Вън! Вън! Марш от кабинета ми!" Но те и без това вече презглава се юрнали към мраморното стълбище, докато онзи гърмял и трещял зад гърба им. Пак добре, че не наредил часовият на изхода да ги арестува! 

  Така загина още една твоя мечта, мили татко. Пак за работа се беше размечтал, та какво ли друго! Работата бе твоето щастие и твоят празник, твоята гордост на мъж, твоята веселба. Докато съседите наоколо живееха с труд, ама и с отдих – ходеха за риба, киснеха в кварталната кръчма да бистрят политика, напиваха се, сбиваха се, блъскаха белот, сантаси и табла, ходеха по мачовете на местните футболни отбори, враждуваха помежду си или се изтягаха в неделния ден, обзети от безделие, ти, мой мили, все нещо работеше. Стърже рендето в полутъмната изба, работилничката ти, ухае на туткал и чам, на талаш и стърготини в твоята светая светих, та адвокатът от третия етаж над нас напереният Запрян Джонгов – когато се преселихме да живеем срещу черквата "Свети Георги" в Мараша*** не се стърпя веднъж и пред мен, татко, ти се скара: "Абе, Кириле! Какво пак си се заврял в тая изба като къртица? Все нещо режеш, стържеш, ковеш. Че какъв християнин си ти, нашите християнски празници не почиташ!" Зинах да му отвърна на набожния праведник, но баща ми ме тупна по гърба, та чак залитнах: "Не се разправяй!"
  Сприятелихме се сетне с този 75-годишен сербез адвокат. Бил в началните години след Девети (септ.1944) Голямото добрутро: "Ний – казва, двамата с Трайчо Костов ей тъй – както с теб сега, коляно до коляно сме си хортували, депутати в Народното събрание". Ударила ли го Народната власт на партайците, не го ли ударила, не ми е известно. Щом го оставили жив и се хвали, значи не го е ударила. Председател бил на адвокатската колегия в Пловдив след Девети. Кани ме да му гостувам в родното му Правище****. И не му отидох на гости в Правище. Че как да ида! Нали съм син на къртица, трябва да си знам дереджето и ролята в неговия свят. Пустият му Запрян!

 Аполитичен – страшновата дума. Хем бая съдържателна. Този етикет партийците лепяха на всеки, който не беше склонен да им се мазни, не се изказва пламенно по събрания и агитки, раболепно не кърши глава и кръст, не пъчи гърди, не квака по митингите с "Да живей" и "Ура", не съчинява скришом доноси за комшията, не маже с четка баданарка лозунги по къщи и дувари за славната борба с империализма, не скандира по площадите, не се натиска в първата редица да носи байрака, не слухти иззад черковната ограда по Голямата Богородица, по Великден и Коледа да запише в информацията си до МеВеРе кой палил свещи, кой се кръстил пред иконите, нито се натиска пръв авер на местния деребей да стане, не се натяга в мероприятията на низовата ОФ-организация или в първичната партийна организация на БеКаПе, не се горещи, не ръкомаха бурно, не вири показалец към тавана. Години по-късно, есента на 1980 г., когато след изгонването от вестника онези същите, дето ме уволниха, ми предложиха да се заема на обществени начала (без заплащане) с кварталното ОФ-е, на едва-що застрояващия се краен квартал на Пловдив Изгрев, хич не се и колебах, рекох на майка и татко: трябва да й узная аз механизма на дяволската тази машина отвътре как действа, как се движи.

  Така геройски загина и доста приветлив и сдържан на вид колега от местния ни някогашен младежки седмичник, доскоро заместник-главен редактор на може би най-високотиражния в цяла Южна България ежедневник пловдивския "Марица". Бившият на ГК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП Дража Вълчева, зло не ми е сторил. Но една нощ в старата печатница на улица "Кракра" 11 по време на дежурство двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря подхванали тогавашния заместник-главен на "Комсомолска искра": "А бре, Гошо, едно момче от нашата черга имаме при вас, какво тъй сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате?" А Георги Петров, който инак знае да си мери приказките, меко ги посъветвал: "Че какъв ви е на вас Жоро Бояджиев! На Бояджиев баща му частник".
   
 Туй то, частник! – етикет в устата на верен човек, който по онова време ни пишеше досиетата във вестника. И Митето, като ми препредава какво им рекъл Гошо Петров от Кичук Париж, угрижен вече не толкова за мен, колкото за себе си, не пропусна да добави: "Ти сега да не вземеш тъпан да биеш какво сме ти казали! Ний фактически нищо не знаем".

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 16 fev. 2020

Илюстрации:
- моят баща по Главната на Пловдив, лятото на 1944 г.; 
- Георги Петров (1944) г., бивш зам.главен редактор***** .
____
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската Военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Това NSU и бял акордеон "Ноner" бяха единственото му ценно имущество на пришелец в този град.
** Пловдив ми е роден град, но не 
знам по-печално Царство на посредствеността с местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; чантаджия зовяхме единствения в махалата чиновник, който просто се отличаваше с масивните си рогови очила; със завист проследявахме как с пружинираща походка върви по улицата с издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае дали обяда си или халва е носил вътре, но ние, махленските босоноги хлапаци, си представяхме документи, документи, документи, много документи, нещо опасно според представите ни на деца на най-обикновени бедняци от махалицата, населена от пришълци в подножието на Джендем тепе и ограничена от Пещерско шосе
*** Един от най-старите райони на Пловдив, между река Марица и Бунарджика.