ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1482.)
Като обсъждам с човек от майчиния род живота, характера и стореното от предците ни, разбирам как леко издаваме меродавни оценки и колко невероятно трудно е да ги разберем защо били такива, каквито са, само не и ангели небесни. – Аноним (1947)
29 uni 2019
БОРИС И НЕВЕНА
Красимира Пецова (1956), по-голямата дъщеря на третата от петте рожби, четири женски и едно мъжко, на пазарджиклията Борис Дявола и перущенлийката Невена:
– Дядо (за Борис Дявола бъбрим) не притежаваше никаква нравственост и чест!
Георги К. Бояджиев:
– Посочи ми, моля те, какъв се е показвал пред теб.
Красимира П.:
– Скъпи бате Жоро! Струва ми се, прекалено идеализираш дядо Борис. Живяла съм в близост край него повече от осемнайсет години. Той беше жесток човек към всички в двора му. Заканваше се да ни убие, може би само обстоятелства му попречиха да го направи. Помня два много ярки момента, от които и досега настръхвам и се ужасявам от кармата ни. Първият път татко ми беше в командировка и дядо дойде да блъска по вратата на нашия дом. Счупи стъклото на заключената врата. Разпищяхме се, и майка ни вкара в една от предните стаи. Застанахме по-далече от прозореца, но той дойде с пушка: заканва се, кълне ни люто. Майка взе брадва и застана скрита; ако влезе, както разби стъклото, тя да се опита да ни предпази. Със сестричката ми така страшно сме пищели, че съседите извикали милиция... Обезоръжиха го, арестуваха го, а после му отнеха двете ловни чифтета и разрешителното за лов.
Втори кошмар. Още не се бяхме оградили с мрежа в отделно дворче, когато посегна да убие сина си вуйчо Любен. Нужникът в двора беше общ, вдясно от портата. Около 4 часа една лятна утрин вуйчо влязъл в нужника, а дядо с нож в ръката притичал и се надвесил над отвора в дъсчената вратичка; размахвал ножа срещу сина си и крещял: "Ще те заколя, сине майчин!" Баща ми и мама чули виковете на вуйчо. И майка ми се развика за помощ към съседите, а татко скочи от прозореца на втория етаж, който не беше по-нисък от три метра. Заслепен от ярост, дядо ни Борис не го видял и татко му хванал ръката с ножа, а с другата ръка – през лактите, и така го удържал. Представяш ли си какъв ужас е било пред насъбралите се полуголи сънени съседи, вуйчо и татко – също по бельо, и уплашени. Само Борис Дявола, в Ада да гори дано, със сигурност е в Ада! – бил облечен. На делото после се опитал да се защитава, че татко и вуйчо го нападнали, а съдията му се изсмял: "Само вие, Борисе, сте бил облечен и с нож!"
Моите родители и вуйчови много си патиха от неговата дива злост и кавгаджийство. Питай Венчето – братовчедка ни, как ги прогони от къщата и как отидоха да живеят на квартира в едни бараки зад пожарната в Пазарджик. Съди дъщеря си и баща ми Иван, съсипа ги от ядове. Не даваше нито метър от двора, нямаше как да си влезем у дома! Докато съдът не го принуди да отстъпи един метър пътечка до къщата и ние веднага я оградихме с мрежа. То беше постоянен тормоз. Колко скандали още имаше! Но тези двата бяха страшни. Е, ти си го обичай, но не го величай. Той проявяваше чудовищно отношение към близките си. Ами заради Баба Помада (бездетна, за която се ожени в 65-ата си година)!? Единственото добро, което съм видяла у него, бе, че четеше много книги. Когато изпращаше някого от нас – внуците, да му купим цигари от кварталната кръчма на улица "Дунав", плюе и казва: "Ей, докато плюнката ми изсъхне, да си тук!" Загорча ми кафето тази сутрин. Треперя, докато пиша. Спомни си, разказвала съм ти тези неща и друг път. Имали сме десетина дела с него: то за какво ли не! Вие му бяхте единствено мили, че го виждахте само в добра светлина, но останалите му близки, го проклинахме... Дано в Ада да гори! Искам прошка за детските си клетви от Бог, ама на дядо ни Борис никога няма да простя. И моля те, не пиши художествени измислици от детските си спомени!
Георги К. Бояджиев:
– За случая с вуйчо знам; споменал съм го вече някъде в тези текстове. Досега три часа в гаража си пастирах колата и си мислех за това, което си ми написала. Виждам, че си добавила и доста подробности. И съм сигурен, че е точно както го пишеш, не са ми нужни доказателства. Само да те питам: Тъй като всички ние сме излезли, според библейския израз, "из чреслата" на Борис Дявола, имаш ли нещо против да добавя и репликата ти към текста, в който съм описал този негов дяволски образ ненагледен? Ако склониш да добавя думите ти – преди да кача текста в блога си, ще ти го пратя да прецениш. Ако имате с Венчето и други преживелици с дядо ни, моля, добави ги.
Красимира П.:
– Да! Но днес повече не искам да се тровя с ужасните си спомени от него. Имам още какво да добавя, но тези бяха най-отровните. По-късно!!! Пък и попитай Венчето.
Венчето или Невена е щерка на вуйчо ми Любен – Малкия Дявол, както го наричаха в Пазарджик, като всеобщ любимец на пазарджиклии заради шоуто, което им правеше в някогашните състезания по колоездене, които траеха по седем до десет дни, а накрая завършваха с четирийсет обиколки в бетонния кратер на колодрума, на Острова сред Марица. Малкият Дявол влизаше последен в бетонната чаша и сред ликуващия рев на екзалтираната публика, и след като един подир друг с всяка обиколка изпреварваше съперниците, с далеч от над половин обиколка преднина финишираше винаги пръв. Виждал съм, като хлапе 6-7-годишно, негови почитатели да го носят на ръце, както си е върху спортния велосипед с велокаската и ръкавиците, от колодрума в Острова до площада с часовниковата кула, следван от огромна тълпа пазарджиклии. Снимката на точно такъв момент след състезанията си донесох в Пловдив и тайно съм й се кефил като на особено скъп спомен. Години по-късно, колкото да съм я търсил, уви, не мога да я открия.
Георги К. Бояджиев:
– От години имам идея, от която не съм се отказал... На 17 септември да се събираме братовчедите в местност някъде край Пазарджик. Виждам, дъщерята на вуйчо Любен чете каквото й пратя. Пращам и на сестра ти, Малкото Венче, линкове към текстовете за миналото на Дяволския род. Коя от двете е по-голяма: ти, или Венчето на вуйчо?
Красимира П.:
– Родена съм на 15 юли 1956 г. в Исперих – родния град на татко*. Голямата Венче е родена на 28 декември 1956 г. в Пазарджик. Малката Венче – сестра ми, пък много по-малко е живяла край дядо ни Борис. Тя е родена на 26 януари 1963 г. в Пазарджик.
Георги К. Бояджиев:
– Помня баща ти, кога за пръв път влезе в двора на къщата на улица "Тунджа" № 18. Беше в милиционерска униформа. Пристегнат, русоляв, колана с кобура му помня.
Красимира П.:
– Идеята ти е прекрасна! Сестра ми вече живее за постоянно в Испания... Трудно ще се съберем, но можем да опитаме.
Георги К. Бояджиев:
– 17 септември е Денят на Света София и нейните дъщери Вяра, Надежда, Любов, а това са ключовите три имена за перущенския род на баба ни Вена (Невена). Идеята за имената я дава по-големият брат на баба, перущенлията Гълъб. Първата им дъщеря – Вяра (1920-1937), умира от уплах. Била е рядко красива. Изпратили я да учи занаят в местното стопанско училище. От нея у дома в избата на ул. "Ниш" № 4 майка ми беше запазила гергефа й с наченат цветен пейзаж заедно с фъкалото и конците. Когато се връща една лятна привечер от училище, пресреща я стадо млади биволета; държала ученическата си чанта пред гърди и така се свлякла, опряла гръб в дръвче. Залинява и след около месец и половина издъхва. Майка ми Надежда се ражда на Гергьовден, но понеже подхванали троицата от имена, не я кръстили Гергана, а като втора сестра подир Вяра, кръстили я Надежда. Трети е вуйчо ни Любен. За леля ни Виолета (1935-2015) знам, че се е родила на Цветница, както и че майка ти – леля ми Васка (Василка, 1931-2009) е дошла посред зима на белия свят с името си, на Васильовден.
Красимира П.:
– Да, татко ми бил милиционер. След женитбата с майка ми, в Исперих шефовете му предлагали жилище и служба във Варна, ама майка ми с Дяволския си инат настояла татко да се откаже от службата в МВР и да заживеят в Пазарджик. Фукала се с баща си чорбаджията и с възможността баща й Борис Дявола да им дари четвъртина от двора да си построят къща. Така и станало.
Георги К. Бояджиев:
– Двете сестри Надежда (майка ми) и Васка (майка ти) си приличаха по характер, все заедно, макар с разлика между им от поне пет-шест години, и по-късно, като омъжени.
Красимира П.:
– Изборът ти за датата е чудесен! Имаш основание... И сестра ми (Малкото Венче) си има дъщеричка Любомира, ти пък си имаш Вера и Надя. Да, майка ти беше най-близка с майка ми.
Георги К. Бояджиев:
– Има места в Пазарджик, дето Дяволския род може да се събираме на 17 септември.
Красимира П.:
– Искам да осъществя мечтата на моя чудесен татко: да имам апартамент във Варна. Можем и у дома да се съберем. Имам възможност да ви посрещна, и ще го направя с удоволствие.
Георги К. Бояджиев:
– Двете сестри си споделяли какви ли не нещица, та помня как майка ти ме покани да си поговорим веднъж във всекидневната стая на ул. "Янко Сакъзов" № 28 в Пловдив. Седят двете сестри – майка ми и майка ти, строги, и от вратата майка ти ме подхвана: "Бе, Джоре, да не си нефелен бе, лелиното...? Че жена ти ти изневерява".
Красимира П.:
– Майка ми беше гадна кучка!
Георги К. Бояджиев:
– Ето, сега се проявяваш като същинска внучка на Борис Дявола... Същият понякога съм и аз. Ако не знаеш, бил съм два шамара на майка ми, че беше връхлетяла върху моята Ася (1952-2017), която едва ли имаше и 45 килограма... Съдра й полата, че била къса, чак задникът й се виждал, та без да мисля извъртях й две здрави плесници и се изнесохме веднага от дома на ул. "Янко Сакъзов", когато Вера бе двумесечно бебче.
Красимира П.:
– И на теб не ти било лесно! Имам от единайсет години малък апартамент до канала в посока Черквата "Света Богородица", в пресечката преди Къщата-музей "Станислав Доспевски"...
Георги К. Бояджиев:
– Важното е да се съберем в Пазарджик или околностите, да отидем и на гробовете на нашите близки в Пазарджишкото общинско гробище.
Красимира П.:
– Всички, щем-не щем, си носим и от Дяволския джинс. Да, ще идем и на гробището! Добре е да се съберем в Пазарджик. Знам уютно едно битово ресторантче с хотелски стаи близо до моста с Кафенето на Лютата – "Старата къща". Може да си имат и сайт, да го видиш. Обади се и на Голямата Венче, потърсете и другите братовчедки: Мима (Мария) и Любка, (двете дъщери на леля Виолета), брат им Бате Колю (Николай, 1955-2009), майор или полковник в армията, вече починал и семейството му живее където той служеше, в Радомир.
Георги К. Бояджиев:
– Хубав-лош, дядо ни беше човек с голяма енергия, но на стари години очевидно е превъртял, назлобял е срещу своите, но такива неща не се прощават! Зад черквата "Света Богородица" в края на чаршията в Пазарджик някога имаше парк с ресторант...
Красимира П.:
– Той е по-обикновен. Пред черквата има друг, по-добър – зад канала, но не му знам името. На работа съм в Германия и се прибирам около средата на септември, така че организацията остава на теб и Голямата Венче, братовчедката; пенсионерка е, ще има време. Добри са и двете места. Към ресторанта пред черквата пак има градина, и той е битов ресторант, и откъм църквата се минава по дървено мостче. А "Старата къща" в нашия квартал си има история, свързана с дядо ни. Там бе домът на неговия голям и единствен приятел, скулптора, не му помня името, съжалявам! Из Острова е пълно с негови статуи, чешми, шадравани. Домът му сега е механа и хотел "Старата къща".
Георги К. Бояджиев:
– Спас... Всяка вечер беше у дома Спас, когато дядо и баба живееха долу, в лятната кухничка. Редовно идваше. Двамата тайно от съседите зад високия дувар се лепваха да слушат поредната емисия на Радио БиБиСи или Радио Гласът на Америка. Звукът от огромните камбани на лондонския Биг Бен звучеше 10-15 минути преди да започне емисията на БиБиСи за България, помня от ранните си детски години (1951-1954).
Красимира П.:
– Да, Спас.
Георги К. Бояджиев:
– Спас като че ли беше стар ерген. Помня къде точно живееше. Помня и нещо, което ми е разказвал... Един занаятчия си наел чираче. И като дошло време да му плати в края на седмицата за чиракуването, попитал какво ще прави с парите. И чирачето му рекло: "Ще си поръчам една тава баклава при сладкаря". И занаятчията рекъл: Няма да харчиш пари за баклава, аз ще платя цялата тава за теб, но ще излапаш всичката баклава пред очите ми". Изводът: Като преяло чирачето, повече само при мириса на баклава, му се повръщало.
Красимира П.:
– Е, неговата къща сега е механа.
Георги К. Бояджиев:
– Отсам моста към Острова, на 150-200 м вляво, когато отиваш към реката... А с леля Виолета имахме особено приятелство от време, когато съм бил 3-4 годишен; майка й, баба ни Вена, само с мен я пускала да излезе по пазарджишката чаршия. Бе най-кипра между щерите на Дявола. 14-15-годишна, заклевала ме да не издавам къде сме били и с кой момък се срещала. "Голям предател беше! – усмихва ми се четири десетилетия по-късно. – Прибираме се, и влезли-невлезли, топиш ме: Бабо-о, пък леля се гушкаше с един батко". Демек, още оттогава съм се проявявал като човек на информацията, на тайната информация, която трябвало да стигне до ушите на заинтересован гражданин на "чиста и свята" България. Леля Виолета най си я обичам от пазарджишкия ни род.
Красимира П.:
– И е най-добричка. Обичлива, грижовна, мила към децата си и към нас! Колко пъти ме е отървавала от побоите на майка ми!
Георги К. Бояджиев:
– Славчо доста е тормозил леля ни, но не си длъжна да знаеш. За сметка на това, на стари години някогашният сербез Славчо бе станал плачлив като малко дете. Помня го как виси над мивката в тясното им кухне в блока зад пазарджишката Автогара, мие в голям панер зрели сочни череши и рони сълзи, ей тъй, за няма нищо! Хълца, плаче и говори пред мен и сестра ми Ели, бъбри на жена си – на леля ни Виолета: "Знам, че съм грешен, много съм грешен, и те моля да ми простиш"... Все едно мен и сестра ми ни няма в кухничката.
Красимира П.:
– Дъщерите му ще ти кажат, аз не знам такова нещо!
Георги К. Бояджиев:
– Фотография имам от погребалния ритуал в пазарджишките общински гробища за смъртта на Славчо, неверния мъж на леля Виолета, най-малката от четирите сестри. Мъжът в униформа дали не е братовчедът Колю?
Красимира П.:
– Калеко Славчо не е бил неверен! Много работеше, грижеше се за семейството си. Дъщерите му ще кажат, аз не знам такова нещо! Не познавам и хората до вуйчо Любо на снимката! По-възрастни са от вуйчо Любо. А пък братовчедът Колю имаше твоята физика, беше все усмихнат, жена му – дребничка, много мургава. От Търново...
Георги К. Бояджиев:
– На сватбата на Колю, помня, същият този Славчо как се заливаше от смях, като ни разказваше защо подарил на сина си, между другото и атлазено кавьорче с изтегната в сластна поза цицореста мома с шалвари, паун и фонтанче. "Заръчах му да си окачи кавьорчето над спалнята. Защо? Да прави сравнение с неговата мургава джумерка". Естетът у Славчо по такъв византийски начин се беше разбунтувал срещу избора на сина. Баба Марийка, свекървата на леля ни Виолета, беше люта пиперка, хем дребна, хем злобна, заради нея моята любима леля Виолета си патила неведнъж. Неведнъж е яла пердах от "добричкия" Славчо. Знам го със сигурност! Борис Дявола се завтекъл един ден да се разправя сам с онези душмани за насинената си най-малка дъщеря, и тримата зверове от село Крали Марко, Пазарджишко – малкият брат на Славчо, баща им и самият Славчо на бърза ръка опердашили Борис Дявола. И се довлякъл у дома си чорбаджията Борис пребит и насинен, кървясал като улично псе. И всичко заради Баба Марийка, свекървата на леля ми – суха и дребна запетайка с вечно пристиснати устни: гледа те отдолу-нагоре, извъртяла зъркелите си на верев.
Красимира П.:
– А-а, да! Това е точно така. И тя беше зла.
Георги К. Бояджиев:
– Къщата им беше вдясно от пътя при влизане от Пловдив в Пазарджик; винаги сме се отбивали, когато сме идвали с някой от мотоциклетите на баща ми: той, майка и аз.
Красимира П.:
– После си купиха жилище зад Автогарата тук. Леля и калеко... Много си ги обичах!
Георги К. Бояджиев:
– От другата страна на шосето, срещу старата им къщурка, дядо ни имаше градина с коноп. Водил ме е четиригодишен, когато окопаваше високия над човешки бой коноп.
Красимира П.:
– Обичах и майка ти, но татко ти обожавах. Прекрасен човек! Чувствах го като втори баща. Доверявала съм му се много.
Георги К. Бояджиев:
– Четиригодишен... И ме праща дядо Борис с голяма стомна да налея вода от полско кладенче. Връщам се,но без вода: "Дядо-о, ами там има една жаба!" Пък дядо: "Щом има жаба, това значи, че водата е чиста, Джоре, жабата яде яйцата на комарите, моето момче". И хукнах да налея вода в тежката глинена стомна. Баба ни Вена имаше лаф за дядо, когато той захванеше да се горещи и се хвали, рече му иронично: "Рръц, Боби!" Предполагам, била е по-умна от него. Докато беше жива, челядта й, калфите, аргатите му въртеше около нея си, та дивият Борис Дявола с неговия хъс за подвизи и работа не се беше дотолкова озлобил не към света, колкото към своите.
Красимира П.:
– Да! Може да пишеш и това, че дядо Борис е имал дюкяни по търговския център на Пазарджик, ниви край пътя от село Мокрище до Пазарджик. Майка ми се хвалеше, пък после с горчивина пустосваше дядо ни, че разпродал и пропил с приятели, дюкяните и нивите, да не му ги национализира комунистическият режим. И за нас, наследниците му, нищо не остана. Имаш много повече и достоверни спомени от нас – по-малките му внуци, но когато вие се върнахте в Пловдив**, ние страдахме много от Борис Дявола.
Георги К. Бояджиев:
– Не е баш тъй! Властта му правеше мизерии. Дядо Борис се бе захванал да създава лозови градини. Но за да стане лозето годно да дава плод, минават две-три години. И тъкмо като дойде време да берем грозде, идиотите му вземат градината и го пратят в отсрещния край на Пазарджик. За земята срещу Мокрище помня как с майка ми, майка ти – още мома, вуйчо Любо – ерген, и леля Виолета сме трупали на купчини камъните около тракийска могила вдясно от пътя за Звъничево, да може после дядо да изоре с коня и да засади новото лозе.
Красимира П.:
– Борис Дявола твърдеше, че майка ти му е любимка.
Георги К. Бояджиев:
– Знам! Имаше майка ми белег колкото едра нощна пеперуда на гърба от рана, която е дело на същия "любящ" баща, че като я турил да следи газовия мотор за поливане, моторът да вземе да угасне. И Борис Дявола така измлатил любимката си с голямата желязна манивела по гърба, че едва не я осакатил за цял живот. По време на лятната ваканция става това, през 1945 г. Дошла си в Пазарджик да помага в кърската работа, студентка в някогашния пловдивски учителски институт "Тодор Самодумов", и досега сградата му стои над Понеделник-пазара в Пловдив.
Красимира П.:
– Та и към любимата си щерка бил жесток! Казвала съм ти кога му национализираха каруцата с кончето и големите земеделски инструменти тук, пред входа на Острова в Пазарджик. Помниш ли?
Георги К. Бояджиев:
– Помня. Все си мисля, че е било срещу дома на скулптора Спас. Тъй си представям картинката. Точно срещу механата, за която спомена, че можем да се съберем.
Красимира П.:
– Бяхме аз, Венчето, Борето (Борислав, четири години по-малко братче на Венчето), и на кръстовището при входа към Острова, трите хлапенца, разплакани ни свалиха от талигата и подкараха дядо към милиционерския участък с талигата и инвентара.
Георги К. Бояджиев:
– На площадчето срещу някогашната фурна, дето ходехме с баба Вена да оставим и вземем после опечени четири огромни самуна хляб, там пък се намираше коларската работилница на Дядо Гошо – мъжа на дядовата сестра Мария. "Бабо лельо Мичеее!" – крещял съм пред металната им портичка... Имаха черници на двора, ама и една много зла кучка Соня. Леля Виолета най-много ми напомняше Бабо-лельо Миче. Беше и тя с дяволити очета, а Дядо Гошо и Бабо-лельо Миче все с курабийки ме черпеха и ми се радваха, че по онова време синът им Ненчо (кръстен на прадядо ни Ненко, загинал в Балканската война през 1912 г. в 36-та си година, се зарекъл пред своите: "Отивам да отмъстя за клания си баща (от башибозука) в Калугерово", и не се върнал от фронта... Още не се бе оженил братовчедът на майките ни Ненчо, и още си нямаха внуци. После едничкия на майка и баща весел, слънчев Ненчо го намери красива и лъчезарна една Иванка, и какво им стана на тези двама добряци, майка му и баща му, взеха да бълват змии и гущери срещу напетата си гиздава снаха.
Красимира П.:
– Баба Мария (по-малката сестрица на Борис Дявола), бе инак блага душица, строга беше и тя понякога, ама справедлива. Леля Иванка почина преди две-три години. Да, наистина беше хубавица! Роди и отгледа двама сина – Георги и Ненчо.
Георги К. Бояджиев:
– Така имената в рода се обновяват и не се затрива споменът за предците. Иванка и Ненчо бяха чисти хора. С благост ще те посрещнат. Не бяха шумни, а гостоприемни.
Красимира П.:
– Красавци са и синовете им! По-малкият – Ненчо, сега е в Испания, големият живее сам и разведен в бащиния си апартамент на улица "Дунав" в Пазарджик.
Георги К. Бояджиев:
– Синът на Бабо-лельо Миче, Ненчо, жив ли е? Помня, гостувал съм в апартамента им в нов жилищен блок зад блока, дето живеехте и вие: отсам канала, в Пич-махала.
Красимира П.:
– Не, той отдавна... може би преди 15 години, почина. В тяхната къща сестра ти кака Ели (1954) живееше на квартира, когато беше студентка в Учителския институт тук, в Пазарджик. Какво става със сестра ти?
Георги К. Бояджиев:
– Нямам представа какво става.
Красимира П.:
– И аз с моята сестра (Малкото Венче, 1963) се скарахме.
Георги К. Бояджиев:
– Сестричката ти е чаровна, слънчев характер с дяволити очета.
Красимира П.:
– Не може ли да разговаряме на живо (по skype), че е дълго за обяснение?
Георги К. Бояджиев:
– Дай сега да не си разваляме настроението! За подобни случаи да важи правилото: Колкото по-малко знам, по-добре. Виж, всичко около Борис Дявола живо ме вълнува! Защото за мен си остава еталон за мъж, каквито и злини да е сторил на дърти години. На твое място, и аз не бих му простил! Но ако да не е бил той, могло е да бъде някой мухльо, някой лигав женчо. Предпочитам коравия Борис Дявола. Джинсът ни е такъв: своенравни, мълчаливи в компания, ама за сметка на това иронични, бойки и ужасно злопаметни.
Красимира П.:
– Добре, нека говорим друг път! Но сестричката ми ми отне всичкото наследство от майчина страна. Макар че й поднесох много пари от нейния дял от наследството ни от татко. И на всичко отгоре, се подигра и с дъщеря ми. Това ме обиди повече. Макар че много, наистина много съм помагала на нейните деца. Така че и аз не говоря вече със сестра си, и нищо не ме интересува за нея.
Георги К. Бояджиев:
– Моите връстници от селата притичват по празник да поработват из върнатите им наследствени нивици и бащин имот, завистливо заничат към лъскавите придобивки на Западния свят. Осъдени да си умрат с ратайско съзнание, подигайки се на пръсти, изпъват врат иззад белите зидове на благоденстваща лукава и надменна Европа... Да потрошиш сто – сто и петдесет хиляди в луксозно място, създадено за богати тузари, дето не си знаят парите, да се курдисаш зад волана на ужасно скъп и ненужно мощен автомобил с цената на куп лишения – това е днес, общо взето, като че жалката мечта на аргатина по душа. Върнал се Асен (1946, син на гробар) – мой познат от гребците в някогашната Гребна база, завърнал се след двайсет години скитане по света, идва си от далечна Канада с джип, както твърди, за 50 хиляди долара, и на втората седмица – ни джип, ни дявол. Откраднали му на Асен джипа "Гранд Чероки", постигнат с труд и лишения в мразовитата им шибана Канада, само за да се изфука, че не е онзи бедняк завалия, ами вече станал баровец. И в кафенето пред мен се радва като хлапенце, че баща му Гробарят, като се преселил в Отвъдното, му оставил панелена боксониерка от 40 квадрата в съседната улица в пловдивския жилищен комплекс Тракия, глава да прислони, че всичкия си гурбетчийски кяр за кошмарния джип похарчил. Пък не смее да се оплаче в полицията, че всички отлично помним: полицията работа не върши, не се знае на кого служи полицията в България и кого пази: тузовете ли, или ограбения народец. А пропуснал Асен, синът на Гробаря, американския си джип да застрахова.
Красимира П.:
– Подиграваш се ти с пропадналите опити на хората, които – макар бедняци, имат по-прогресивни (?!) мечти от теб. Говоря за твоя познат от Гребната ви база в Пловдив.
Георги К. Бояджиев:
– Разбрах! И хич не съм на твоето мнение.
Красимира П.:
– Злобничко ми звучиш някак, злостно и завистливо. Защо му се подиграваш?! Знам, че мислим различно, затова искам да поговорим и да кръстосаме шпаги. И когато пак имаш настроение, обади ми се.
Следва
Пловдив – Филипи, споменат в послание на ап. Павел
Plovdiv, edited on 12 jan. 2024***
Илюстрации:
- 1951, гроздобер. Борис и Невена в едно от петте им лозя.
- 1926, Гергьовден. В притвора на Бачковския манастир****.
––––
* Спомен от Варна, лятото на 1961 г. Василка и Иван Пецов с дъщеря им Красимира (1956).
** Когато бях в десетата си година, шест месеца семейството ни живя в къщата на Борис Дявола, цели два учебни срока учих в пазарджишкото основно училище "Методи Шаторов" и оттам най-сетне ме изпратиха в Панагюрските колонии на летен ученически лагер, че бях доста кльощав и изкарал един месец в клиниката заради хепатит, ала от пловдивското ми основно училище "Сашо Димитров" не смятаха, че съм достоен да ме пратят на курорт. Това сториха обаче пазарджиклии от училището "Методи Шаторов" и със сина на един от калфите на дядо ми Борис Дявола – с три години по-големия от мен Стоян, син на Кръстю, изкарахме 21 дни детски лагер на втория етаж с двайсетина хлапаци в отнета от т.нар. Народна власт частна вила. Имам спомени от онова лято на 1957 г., например, от вечерната проверка под захождащото слънце и как хлапета и отрядни, и дружинни ръководители пеем "Лека нощ, друга-а-ари! Лека-а-а нощ!" – преди да се разпилеем, всеки към своята вила.
*** 4 август 1900 г. – рожден ден на Борис Дявола, внук на заклания Ангел Керемидов от Хвърковатата чета на Бенковски през Април 1876 г. и син на отишлия доброволец в Балканската война от 1912 г. 36-годишен Ненко, тръгнал да отмъщава за поруганата чест на майка и баща, повече не се върнал и нe знаем къде му е гробът. Погнусил се да яде от мухлясалия хляб, издъхнал от холера в окопите, но не от куршум. И гробът му днес никой не знай!
**** Скулпторът Спас (вляво), Вяра, Борис Дявола, Надежда (майка ми), Невена, прабаба ми Спаска, жена на оцелелия Гочо (Георги хаджи-Трендафилов) единствен от заможния перущенски род (техен е ханът на изхода на Перущица за Филибе), бастисан през Април 1876. Фотографията е правена на Гергьовден 1926 г., когато майка ми навършва една година от раждането си. Най-невероятното е, че най-накрая, през 1956 г. или 80 години след онзи Април 1876, се появява на хоризонта едно момче еврейче, израснало в съседната махалица на район Мараша в Пловдив, където раснаха щерките ми Вера и Надя, което синче на уважаван философ, след като пред камерите се гушкаше с Тодор Живков, а по-късно плака в прегръдките на Симеон Кобургготски, след трийсетина години разграждане на нацията, изрече сакралната фраза: "Майната му на православието!" Същото православие, което ни съхрани като нация през 496 години робство. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)