.jpg)
Новата – независима, алтернативна телевизия трябва да се стреми към високо ниво на обективност, професионализъм и възприемчивост (...) С появата на независимата местна телевизия зрителят ще има много повече възможност да удовлетвори своята потребност от информация и сам да открива отговорите на актуалните въпроси. (...) В САЩ, където действа многопартийната система, едно или друго явление се осветяват чрез разни подходи, предоставяйки ни възможността сами да си правим изводите. – Елизабет Такър, сп. "Нюзуик", септ. 1990 г.
09 noe. 1990
ВЕСТНИК "ДЕМОКРАТИЧЕСКО ЗНАМЕ"
Доскоро шеташе между нас един, който с действията си ми подсказва, че едно е да говориш медени приказки за демокрация, демократизъм и демократично управление, виж – опрат ли работите до личния интерес, т.нар. "демократ" по стръв и амбиция да вреди може успешно да се сравнява с праведните наши комунисти. За вестника става дума. Тягостно е да си припомням изтеклите месеци от излизането на първия брой на вестник "Демократическо знаме", макар в горчилката да има и доста светли моменти. Все пак, обективно погледнато, какво значение имат моите тревоги и неприятности за света; нали вестникът живее, и дано продължи да живее и когато нас няма да ни има.
Да, ама не! Много дълго съм си мълчал, дълго съм си забранявал да говоря по тази тема, защото и аз съм възпитаван през тоталитаризма и военния комунизъм, който от детството, та и досега все едно и също ми е набивал в съзнанието: Незаменими хора няма, Какво тук значи някаква си личност?! И крачех в строя, "безимен твой войник", но вече не в някакъв войнишки строй, а сред онези, които първи вдигнаха глас срещу мракобесието по време на "зрелия" соц. И тъй като се радвах – сред общата еуфория, предоверих ли се, що ли... на едни учтиви приятни хора, които интелигентно говореха за тоталитаризма и за "зова на новото време". Сърбяха ме ръцете за вестник – девет години какви ли не идеи съм захващал в тази насока, и ето, рекох си, сега е моментът, това са хората, това е общото ни дело. Та седнах край компютъра със специалист* от фирма "Комвариант" и четирийсет и осем часа (той твърди, че били 51) не станахме, докато не измътихме графичното и всякакво там друго оформление на първия брой. Регистрирането, обезпечаването на печатна база, необходимите материали за печата осигури Спас Гърневски (1953)** – той, заедно с Теодор Димитров (1951-2007)***, знае най-добре как се почна тази работа. Между другото, Теди се беше зарекъл, че за един следобед ще направи на домашния си компютър графиките на осемте страници, ама след като двамата се борихме до късно с макета само на първа страница, точно в три и половина след полунощ вдигна белия байрак... Все пак и това бе нещо, защото беше първият ни опит, пък за опит не се плаща, нали! Макар че с Теди платихме с една нощ безсъние. Не знам как е било по-сетне при него (потъна за осем месеца в свой личен бизнес), за мен то бе началото на низ безсънни нощи, отпърво – с макетите, после – с набора и лепенето, а още по-после – с дертовете за материали, за сътрудници и пр.
Докато се печеше първият брой, бяхме двама-трима. Напоследък Спас ми припомня приказка, която тогава съм му я казвал: "Спасе, докато е трудно, ще сме сами, но като потръгне работата, ще видиш колко народ ще се завърти наоколо!" Казал съм го с яд, може би в момент на отчаяние, и за моя жалост, съм познал. Когато от рото-машината потекоха първите бройки с качествен отпечатък, отнякъде се появи луксозна бутилка шампанско, появи се и сума ти народ, и всички искрено се радвахме. Един изпрати за фотоапарат, и ето днес, подир толкова месеци на недоразумения, подлости зад гърба ми, кавгаджийско крещене и открити заплахи, че ще ми запалят къщата – всичко като похват на един единствен сред нас, след всичко изтърпяно, гледам тази фотография, на която сме четиримата – Илия Кожухаров (1949), Арон Амар (1949), Спас Гърневски (1953) и аз (1947). Готина фотография, честичко я поглеждах до някое си време, после престана да ме вълнува.****
Откъде се замъти водата, та нали толкова чист беше ручеят при извора! Започна се привидно с нещо съвсем дребно: някой не искаше в брой 2. да се появи репродукция на рекламна фотография с полуголо момиче; и този някой доведе още двама и почна обсада, която трая цели четири часа. Четири часа в най-усилното ми време през деня, заради които работихме с Янко от фирма "Комвариант" четири нощни часа. Тези хора са страшни! – рекох си... Бяха надонесли около две хиляди страници луксозни цветни списания "Плейбой" и пр., уговаряха специално за целта с някакъв фотограф актова фотография (после тя пак се появи като предложение за следващия ни брой); ходиха напред-назад из Пловдив, въртяха някакви телефони, леле-леле-леле! Поне сто пъти изкачваха стълбището до третия етаж, до компютъра, слизаха, пак се връщаха! И най-тъпото – никой от прясно изпечените естети хабер си нямаше от неписаните правила, на които се подчинява вестникът.
До третия брой два пъти писмено и много пъти устно поставях въпроса да се уреди щатът и банковата сметка на вестник "Демократическо знаме". Отговаряше ми се ей-тъй, с апломб: "О да, разбира се, ама това не е толкова лесна работа. Ти какво, да не би да ни нямаш доверие?!" След третия брой поставих въпроса ултимативно, и онзи, на когото трябваше да имам, пък и за мой срам! – до едно време имах доверие, реши, че известен период вестникът няма да излиза, защото времето е едно такова никакво, и какво ще стане с обединението на Демократическата партия не е твърде ясно... нека поизчакаме. Брой 3. се появи с дата 7 юни, брой 4. с дата 28 юли. Между тези две дати предложих на приятели от управата на Демократическа парти – Пловдив, като тема за размишление, някой друг да си турят главен редактор. Просто длъжен бях да проверя какво мислят отсреща. Пък отсреща действията бяха недвусмислени. Без мое знание уреждат среща с трима напористи любители в журналистиката. Спас ми казва часа и мястото на срещата. Отиваме двамата със Спас, и разваляме за момента подготвения сценарий да бъдат назначени тримата новоизлюпени вестникари с трудов договор по за три месеца и заплата от по 300 лв. месечно, плюс хонорарите*****.
Пред мен тържествено се обявява, че вестникът няма да се печата без мое знание и докато отсъствам от Пловдив; обаче – още на втория ден след разговора, тримата са назначени при споменатите вече условия. В разстояние само на двайсетина дни така се появяват броевете 4., 5., 6. и 7., с които – като главен редактор, нямам нищо общо, независимо че името ми е сред имената на новоназначените трима. За сметка на това, вестникът се беше обзавел с "Политически директор", префасонирано по-късно в по-сдържаното "Директор". Сдобил се бе вестникът и с Касиер-счетоводител, една доста симпатична студентка по Българска филология, пред която очевидно лежи дълъг път през дебрите на учрежденските математики. Гледах грешките – графични, правописни и всякакви, в оставения за работа в печатницата брой 5. и откривах, че онова, което с толкова труд и старание дотук беше постигнато, с лека ръка се разваля. Нарушена бе концепцията за графичното оформление, липсва логото на Демократическата партия, свалили бяха и девиза над "главата" на вестника: "Истината има спокойно сърце" на Уилям Шекспир (1564-1616), монтираните снимки дублираха илюстративен материал, ползван от друг вестник тези дни, личи по сходството на обекта и гледната точка.
Ами не, то не е обвинение към хората, които са правили четирите броя на вестника. Явно е, толкова могли! Обърнах се към членовете на Издателския съвет инж. Симеон Доминов, Арон Амар, Спас Гърневски, стария адвокат Димитър Кожухаров наново да бъде преправен макетът, уточнени – назначенията. Нямаше го Директорът и съгласно мнението на първите трима, плюс стария Димитър Кожухаров, реших да не създавам проблеми със себе си, макар всъщност да ставаше дума за проблемите във вестника. После какво се случи ли? После тримата зад гърба ми назначени сами си отидоха.
Спирам дотук. Тонът ми вероятно е прекалено личен, но пред мен са броевете от 8. до 17., които подготвях за печат почти абсолютно сам. Росито (Арусяк Агопян, 1952) ми помагаше при коригирането, стоя дни и нощи над компютъра, носила е макетите и ръкописите за набора до печатницата и обратно. И името на Катя Кунчева – момичето, което прави първоначалния набор на компютъра – и нейното име липсва в карето на редакционния екип... Това сме! Двамата с госпожица Агопян не сме вземали хонорар, не сме вземали заплата. Избран бях на Национален форум на същата Демократическа партия, основана в Пловдив, която г-н Стефан Савов (1924-2000) успя да съсипе, но и ние от Пловдив по онова време сме били доверчиви палета с наивната представа, че демокрацията ще сложи най-сетне край на възгордяването, пренебрежението, изобщо на струпеите в човешката природа. Онзи, който доскоро се държеше като собственик и стопанин на вестника, преди няколко седмици някъде около полунощ се задъхваше край Централната жп-гара в Пловдив с физиономия, озарена от вдъхновение: "Аз, аз съм причина да не вземеш ни стотинка досега. Ти си комунистическа подлога". Тупва се с длан по гърдите, мило усмихнат. Само че просто нямах желание за спор. Вестник "Демократическо знаме", който невероятно бързо се харчеше, търсен по павилионите за вестници и списания или чрез ръчните разпродажби не само в големите български градове, но и в чужбина, бе – макар за къс период от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 година, временно постижение на демократично пренастройваща се България, не и на първосигнално квакащите кресльовци, които похватно пъргаво окупираха медийното пространство на Отечеството, за да ни разпиляват като нация по план на Биг Брадър, и разбира се, в името на свободата, демокрацията, европейските духовни ценности.
.jpg)
.jpg)
.jpg)