Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 17 март 2019 г.

ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ

  Системата на народно представителство не е нищо друго освен управление на държавата чрез общественото мнение. Бенжамен Констан (1798-1874)*


ФРАГМЕНТИ
ОТ ЕДНА ЛЮБОВ

    1.

  Като кандидат за президент от листата на БСП, си беше гола вода: речовит, интелигент-чаровник, объл, търкаля се на всички посоки с еднакъв успех и все си стои като циганин в небрано лозе. Като учен-траколог обаче същият този "лимонаден Джо/Иван" е нещо коренно различно. Политиката все пак е изкуство. За човек на изкуството са присъщи динамика, интуиция, пластика, жонглиране с реалности, а господинът е типичен учен. Вацлав Хавел (1936-2011), например, може и да е успешен президент, макар за 6-7 години само, след което започна агонията му като политик; невежи или мошеници-семинаристи могат да бъдат и се оказват впоследствие успешни политически лидери. но един Айнщайн (1879-1955) Нютон (1643-1727) или Питагор (?-ок.495 пр.н.е.) как да си ги представя лидери на крадлива политически пасмина!

  Четвърти или пети ден боледувам. Какво беше? Май че го изболедувах. Грип. Вече ми просветва. Интересно ми е с Иван-Маразовата** научна студия "Митология на траките". Уравновесен, това, мисля, му е главното достойнство. Знае докъде е етично да се предполага и оставя отворени територии за логически упражнения от страна на онзи, който пожелае.

  Намирам у Маразов подкрепа на моя си стара хипотеза – че отделил се от масата хора, за да управлява уж в нейна чест, най-нормалното е човек със слаба психика да се окаже чужденец спрямо собствения си народ и отечество. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни аргументи да ни се явява, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия обграждат с възхитително пренебрежение и сакрална почит, тъй и властникът разхожда сред народа претенциите си за величие; и народът го идентифицира като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на призрачен свят. Казано рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с одически песни и еуфорични шествия в сферите на властта.

  На стр. 165 от въпросната си книга Маразов пише:
"А многобройните царски имена на траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заема позиция на "чужд", т.е. на "извънзаконник"... Защо "в архаичното"? Да не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да са се отказали от пренебрежението към закона? Този мил фалш, това пищно лицемерие и самодоволни усмивчици, да речем, на лъчезарния Иван Костов, когото почитател закачил към репликата си от 14 август, това задебеляване на гласа, да речем – у Георги Пирински, Юнал Лютфи, Емел Етем, Владимир Дончев и пр., подсказва подчертано самоуважение към собствената си персона, този нарастващ глад за овации – не са ли именно това симптоми на лудостта? Ако не са душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се, властта е погубила най-много даровити личности, когато ги е приела в ледените блестящи селения на грандоманията и самовлюбеността.

  Та интересно ми е в случая какво е изкарало от равновесие приет с уважение по цивилизования свят траколог? Със зрението на сокол да разкодираш знаци и жестове на древността, а да се мотаеш като пате в кълчища из съвременността...


    
2.

  Власт и властващи – ами да, разбира се! Но за да не си въобразяват велики работи, личностите не бива да остават повече от ограничено със закон време в управлението на държавата. Престоят в казармата е дълг към отечеството за гражданина или поданика; престоят във властта защо да е нещо различно? За каква каста на пожизнените политици говорим?!

  А монархът идиот ли е?... Или не е задължително да е идиот? Понеже неговата функция, както сочат успешните съвременни западноевропейски монархии Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Холандия, не е да управлява, а да обединява. Бих се чувствал спокоен да се закълна пред символите на родината, включващи инородна аристократична династия, именно понеже: първо – за да обединява, не бива да произтича от моето племе; за да имам респект към статута му, трябва да е извън вроденото у мен отвращение от стоящи над мен; и второ, четирима – с мен, поколения мъже от началото на 1900 г. бихме били свързани с един царстващ, но не с президент, който е временна фигура, колкото и скъп да ми е този образ на уредил се в живота висш чиновник.

  Така – говоря вече лично за мене си – симпатията ми към Кобургите
***, каквито и грехове да им откриват, иде не от тях, а от независещия от мен факт, че прадядо ми Ненко Ангелов 
от Керемидовия род на Калугерово, Пазарджишко***, се записал доброволец заради честта, вдъхновен или манипулиран от Цар Фердинанд през 1912 г., да отмъщава за ислямските зверства над родителите му в Априлското въстание 1876; дядо ми Борис Ненков Ангелов се е клел като българин пред символите на България и НВ Цар Борис ІІІ; баща ми Кирил заминава и се връща в моя роден град, като редник от унгарската Пуста, клел се като войник в Царство България, а аз – като вероотстъпник, съм се клел фактически не в моята България, а сред подгизналия под мразовития ноемврийски дъжд хасковски площад, съзерцаван от политкомисарите на световната болшевишка революция. Гади ми се, само като си помисля колко фино рязаха корените на моето поколение българи! 

  Знаел ли съм нещо за масовите екзекуции на т.нар. вражески елементи и предатели, за геноцида спрямо българската интелигенция след Девети септември 1944 г.? Къде е Вардарска Македония днес? Къде са българите от Одринска и Егейска Тракия? Кой внимателно планира разграбването на Българските земи и имоти от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа (делтата на Дунав) до Мраморно море? На сърби, гърци, турци, румънци ли да се сърдя, че отстоявали националния си интерес? Или да благодаря на коминтерновските функционери, че ме отървали от "империализма" и ни превърнаха от стопани в народ – ратай на мракобесническа империя?

  Народ, който не разбира разликата между Русия на Чехов и Толстой, и Русия на руския имперски чиновник, разликата между разкошните руски мечтатели и творци, и чиновническа, безмилостна Русия на осетинеца Джугашвили, такъв народ си заслужава участта.

  В България лежат костите на хиляди руси. Объркана славянска участ! Едно знам със сигурност – човек трябва да бъде стопанин на имота си. Нали е ясно – на собствения си имот стопанин, не на цялото земно кълбо! Затова и не ме плаши идеята за монархия. Монархът в днешния свят може да бъде очовечен образ на цял народ, без да се въвира в мразовитите пещери на властта. Не е ли очевидна разликата между самостоятелно водещата своя външна политика, отчитаща всеки миг националните ни приоритети, България до смъртта на Борис ІІІ с всичките й скудоумия и слабости, и България подир това – люшкаща се като кораб без кормило по теченията, предана на всеки външен натрапник, който я пожелае!

    3.

  До 1966 г. обитавахме две стаи под наем на улица "Люлебургаз" 17, току срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива чудни имена: Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбужд, Страцин, Вериговска клисура, Добрич, Ниш – сякаш откъснати от календара на Балканските войни. Тази част на Пловдив – от двете страни на шосето за Пещера, от склоновете на Бунарджика на запад до разклона край сегашния пловдивски квартал Прослав, бе населена от пришълци, бежанци от опустошена Македония, прогонени от Османска и Гръцка армия от дома, имота си, жестоко пострадали от войните; помаци от Родопските махали се бяха омешали с придошли от Средногорието и селца от къра на Горнотракийската низина. И сред гмежа от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколко семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства през 1910-1915 г. Но не за тях ми е тук думата.

  Зад високия човешки бой и половина тухлен зид, от съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука зад дувара с надвисналата с прашни вейки дива джанка. Звучи грамофон.

  Пиша това, а утре е Денят на влюбените, католишкия или протестантски Свети Валентин, и този спомен ми се върти неслучайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 г., спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, жилест, пристъпящ с опнат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани на кокче косици и румено лице на някогашна хубавица. За всички нас, махленските дечурлига от онези бедни години, това бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото той беше жилав и кокаляв, толкова жена му бе пухкава, заоблена като добре натъпкана с перушина възглавница: нозете й до под коленете, онази част, дето се вижда, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в онзи някогашен Пловдив. Бяха бездетни.

  Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария – някакъв заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното моме откъм нова за мен страна: унесено-отнесена. Та затова кръстих фотографията, лицето й в полуанфас: Моят минезингер
*****.

  Двамата саможивци зад високия тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в хармония. Със съседи не общуват, живеят си затворено, уединено зад прозорци със снежнобели перденца. От време на време галантни красиви мъж и жена, вероятно техни близки, им водят дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което по за три-четири седмици оглася летния зной отвъд зида с кикот или припряна руска реч. Говорят само на руски.

  В този мой спомен има провиснала като уморена змия лозница покрай кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми е приготвила дар: шепа-две от екзотичния си плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред мирис на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир онзи Девети 1944 г., братът на собственицата на втория етаж леля Лучка – шушнат съседите, бил убит като кмет на Цалапица
******
; та живеехме под наем със семейство арменци на първия етаж – наследство на бившата му годеница на някогашния кмет на Цалапица – гърдестата Кица от майната си, която се появи откъм Нова Загора с две или три години роденият преди мен син, 14-годишния Иван – Ванчо Музата, и баба му, далеч надхвърлила 70-те си лазарника гърбава Зюмбюла. По онова време – ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да престане да притеснява сестричката ми Ели, че докато онези трима се навират в едноетажната кирпичена къщурка, градена за прислугата, ние четиримата бедняци на дърводелеца Кирил, се ширехме под наем в имота на дъщеря й, изиграх по вдъхновение отвътре сценката "Христос слиза от Небето за Второто си пришествие"; дъртата вещица обаче дори не трепна, подгони ме с налъм в ръка от циментовата пералня по двора; да беше ме цапардосала, онзи ехидничещ лъже-Исус отдавна да гние в общинското гробище на Пловдив. Противни ми се виждаха в тогавашните бедняшки години новозагорци, друг път може би ще отделя специално внимание и върху тази неособено престижна за мен тема.

  И значи, край родните ни вакханалии от тихи мизерии плюс гласовитите кавги между нагъчкани един в друг, мразещи се отчаяно бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на романтична любовна история, начената нейде в руските дворянски имения с огромни пространства от неокосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропот на табун коне, жерави, високо прелитащи под бухлати облачета над разцъфнала степ, и река – блестяща като сребърен накит, поръбена по края от снежна нежна ивица. Идилична Рус! Едва днес, когато са минали повече от 35-40 години, под пластове от провинциална дива простотия и непоносимост към чуждото, откривам как лекичко завиждам на онези двама, превърнали се вероятно вече в добре оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу всякакви любопитни посегателства, свято пазещи великата магия на Любовта дори в изгнаничеството, щастливи и в нещастието, че са така далеч от родната своя Русия.

   
4.

  Как упорито още от детската градина ни втълпяваха респект към този велик народ! В гимназията обсъждахме детайлно "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон", или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Иля Репин, морските пейзажи на Левитан. Какъв размах на човечността, Боже мой, какво страстно жизнелюбие!

  После се заровихме в необятната сага "Война и мир" с онзи там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, със сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетичност, от бесове и кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и тъй човеколюбивият печален Чехов, и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота: ту драматично назидателни – като дуела на Пушкин с дантеления женкар Дантес – дуел, приключил тъй зле, може би понеже съдбата объркала кой точно трябвало според нашите мерки да загине; или заточеничеството на недооценения в тесния приятелски кръжец от диви пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучноватите – като съдбата на стресирания още в ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила рани в душата му екзекуция, или пък отшелничеството на заядливия, ненаситен за млада плът на девствените слугини граф Лев Николаевич, който трудно понасял жена си графиня София. Харашо, панимаю, земля, человек, я люблю тебя, тъй любиш меня? – руските думи за моето поколение дръзки хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха екзотично и красиво.

  Но в тази упорита настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, и в ентусиазма на строящия се "нов обществен ред" там – във великата братска страна, нашите учители, без да са си давали сметка вероятно, са инжектирали в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата България е точно тук, на този така объркан, смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; ах, защо не бяхме поне два паралела от географската карта по на север, та да се гушнем с необятната и трагична, но никога не коленичила духом Русия? Колко жалко наистина!

  Подреждам щрихи. Мога купища факти да приведа като свидетелство за това подмолно обезличаване на собственото наше самочувствие. Е, да, "и ний сме дали нещо на света", гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно, смирено, но и бодро "Здравствуйте, братушки!" – запев на отродяване от жестоката, страхотна с трагедиите си Българска история не от годините на Славния Октомври, а още от всенародния мит за Дядо Иван, който ще ни освободи.

  Прав бил Стамболов, изкрещял в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, припомня ни я биографът на Стамболов Димитър Маринов в книгата си
*******. Уместно му рекъл един от генералите (случва се то в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за таквиз приказчици в Матушка Русь пътят директно води към Петропавловската тюрма. Тъй че какво си въобразявал милият!

   
5.

  Казано накъсо, в моите си размишления за мен България е центърът на вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на бай Колумб, Магелан, Вашку да Гама, барабар с испанската Инквизиция, с Римската империя, с великолепната Византия, с Древна Елада на патрициите и философите, с Александър Велики, с египетските мъдри фараони, с китайските поети и императори, с древните индийски Веди, Господ Бог и цялото звездно небе над мен, и с целия световен океан под петите ми с вулкани, и земетръсни зони, и всичко-всичко... е само нещо странично и нещо допълващо в онзи върховен миг, когато се усещам ударен от светкавица, от внезапен гръм с прозрението, че българин съм се родил и тази България на хора несретни и хора неособено приятни на вид е, моята бащиния, която ме приземява в хаоса от премеждия, войни, смърт.

  И ако някой се опасява, че ще гледам отвисоко и пренебрежително към другите само затуй че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първом имота, рода, децата? Защо все някой се грижи да ни натири по-встрани от самите нас! Сега и тук, върху земица колкото мъжка носна кърпа, колкото "една човешка длан"
******** – ей това е Пътеводната ми звезда, моята ос: следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от горда Великобритания, не от дисциплинирана Япония, не и от конгломерата на Северна Америка или Южна Африка, а оттук – от моята Тракийска низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на моята империя, тук ми е пъпът и всички пътища за мен тръгват оттук.

  И когато чувам днешните първи мъже и жени в държавата колко красиво обещават да ни отведат в богата духом Европа, ще ми се да ги попитам: Е, какво, драги! Тесничко ли ни е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по тази пуста опустяла чужбина? От озъртане и въртене на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха; забравихме ли вече кои сме, що сме, та цели сме замязали на тенекиени петлета и ветропоказатели?

БЕЛЕЖКА:

  От излизането ни Османското "присъствие" българите като сенна хрема от време на време ни тресе манията да пулим зъркели към по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с лакърдии колко харно е да си елин, поданик на кралицата на Великобритания или на Руския император, по чужд тертип да пиеш и се веселиш: по френски изискано да си служиш с обноски, по английски учтиво да си сдържан в чувствата си, като немец подреден и предприемчив, като италианец влюбен и мързелив (dolce far niente), като типичен янки да следваш на всякаква цена личната си изгода. Подтекст на всичко изброено дотук: ах, колко неприятно е да си българин!

  Този текст бе отпечатан в местното вестниче на културните говеда "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на креслив опонент, мисля си: нищо случайно, о, няма случайни неща, нито случайни съвпадения! Захванах се с поредица текстове за историята на майчиния ми калугеровски и перущенски род пак неслучайно. Изразените тук оценки не са само лично мое мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в течение на половин хилядолетие от Българската ни история. Да се приобщим към заможна Европа, към европейските духовни ценности... Това е прекрасно! Ала преди приобщаването ни защо да не си припомним кои сме, защо сме, какво от поколенията, минали преди нас по реда си, сме съхранили в калпавия ни, но устойчив български нрав!

  Не мога да разсъждавам като мюсюлманин; не мога и да си представя, че ще се опаковам с взрив и ще изтърча да се гръмна заради висша идея на някой многолюден площад само да докажа преданост към своя бог. Въпреки че не съм религиозен, рефлексът ми към света наокола е както биха реагирали предците ми, преселилите се двама братя от разграбеното и разрушено от чуждите орди Велико Търново и основали наред с други три Български рода селище с показателното, прелитнало през вековете име Калугерово. Това Калугерово из дълбините на османизма у нас какво трябва да ми каже, да ми говори?! Инак защо да съм против поклонниците на Западната цивилизация и на т.нар. европейски духовни ценности, нали!

Пловдив  столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 11 fev. 1999 – edited by 17 mar. 2019

Илюстрации:
- Мъжкият манастир "Св. Никола" над Калугерово (горе);
- Пловдив – приказен град сред пошлост и смрад (долу).
___
Benjamin Constant – швейцарски мислител, писател, политик; роден е в Лозана в семейство с хугенотски произход, учи в университетите на Ерланген и Единбург. Прекарва дълги години във Франция, Швейцария, Германия, Великобритания.
** Маразлия (тур. "болест") Болен, болнав. Маразъм (гр. marasmos  1. Обща отпадналост на организма и психиката поради старост или хроническа болест. 2. Апатия, безразличие, морална отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане.
*** Така съм мислил през 1999 г., дива утопия предвид Симеон Кобурготски. За да си уважаван монарх, нали трябва да си личност?
**** Според някогашния кмет на Калугерово, заел се с история на най-старите родове там, бащата на Ненко прапрадядо ми Ангел Керемидов, чието име е върху паметна плоча насред селището, с по-големия си брат Георги загинал с част от Хвърковатата чета в сражение. 
***** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.
****** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html
******* "Стефан Стамболов и новейшата ни история", изд. 1992 г., стр. 43-44. 
******** От стихотворението на Г. Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми. Бел.м., tisss.