Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 23 януари 2017 г.

Ars Poetica – ТИ СИ УЖАСНО КРАСИВА!

ТИ СИ УЖАСНО КРАСИВА!

В охлузената стая с поглед замечтан
навън занича Нели и с червило
по листа драще: "Мили мой, не знам
къде си и сърцето ми се свило".

Подобно орна нива
черната дъска,
и думите в редици там белеят строго
,
заобикаля тебеширената им река
с ритник избита дупка... И не мога

да чуя даже своя собствен глас,
но гърбом към света и теб усещам
как в таз компания излишният съм аз
и колко са безумни т
ези наши срещи.

Шестица или двойка... Притеснен,
дочувам, вън Животът рий с копита
и някаква си Нели покрай мен
в урока ми червилото си вплита.

Какво се случи, и сега не знам,
но ти за мен ужасно си красива
,
годините изтриват куп неща,
ала любов ли е, не се затрива.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Baltchik, 24 jan 1972 Plovdiv, 24 jan 2017

Story – АСЯ (6.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"


АСЯ

    Продължение 3 на глава ІІІ 

    Следван от сюрия сополиви циганчета, вмъквам се като лалугер в селската кръчма, пред която автобусът току-що вдигна пушилка, обръщайки муцуната си в посока Балчик. Неколцина брадясали мъже с измършавял вид, в тъмносини и зеленикави дочени дрехи, под които се подава домашно плетен вълнен пуловер, нещо се препират и надигат чашка. Поръчвам набързо един след друг три големи коняка, които са си всъщност най-обикновено бренди. Очаквам да зърна иззад наплютия осран от мухите прозорец на кръчмата момичето, на което преди час бях обещал, че ще се оженим.

    И тя най-сетне се появи. Очите й – зачервени, подпухнали. Изскочих навън.

    – Какво стана?

    – У дома е ад.

    – Баща ти...

    – Той като се върне, какво ли още има да става!

    – Значи, тръгваме!

    – Къде ще вървим?

    Тристата грама бренди ме изпълват с решителност, обявих:

    – Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, а на сутринта ще видим.

    За наш късмет, по силно разбития междуселски път, след като излязохме из селото, на километър от кръчмата ни застига вехтичък запорожец; мъж на около трийсетина години, без много-много да разпитва, ни откара до Гурково*.

    Седнали сме в самия край на горичката над Гурково. Отдолу всичко се е прикътало по къщята, уличните лампи потрепват като мъниста на огърлица. Трактор по диагонал се измъква из нивите; фаровете му шарят като зъркели на уплашен човек в нощта, ремаркето подскача и трака все по-далече и по-далече; шумът изчезва между селските тухлени зидове. И отново настава тишина, ама такава тишина, че в ушите ми пищи. Едва се носи над заснежения кър резливият мразовит дъх на ветреца. Ето че отново зашушна в оголелите клони над нас.

Гурково. Градената от варовик черква, след като дваж е опожарявана.

    Току зад мекото възвишение, по което се изкачва изровеният от дъждовете и тракторите отдавна някога нов асфалтов път за Каварна, на около километър и половина-два трябва да е селцето Македонка. Гори огънчето в огнището. Ухае на влажни цепеници и на неизтупвани вехти завивки. Дали си струва да безпокоим двамата старци!

    – Отдъхна ли си?

    – Подбиха ми се петите. С тия високи токове…

    Разтривам ръцете, милото лице, гърба й, за да се стопли.

    – Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли жалостиво.

    – Ами там оня с чифтето...?

    – Нищо няма да ти направи.

    – Че какво толкова сме му сторили? Нали ще се женим!

    – Нагорно ще им дойде. Есента правиха сватба на сестра ми.

    – Без сватба! – отсичам.

    – Нищо не разбираш ти. На село не е като в града.

Чифликът Ючормански. Вършитба с локомобил, ок. 1900 г.

    Унило поемаме назад. Наближаваме моята квартира до каменната черквица срещу двора на училището в Гурково и се сещам: ами да, защо ли да не отидем у Петков! Съвсем наблизичко е. Ще му обясня, акъл ще ми даде какво да сторя.

    Минаваме по пътечка, настлана с базалтови плочи, а отстрани изсъхналите клечораци и следите от лехички под тънкия снежец подсказват, стопанката тук обича да се занимава с градинката. Почуквам по тъмното стъкло – никой. Откъм двора на съседите залая куче. Бодро изкачвам няколкото стъпала и хлопам по входната порта. В дъното на салончето се открехва врата, плисва ярка светлина, мъжки силует виждам. Самият Петков: дясната му ръка държи пред гърди пръстите на лявата му ръка, усмихва ми се, ама не като директор на училище:

    – Охо, това ти ли си, как да повярвам! Хайде влизай, какво чакаш?

    Зад гърба ми се гуши момичето.

    – Не съм сам. Запознайте се – избутвам моята дама. Тя навежда очи.

    – Влизайте де, влизайте да се посгреете, че като ви гледам… клати глава, а в очите му не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.

    За секунди само оставаме насаме отвън с математика. Ася е при мълчаливата му половинка, а училищният шеф очевидно има нещо да ме пита, но се затруднява при оформяне на въпроса. Без всякакви въпроси видът му е красноречив. Милият, тактичен и разсъдлив Никола Петков, пришълец и той като мен в Гурково, само че нейде откъм Плевенско или дявол го знае откъде!

    – Ще се женя – мърморя, гледам го втренчено.

    – Това е съдбоносно решение. Даваш ли си сметка какво правиш?

    – Знам.

    – Сигурен ли си, че момичето е подходящо за теб?

    – Да.

    – Това е за цял живот, помисли. Хубавичко си помисли!

    Прекъсвам го, защото усещам, въртим в кръг, от който сам няма да излезе:

    – Ще ми станеш ли кум?

    – Как мислиш! – перна ме, тъй ме издумка по гърба, че ме заболя.

    Влизаме при жените, да речеш: бъбрили сме си медени приказки.


    Същата вечер към десет и половина с две леки коли се промъкваме край ямите по изровения път към задрямалото от старост и беднотия село Тригорци. Напред сме аз и Ася в колата на Петков, зад нас – компанията подпийнали мъже, сред които църен манго с уплашен вид на лицето, но и с мазните фасони на артист по природа. Успял съм, между другото, да се преоблека и вместо в развлечения стар студентски костюм с протрито дъно и залъскани колена и лакти, спомен от първите ми години, прекарани в София, накипрен съм в светлобежови панталони с модна кройка, ярка розова риза с висока яка, копринена вратовръзка на цветенца, сако, по модата скосено отпред като фрак, и шлифер гордост на френската модна индустрия отпреди двайсет години; и цялата тази пищна менажерия – покачена върху вишневочервени сръбски патъци с дебела два пръста подметка и катарами от лят метал, естествено яркочервени на цвят, с тегло поне четвърт килограм всяка.

    Моята дама ме разглежда с натрапчив интерес.

    И тъй, изправяме се осмина под звездното късномартенско небе на Добруджа, циганинът разтегля виолетови устни в широка усмивка, зъбите му лъсват в мрака, прокарва лък върху струните на цигулката, подхваща нещо весело, игриво, напук на нафунелите ни от студ физиономии, противно на страдалческия ми вид на пето поколение гражданин.

    Подигна се перденцето. Мерна се лице с големи, ококорени очи. Сякаш там нещо изтрополя. Заскърца подът, цялата къща се затресе и загърмя. Показа се женица на средна възраст: възнисичка, набита; после – още една, по-възрастна: едра, снажна, белокоса. А, ето го и него! Този ще да е бащата, само дето не носи оръжие в ръце. Може пък да му стана симпатичен? Кой знае!

    Приеха ни. Не ни подгониха с тояги и камъни, не насъскаха зли песове срещу китната ми компания, оръжие не извадиха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата кухненска маса, заприказваха – изпървом тихо, изтежко, сетне все по-гръмко. Питат ме, отговарям; пак ме питат, пак отговарям: откъде съм, чий съм, как мисля да я карам занапред. Петков се изтрепа да ме хвали. По някое време нещо започнаха да ми обясняват, но не успявам да вникна в обясненията. Измъчват ме не приказките им, преливащи от учтивост, а внимателните, бих казал – безстрастни, погледи на мълчаливия й баща. Всичките ми щуротии, цялата ми нелегална дейност по отношение на дъщеря му в съзнанието на този сдържан човек можеше да получи едно едничко късо определение през зъби: Ябанджия**! Ябанджийска му работа!

    Тъй е! Никой не вярва на ябанджията, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват тук, насред Добруджа, в Тригорци, с непоносимата им суетня и предприемчивост без покритие. Само че точно по онова дивно време смътно съм се досещал какви беди съм в състояние да стоваря върху плещите на тези кротки и отрудени хора, които до вчера нито съм познавал, нито са ме интересували.

    Седя си кротичко до моята годеница... понеже то си беше годеж, боцвам си по парченце краставичка, пийвам от възкиселата добруджанска ракия, иде ми да се протегна, да се прозея, вежливо да попитам: Аз къде ще спя тази нощ?

    На другия ден бъдещата ми тъща дотолкова била очарована, че споделяла иззад плета с комшийките – селянки с яки мазолести длани, печени в тези най-човешки работици: тънкостите във взаимоотношението див мъж-жена. Та онази, която евентуално можеше да ми стане тъща, тъй обобщила впечатленията си:

    – Яви ни се вкъщи на Селимчето брат близнак. Ай тъй му мяза!

    За пояснение, Селимчето е ючормански манго, вечно пиян, все някому люто се заканва, някому взема мярката и все яде пердах като магаре, мъчи жена си Фатме и шестте си ситни джерамета, длъжник е, кажи-речи, на половин село и всички тук са наясно, че докато е жив, няма как да си изплати ни борчовете, ни вересиите.

    Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, uni 1987  edited 23 jan. 2017
______
Вж. http://www.desant.net/show-news/23361/ Гяур-кьой, където турчин не смеел да замръкне.
** Чужденец (от тур.); употребява се тук в пренебрежителен, в презрителен смисъл.