ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (277.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (277.) 

  Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго-драго.

  - Искат да ме изхвърлят! – викаше той. – Мене, най-бързия телеграфист в света! Аз предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти в света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Той замълча и се усмихна на раздавача – момчето, дошло от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!

  - Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, - ние с тебе сме все още живи!

  Уилям Сароян, из повестта "Човешка комедия"*

  13.06.2001. СЛУГА НА ИЛЮЗИИ

  Владимир Куцаров: "В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така силно ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък вече не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име. Разбирам ги". И пр. от статията "Журналистически друмища, пътеки и съдби" в последния брой на вестник "Арт-клуб" (с.1-2 от май 2001 г.), която статия представлява изповед, един вид равносметка, като отговор на самозададени драматични въпроси от редица саркастични опуси в периодиката. Чета самоуверени наброски за трудния му живот, ала не му съчувствам на моя връстник и съгражданин. Изправя се пред мен така объркан, толкова ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; добре де, Сароян и мен ми е сред любимите автори. Но основното у великия американски арменец Владимир Куцаров като да не е усетил – любовта и шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.

  Владимир Куцаров бил талантлив? А сарказмът обезсмисля открития, които прави; напомня ми за герой от комиксите, така откровен в ожесточението – пък уж защитник на унижените и оскърбените, дотам непоносимо убеден в собствената своя правота, че отблъсква. Предполагам, не успява да се справи със свирепите бесове у себе си. Затова публицистиката му стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия. Всичко написано от него може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; та той е смешен образ, но не от типа на донкихотовците. В наивността му има безогледност и преиграване, присъщи на войнстващата посредственост**. Ех, казвам си: как малодушният наивен човек става слуга на илюзиите си, сам си погубва таланта! Речта му изобилства с прекалености, с непремерени изблици на отвращение и гняв, и тъй се обезсмисля; от прекалено засилване губи сила. Аз-аз-аз, откънтява от стила му на изразяване, аз и ние сме добрите, а онези отсреща са лошите. Бактън, бе! Аман от твоето самовлюбено "аз", драги мой незаменими великий писателю Куцаров!

  Днешната наша журналистика се задъхва от подобни гласове и не е чудно, че точно Владимир Куцаров местни пловдивски пишещи избрали тази година за председател на едно от петте отчаяно и люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските вестникари. Жал ми е за похабения от омраза талант. Пише "мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието", а за да надмогнеш тези форми на Злото, тъпичко е да мразиш, вместо да ги обясниш грижовно, внимателно; иначе сам падаш под тяхната власт.

  Израснах в среда, където кавгаджийските крясъци бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да кажа както съседа над мен трийсетинагодишния Васко Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм закърмен с тия наши псувни. Ми у дома това "Да ти еба майката" ние си го имахме вместо "Добро утро, здрасти, как си!" Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да ми бърчи и света да оглежда с мръсен блясък в зъркелите, мисля си: По-далеч от този болен мозък! На болния мозък са му избили балансите и нищо добро не го чака: ни него, нито онези наивници, дето му се радват. Край такива настръхнали петлета тълпата се сбира за сеир – вдигат пушилка, "гръм... трясък, яйце и орех, ах, недей! труд кървав, Боже, пожалей!" – както писал в чудесната поемка за селската участ изящният П. Яворов. И не само работа не вършат, ами създават си неприятели и между онези, които до онзи момент са ги съжалявали.

  16.06.2001. 

  Към осем часа снощи звъни ми по телефона Гошо Въргов, съседът – да дойдел за малко. За какво да дойдеш? – питам грубичко, и не точно питам, ами повече отказвам. А той: "Трябва да говорим по една работа. Удобно ли е? Да не си зает?" Не съм зает. Идвай! И след минута-две отивам да му отворя вратата.

  Открили му рак.

  Като отишъл за резултата от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. "Вие какъв сте му на този човек?" – попитали го. И той казал: "Комшия ми е, лежи, на легло е. Прати мен да му взема изследванията, че съм му приятел". Човекът, известен тук специалист в тази сфера на медицината, поклатил глава: Не са му добри резултатите, ама хич не са добри. Ако решите, кажете му... Сам преценете дали да му кажете, но това за мен лично е стопроцентов чистокръвен, първокачествен рак. 

  Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, при онази, която го насочила към изследванията. Разправя ми сега: "Седя аз, а пък тя е встрани от мен. И като прочете, спогледаха се с мед. сестрата и поклати глава, устните прехапа, демек: лошо. Ама не знае, че с крайчеца на окото аз следя реакциите й. Обръща се тя към мен, мило ми се усмихна, взе да говори как ще се оправя... че ще се оправя де, и все от този род. Пък аз й викам: Нали миналия път, когато идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен".

  Скочих, облякох се, отидохме в кварталното кръчме "Диксън". Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Аз съм на половинка бира, той – с неговата мастика, мешана с гроздова; не си чукаме чашите. Стори ми се кощунствено да му река "Наздраве!" Зад гърба ми ячка креслива компания от вечните махленски михлюзи: пляскат белот, гнусно се препира, естествено пак се псуват на майка, както обикновено. Говоря му тихичко на Гошо Въргов: Не трябваше да казваш на Дочка***; на нея не трябваше да казваш. И той веднага се съгласи: "Сбърках, че й казах. Само ще се притеснява, пък не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена". После заговорихме за предстоящите избори, за калпавите политици: че българският политически лъже-елит основно се състои от измамници и нагли тарикати, морално провалени хора. Казвам му по едно време: Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Ами да, сигурно е... това нещо е в началния стадий. Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре е, че са го хванали още от началото.

  Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати, и ето ни, вървим полечка двамата в тъмното. Ухае на липа. Нашият блок е на двеста метра пред нас; огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня ми централния корпус на голям пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в кораба сме пътници за към Рогошките гробища. "Ей-й, онова лекарство, дето ми го биха там, голяма работа... – рече моят приятел внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре сега на стомаха!" Ще се оправиш – говоря повече на мен си, – медицината напоследък доста е напреднала. И няма как да не се оправиш. Сигурен съм! Ще се оправиш, знам аз, ти си печен, че и какво ли не ти мина през главата! Няма начин да не се оправиш. И преметнах ръка през рамото му.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 oct. 2020

___
* Уилям Сароян (1908-1981), "Човешка комедия", бълг.изд. 1959 г., финалът на гл. VI.
** По подобен начин из форумите на интернет се подвизава персона, която себе си под път и над път назовава Философ-Психолог. Бях в IX клас, учехме в сградата на пловдивската Търговска гимназия, когато в аулата там влетя подобен образ – старче с лъскава като кратунка за баня плешива главица, върху чийто гърди се полюшваха като ордени и медали с тел привързани капачки от консервни кутии и бирени шишета. Чешитът настояваше, че се сражавал срещу турците на връх Свети Никола в Стара планина, че за поетът Иван Вазов за него специално написал одата "Опълченците на Шипка", а руския художник Ярослав Вешин нарисувал известната си картина именно за него – чешитът с тенекиените отличия, държал онзи камък над главата си тъкмо преди да го зафучи по катерещите се откъм урвата турци чалмалии. Художникът Вешин в разгара на боя го рисувал, тъй да се каже, от натура. За всички героични лакърдии идиотът искаше от нас, дето го бяхме зяпнали като паднал от небето, да дадем по мизерните някакви двайсет и пет стотинки, за да си купел венец от алени рози. Па защо алени и къде ще го дене венеца, един дявол знай.
*** Евдокия, откакто я помня, вечно болнавата, вечно мрънкащата съпруга, за която Гошо Въргов все се притесняваше и си я носеше на гръб през живота, а пък адски мързеливото същество по цял ден люпеше слънчоглед, вперило зъркели в телевизора с мазните турски сериали. "С две тави слънчоглед я оставям, сутринта, кога тръгвам за работа; като се върна, вика ми Дочето, изтегнала се в неоправеното от сутринта легло край тавите с две купчини люспи: Я, Гоше, тъкмо си прав, иди изхвърли боклука". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (276.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (276.)

  Ние с теб говорим на различни езици както винаги, но нещата, за които си говорим, не се променят от това. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  08.06.2001. ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

  Между 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам всеки божи ден български език и литература от Западноевропейската и Руската класика (ХІІІ-ХІХ в.) и Български възрожденски автори, се чувствам като християнски мисионер сред племе от гневни антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, сарказъм, егоизъм и агресия ми се представят в откровения си вид – докарва ме чат-пат до отчаяние този факт. Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подхода с любов и уважение спрямо света; и те грубичко ми се съпротивяват: посягат с нокти и зъбки насрещу ми, настръхнали, на моменти с омраза. Какво да правя? Изслушвам внимателно, гледам уж с благосклонни очи, а сърцето ми се качило в гърлото.

  Дали любовта, която проповядва ап. Павел, е наистина всепобеждаваща? Ай, колко посредственост, злост, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, само да не изгубиш младите неандерталски душици за твоята кауза! Изпробвам разни похвати, за да ги привлека на своя страна, и често безрезултатно, ала трябва ли да се отказвам! Жал ми е за повечето, които са тъй хаотични, склонни да приемат наглостта за свободолюбие. Такива си идват от гнездото, от бащиния си дом, та срам ме е да се нарека техен учител, пък и на какво ли за двете учебни години съм успял да ги науча? Може би драматизирам, може би виждам нещата по-тягостни, отколкото са? Колегите са вдигнали ръце от тях; а доколкото разбирам, част от моето поколение ги приема с погнуса, макар да са изпълнени с жизнена енергия. И това е много по-лошо. Все пак те са нашите деца, може би най-ценното, което Българската ни нация в момента има.

  Всяко от тези мои душици е различен характер и различна съдба. Допуснал съм да се обединят в лошото, само че те не са родени посредствени и зли; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която израстват. Като говоря поотделно с всекиго от тях, виждам ги крехки, податливи към добро, или поне съжаляват, че са ми се показали лоши. Към всяко сърце води тънка, криволичеща през бурени и тръни пътечка. Това събужда у мен странна любов. Дразня им се, но ги обичам; защото това са моите деца, нашите деца, объркани от хаоса в държавата ни, от хаоса в душите ни. Общество, род и семейна среда, които не успяват да изградят човеколюбив модел на поведение у младото поколение, са обречени. Учителят, Училището, като институция, са последната много нежна и твърде крехка преграда пред безчинстващата наглост и възгордяване в най-наглия им вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес граждани на нацията. Но не са виновни децата, младежите за това положение, защото без да съзнават, всъщност, най-ощетени са нашите деца. Униженията за тях тепърва предстоят, ако продължат живота си неуки и невъзпитани. Всичко духовно и светло се обругава в тази наша родина-мащеха. Има ли смисъл да я има България, ако този стил не променим?

  10.06.2001.

  Чувам реплика в добре направения английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртяха снощи по телевизията: "Да, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!" Кога е правен филмът! Ако днес, тези дни ме попитат какво е Отечеството ми, бих отвърнал с репликата на Роналд Рейгън (той я изрече за Съветския съюз някога, и струва ми се на тази основа спечели президентския си пост в едно от материално най-проспериращите общества на планетата), та ето какво бих казал по този повод: България ли? Това днес е Империя на Злото, малък къс райска земя, превзет от Зли сили. Тук пращат вероятно душите, извършили тежки грехове в предишния свой живот, заточават ги подир инкарнацията**, за да получат възмездие именно тук – в обществото на тъпите, невежите, нагли, лакоми и завистливи българи.

  Градският транспорт. Претъпкан от хора тролейбус, автобус. Задуха. Разказват ми сюжет, който от години чувам в разни версии, но той е един и същ. Петима-шестима мускулести около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивското централно общинско гробище, завардват изходите в колата и тръгват методично да преобръщат джобовете на пътниците. Не се крият. Даже не би могло да се каже и че крадат. Те просто берат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти палтото, завират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, гледаш ги занемял и благодарен – няма да плащаш глоба в пловдивската полиция, че не си опазил личните си документи. Мнозина съседи, а и колеги знам, които са платили тази глоба от 50 (петдесет) лева общинска такса, че са преживели in live екшъна: автобусът им бил превзет на абордаж от мургавите пирати посред бял ден. Крадат, и не само пари. Крадат?! Вече не крадат, а просто си вършат работата: изскубват ти от врата и китката златната верижка и пръстенче, пребъркват чантата на детенцето, обръщат джобовете на мъжете, разкопчават и ловко измъкват париците от пазвата на престарелия човек, осмелил се да пътува по градските линии на пловдивския обществен транспорт.

  Наплашени, останалите пътници се извръщат да не гледат – гледат гузно настрани и равнодушно в очакване на реда си да бъдат пребъркани. Няма протести, никой вече и не се възмущава, не повишава глас, за да не му налети някой с нож, патлак или парче водопроводна тръба. Професионалистите в бранша и на полицая, дето би дръзнал да им попречи, не ще простят. Имало е и такива случаи, за които шепнешком си говорим. "Предупредих го хем! – захваща Гошо Въргов. – Беше бая възрастен човек; викам му: внимавай, циганите тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете, пък той взе да плаче; вайка се и им се моли да му върнат поне портфейла с документите, парите халал да им са. А рейсът пълен с народ – здрави, яки българи. И всеки си мълчи. Защото онези са с ножове, пък и все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, ще пострадаш. Прибраха му портфейла с документите, трийсет лева имал... Взели му парите. Плаче завалията, сърцето ми се къса, ама си кротувам. Да беше - да беше към 75-годишен, болнав. Да го питаш къде е тръгнал да ходи". "Към гробищата, къде другаде да ходи!" – включи се в мухабета ни и Димитър Димзов от втория етаж на съседния вход, дългогодишен техник в местния автосервиз "Тракия".

  Такива сюжети тук при нас са всекидневие, и не само по линиите "26" и "6". Хиляди са пострадалите пловдивчани. От няколко години не вече кражбата, ами пладнешкият грабеж, обирът се утвърди като бизнес за част от населението на съседния квартал, гетото Столипиново. Ако циганин открадне от своите, самите цигани ще го пребият от бой, няма как там да вирее. Ей това се вика солидарност и здрав племенен морал. От т.нар. ромско население мародерите не крадат; но крадат от българите, мизерно едва преживяващи с мижавите си пенсии или с оскъдните си, заработени с унижение и пот заплати. Онези, богатите, при които моите братя българи отиват да работят, често са и те българи, но заможният не ползва нередовния общински транспорт, нито живее в бетонните работнически мастодонти. Луксозните им лимузини, луксозните им домове – не дворец, а имение, начинът им на живот карат хлапетата да мечтаят някой ден да станат заможни горди непукисти като онези бабаити с ланците, скъпите коли и курви; младежта външно ги наподобява в пренебрежението им към всичко българско – бит, традиции, начин на говорене, отношение към другите. Наглото тяхно възгордяване – най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Библията, ни залива отвсякъде.

  Мисля си: това е подла, мръсна и отвратителна война срещу моя народ от крайните квартали. Сякаш някой ни навира в очи мракобесието, което вони на Столипиново, за да обсъждаме наедро циганите колко са лоши. Не са лоши всички цигани, но огромен процент от тези наши съграждани просят, крадат, проституират, печелят от продажба на наркотици, шетат нощем по апартаментите, изнудват, мамят, изнасилват, пребиват, убиват. И съм склонен да мисля напоследък, че някой успешно ни навира екзотичния манго в лицето, за да не видим кой всъщност е Големият разпоредител в държавата, кой всъщност е облагодетелстваният от нашето унизително положение на българи и цигани, гледащи се изпод вежди. Няма случайни неща. Нали, братя българи и цигани!

  Двайсетина банди от обирджии мародерстват из линиите на градския транспорт тук, а от десетилетие вече никой пръст не е мръднал да реши проблема. Вероятно и това е част от сценария по разграждането на България чрез настройване на етносите един срещу друг. Връх на лицемерието бе, кога Престолонаследникът на кралската корона във Великобритания принц Чарлз специално долетя в България и кацна с двайсет и шест елитни екипа репортери, за да се разходи като щъркел сред помийните локви и ямите с оглозгани кости на Столипиново, всички да видят колко го е еня за циганите. Европейската общност чрез своите благотворителни институции проявява майчинска грижа пак предимно към цигани. Българинът, който плаща данъци и такси, е осъждан, назидаван за отношението му към човека от гетото. Говорят за нарушените му права на този човек от гетото, и вероятно с основание говорят, а за правата на обикновения български гражданин: данъкоплатец и изнасящ на гърба си тегобите на тресящата се от скандали прогнила държава, никой зъб не обелва. И какво излиза? Българинът си казва: "А бе не стига, че аз му плащам тока, водата и данъците на този, не стига, че аз страдам от циганските зулуми, мародерства, мързел, кавги, гюрултия, а и белоснежна Европа ме съди, че не съм му постлал и сервирал, не съм му бърсал задника, когато за себе си и децата си се чудя как да оцелея. Е, и защо да раждам деца!" Не желая да мразя, но някой очевидно има изгода от това състояние на нещата в моето отечество.

  Парадокс ли е! До 1878 г. българите сме най-многолюден и най-обширни територии обитаващ на Балканския полуостров етнос. Да, Северна Гърция, Европейска Турция, Република Македония, Източна Сърбия, Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, Делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа, това днес са области и селища, където живеят други хора, небългари. А както е в Гърция и Македония: дори и българин да е, назовава се с име на друг етнос. В Одрин, например, някога един от най-българските градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, българите са захранвали с население съседните нации. Това добро ли е или лошо, не знам, но българският ген е населил целия полуостров с хора, които чувствам свои кръвни родственици. Както щат да се назовават, виждам, че са българи, държат се като българи помежду си. Ще се получи, както преди хилядолетие се е случило с траките. Никой не нарича себе си трак, а носим характерни за древните траки особености в манталитета – уседналост, опърничавост, завист, разединение, инат или упоритост, ако повече ви харесва.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 oct. 2020

__
* Човекоядци.
** Прераждането. Бел.м., tisss.