вторник, 10 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (6.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (6.)


  – Откъде знаеш дали Умберто Еко не си е поставил за цел да ни отведе "във високите сфери на духа" и да ни покаже стойностното и фалшивото там, каквото и да означава това? Може би се забавлява, пишейки по този начин, както аз, четейки го, се забавлявам?

  – Не съм обучен в Ленинградската висша партийна школа, липсва ми увереност да твърдя, че имам монопол над истината. Мнението ми e пристрастно, ограничено от предразсъдъци и вероятно несправедливо. Не съм против романът на Умберто Еко да бъде възприеман като интелектуална дъвка за печални зимни месеци от живота, но схоластиката и схоластичната ирония не ме радват. Чувам за съвършено нов тип тригърба камила – ярък вид ирония над схоластичното ни средновековно мислене, включая и прогресивните процеси на Светата инквизиция. Уважаемият проф. пише именно за този период от вчерашния ден на Европейската цивилизация. Ама пък ми допада ироничната пародия "Параграф 22" на Джоузеф Хелър (1923-1999), връстник на баща ми мебелиста-дърводелец, родом от Харманли и съвършено неизвестен за света. Допада ми и книгата на родения в Англия г-н Дългас Ноел Адамс (1952-2001) "Пътеводител на галактическия стопаджия" – кажи-речи, мой връстник; особено ми допада първата третина на "Стопаджията", преди авторът да захване да се повтаря и лекичко да преиграва. Ще се радвам, ако посочите и други солидни основания да започна като Вас да се забавлявам с "Името на розата". Радвам се, че се обадихте. Поздрав от Пловдив, крайния квартал зад циганското гето!*

  07.02.2002. (продължение)

  
Авторът Умберто Еко окупирал всякакви възможни подходи към сюжет и тема, и пак е неясен, може би понеже му липсва смирението, а суетността му е в по-обилно количество. Не ми се нрави, когато идеята измества преображенията на реалността. Не ми се нрави и тенденциозната, позната от реалния социализъм-комунизъм у нас назидателна, уж възпитаваща широките народни маси... хе-хе! – казионна партийна литература. Живият, пулсиращият, тръпнещ от страсти живот ми е по-мил. Добрият роман би трябвало да ни зарежда с жизненост, не със суховати хербарийно красиви идеи. Оптимизмът в личен план не може да се логаритмува като стройна абстрактна материя. Ърнест Хемингуей (1899-1961) пише романа "Сбогом на оръжията", когато е 28-29-годишен; Умберто Еко публикува "Името на розата" в 48-та си година. Дали възрастта оказва влияние върху стила? Влияят ли преживяното, натрупаният опит, наслоилата се рутина? Иисус в плътското Си превъплъщение на земен човек и при ходенето Му сред човеците – според легендата, е 33-годишен. Състоянието на духа, свежестта на сетивата, привикването с ритъма и изненадите на битието не влияе ли върху начина, по който говорим, обсъждаме, пишем текстовете си?

  Приятеля Емил
**, имам чувство понякога, на моменти, докато седим на маса и си пием кафето, го усещам с петнайсет лазарника поне по-млад от мен, когато според фактите е точно обратното – по-млад съм от него с 15 години. Така че и възрастта като аргумент едва ли звучи дотолкова меродавно.

    - - - -

  Разправя ми днес даскалица с амбиция, присъща на младите жени, как посрещнал изневярата на съпругата си неин познат – колко потресен, разколебан, съсипан бил; как ненавиждал, от една страна, неверницата невярна, ама от друга страна, чисто по плътски и много по-силно милият вече започнал да си я желае.

  – И аз какво да го посъветвам? – пита леко патетично; бъбрим си на четири очи в учителската стая. – Какво да го посъветвам, когато е така отчаян горкият, а не знам как да му помогна?

  – Трябва да й е благодарен – отвръщам хладен като ледено кубче в чаша уиски, – не да я мрази. Понеже честно, по джентълменски го уведомила, че си тръгва, не го заблуждава, отказала му да си играе повече с тялото й. В телесните двубои и страст при взаимоотношенията между мъж и жена нещата не са ли ни пределно ясни: не го допуска до себе си, защото престанала да го обича. От това по-ясно накъде?„


  – Какво говориш! – възкликна неприятно изненадана г-жа Николова. – Като жена, не мога, не, не мога да я оправдая. Постъпва жестоко с човека, той толкова е умен, ерудиран, интелигентен!


  – Подскажи му да се пробва, като си представи, че съпругата му се върнала. Знам такива случаи... Ще възстанови ли доверието! Тъй че нека си преболедува болката; налага се сам да мине през тресавището. И когато усети твърда земя под нозете, ще прогледне, че от живота му си е отишъл предател; и тогава би трябвало да се усети свободен, освободил се както афроамериканец в Тексас от своята Голяма фалшива представа за демокрация.

  – Невероятно! Това пък не ми е минавало през ума – възкликна симпатичната ми събеседница.

  – Най-уместно ще направи да й благодари, като я отведе в някой скъп ресторант – добавям сериозен. – Да се изръси като за последно и да се постарае да не я мрази. А ако може... Не съм сигурен ще може ли, но да опита да погледне към нея с любов.

  – Що-о-о? От къв зор па с любов?! – изненада се чаровницата, та мина на жаргон.

  – Защото – отвръщам все така хладно – му е решила може би най-съдбоносния за нормалния мъж проблем: коя да чука (изречено и от моя страна на жаргон). Човек не бива да живее в лъжа. Жените сте по-решителни в такива случаи. Взаимната им привързаност на онези там двама се изчерпала. Жената е права, а него му е нужно време да разбере, като престане да хленчи и издава съдебни постановления сред общите им приятели и близки.

  Ако беше попитала как човекът да погледне с любов онази, която вече не обича (а плътски желаел, ръбчото му с ръбчо), щях да й река:
когато спре плътта да жали по някого, не е невъзможно да го приемеш като всеки друг на света, и "любов" вече ще значи: уважение, разбиране, опрощаващо внимание, приятелство, само не и любов.

  – О, но той много страда! – рече тя и се зае да навива на показалеца си крайче от дългите си сламеноруси коси. – Никога не бих предположила. Бяха толкова мили и задружни, толкова здраво семейство бяха! Планираха дори да се заселят в Канада и там да се устроят, представяш ли си?

  – Представям си. А защо нещастникът избрал да хленчи на твоето крехко рамо? – любопитствам нехайно. – Как мислиш, това хленчене пред теб случайно ли е?
***


  14.02.2002.
  Като й казвам "липсва му възпитанието, което се получава в семейството от най-ранна детска възраст"... Та като казвам на Re. това по повод новия й любим, мъча да заобиколя точната дума "безнравствен". Бъбрим на чаша кафе в хола ми, грее пред мен в отлично настроение, качила нозе на табуретката, изтегнала се е върху аления диван насреща ми. Като чу това за липсата на домашно възпитание, усетих как се сви като пружина. Стана и отиде в кухничката да си мие кафената чашка. 

  – Тръгвам! Не са ми приятни такива приказки. Вече съм убедена, той е Човекът! Мечтала съм си цял живот за такъв мъж, който...

  – ...Който на всеки двайсет минути да те проверява къде си, какво правиш, какво мислиш, какво чувстваш – доколкото ми е възможно, с привидно равнодушен глас довършвам думите й, макар и отчаян, че очевидно не точно аз съм мечтаният мъж.

  – Точно така! – долита гласът й строг, но справедлив вече от антрето.

  Скачам да я изпратя до асансьора. 

  – Ще ти се обадя някой друг път, когато не си в злобно настроение – усмихва ми се като учтива медицинска сестра над леглото на умиращ, махна с ръчица, проеча звънливото й колоратурно сопрано: – Чао, Жоро!

  Та преди час, значи, дочувам късо позвъняване, драскане и почукване по вратата. Беше вече влязла, събула се бе като у дома си. Окачи си кожухчето на закачалката, тръгна из стаите:
  – Я, да проверя аз променил ли си тук нещо. Ха!!! Нищо не е променено! – И подир минутка-две: – Как си? Какво я караш без мен?

  – Нали знаеш – отговарям унило, – чета, ровя се из бумаги, графоманствам, демек, пописвам туй-онуй.
  Като предложих да направя кафе, отсече:
  – Остави! Кафето аз ще го направя. Ти не го правиш хубаво като мен.

  И значи, седнали бяхме вече в хола и от лаф на лаф стигнахме до заядливата ми фразичка, че новият й приятел е невъзпитан, липсва му, казано с две чудесни думи, домашно възпитание, колкото и с добри обноски да бил, както ми го е представяла. Това бе вчера сутринта. Час по късно запътил се бях към училището. Купих по пътя цигари, купих и голям шоколад; помислих си: дали да не си го разделя с нея. Звъня й, вървешком от коридора; отговаря ми и тя по джиесема:
  – В детската градина съм, работя.
  – Добре – казвам, и приключваме.
  Половин час по-късно чета есемес: "Благодаря ти, Жоро, че се сети за мен! Ти си ми близък по много особен начин! Само дето не знам защо опитваш да ме засегнеш. Нищо..." Отвърнах й след час колебания а ла Страданията на младия Вертер: "Най-близкият човек си ми. Стипчива е любовта". В прав текст изречено, изтрепахме се вчера следобед да демонстрираме двамата с Re. обноски и домашно възпитание.
Записвам тези нещица, минало е едва денонощие. Денят е весел, слънцето напича. Празник на влюбените, ура! Свети Валентин по католишкия календар. И ми се върти из ума: обичам ли я? Добре ли е да ме вълнува онази, която ме е зарязала? Не съм я канил да ми гостува. Дори не ме предупреди, че ще идва. Но ай, как й се зарадвах; приех я като най-близкия ми на света човек. Жена, Господи! И то каква жена! 

  Иначе неприятните въпроси са си неприятни въпроси; мога и да си замълча, да не подхващам изобщо за нас двамата с нея и прочие, но когато ми навират в муцуната очевидна несправедливост, как да се съглася, Боже мой, и да съм кротък слушател на сантиментални глупости?!

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 10 dec. 2019

Илюстрацията долу:
- Част от мъжката ни компания в готиното кафене.
___
* От популярен до някое време Internet-форум за език и литература с управление от Чикаго, САЩ. Питането е от водещия едночасово "философско-психологическо" предаване по местната Пловдивска обществена телевизия.
** 
Емил Калъчев (1932-2013), вж. https://literaturensviat.com/?p=94090
*** Не мина и година след разговора ни в учителската стая, онзи мъж я поканил за съпруга, и тя склонила. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (5.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (5.)


  Ние не желаем да ни щадят най-интелигентните от враговете ни, а също така – и онези, които обичаме от дън душа.*


  02.02.2002.

  Офикия – лат. "служба". Отличие на свещеник или дякон за усърдие в службата. Имал съм работа с т.нар. елитни жени; но какво друго ще значи елитна жена освен интелигентна проститутка! Не че е по-умна от другите, но изкушава с гальовност и красноречие, с умение да мълчи, когато друга на нейно място противно би квакала. Тя импрегнира плътта си с благоуханни мазила, опакова се в дрешки по последна мода – лъскави, фини, ефирни, нанизва на невероятни места по себе си дрънкулки, скъпоценни камъни, халки; и това върши с ясното съзнание, че е стока за продан. Няма по-безскрупулен в търговските дела от такава изкусителка; защото предлага тялото си в сделка с мъжките бесове. Който реши да я купи, бере ядове: душманин си взема на сърцето, плаща да го мамят и да му пилят нервите, докато изгребе всичко негово, което може тя да употреби в живота си на жена и майка.

  Против съм да бъде унижавана по всякакъв начин жена, но брах ядове с Евините щерки, точно от жени, който въздигах на пиедестал сякаш са божества или кралици. Грешил съм. Добре е момичето ти да е редом с теб, до теб, и в никакъв случай по-горе: че се главозамайва и става жестока в претенциите си. И да изгаряш от страст, дръж я настрани от най-личните си дела и проекти, и винаги с едно на ум, че може и да те предаде точно когато си най-притеснен, слаб и уязвим. Просто природата й е такава. Отнасяй се към нея като с приятна компания за слънчеви спокойни времена, ала не допускай да ти бъде министър на вътрешните работи. В неприятна ситуация разчитай на себе си, не я въвеждай в проблема, докато благополучно не излезеш от лошавината. Най-яркият белег за една общност е отношението й към жената. Факт!

  При жена се влиза с разум, само ако не желаеш да бъдеш изпепелен от страст и от ловкостта на изменчивата й, алогична, странна за мъжа женска природа. Чувствата са си чувства, галенето галене, но разума дръж на хладно, изневиделица да не ти се стъжни животът, да не се усетиш оплетен от нозете до върха на главата. У тях (и у добри, и у не толкова добри) милост няма. С никого не се съобразяват освен със собствената си природа. Обичам котките много повече от останалите животни. Ала да си мъж с хубава млада жена в дома си е повече от да имаш котка. Ако мъжът се държи като стопанин, и за момичето е спокойно, че усеща здравина, издръжливост у него (съпруг или любим). Мъдрите араби имат поговорка: "Изслушай своята жена внимателно и с голямо уважение, а после направи точно обратното". Защо ли?

  03.02.2002.

  На колко мъже можеш да бъдеш половинка? питам. Проституиращото момиче е по-нравствено от мнозина съпруги, че не заблуждава, а си казва цената, и нататък е ясно: нравственият не ще посегне, че откровеността й на блудница го пази от нея! А ти, чудесна моя любима, която ми пилиш нервите, си ми жива дяволица. Мъжът те приема за светата целомъдреност, сърцето си отваря да влезеш и трон от слонова кост въздига за теб, но само кога е омагьосан и не съзнава арматурата под нежните ти пеперудени крилца.

  Ако до то
зи момент наистина си била момичето... (Звъни телефонът, девет и нещо вечерта, Re. пита как съм, обаждала се да ме чуе и пр. Пожелаваме си лека нощ. На въпроса какво правя рекох: пуша, пиша.) И тъй: ...ако до този миг си била момичето, което е държало на мъжа, с всичките му слабости на обикновен човек, какво друго му остава освен да съжалява, че си вече с друг? Изкушила си се; на всекиго може да се случи! Но как да приема, когато любовта си заменила за сигурен брачен живот?

  Не е лека участта на хубавото момиче, майка, съпруга, любовница; не е леко и да се сгромолясаш в собствените си очи. Човекът –
отраснал в бедност или в заможно семейство, независимо от обстоятелствата, винаги е гол и беззащитен, когато застава пред собствената си съвест. От нея къде да се скриеш?! Знам няколко начина, сред които по-често срещан е да се накичиш с белези на добродетелта, все едно мишле да се премени в котешка кожа.

  04.02.2002.

Сърцето си търси кого да обича 
бедняк и ловец, горд като крал,
ти вече не си моето вярно момиче,
което съм някога страстно желал.

Сбогом,
Разочарование мило,
жив съм, нормално е, щом е любов;
изплъзвайки се, даваш ми сила
защото любов е самият живот.

Силует на друга
изплува след тебе:
поглед
блестящ, и макар и без глас,
казва ми колко съм й потребен,
и значи, ужасно е това да съм аз

и да започне пак онази прастара
стихия и тръпка от нова игра
на мъж, отминаващ по тротоара,
над когото дъгата отново изгря.

    - - - -

  Едва ли не щастлив, излизам от досегашната орбита на равносметки и опити да вдигна една рухнала чудесна илюзия в Нощта на разума!

    06.02.2002.

  Знам ли кой съм? От десетилетия съм обърнал очи навътре, станах монах пред икони и олтар, който вероятно е християнската ни представа за съвест. Отказах се да доказвам каквото и да било на света; честолюбивият човек не си крещи кредото** по стъгдите на света. Варосани лозунги не мажат с баданарка по площадите на света.

  Притискам се към земята, лицето ми е в дреболиите на объркания ни от суети свят. Сливам се с пейзажа, невидим да съм ми е стремежът; и не моето да се чува, а чрез
сюжети от бита на най-обикновен българин да разкажа за общото, отнасящо се до човешката ни направа. Гледам, доколкото ми е възможно, смирено; гледам и да не изненадам, да не плаша когото и да било, ако го гледам с пронизващи очи. Отчаян или наивник... не знам. А и защо ли ми е да знам! Все по-достъпни са нещата, които ме радват – среща с добър човек, да си карам колата бавничко, да плувам в реката, да мързелувам с цигара и силно кафенце в чашата, да вдъхвам аромата на свежия ветрец, под душа в банята да си припомням ранното си детство, да слушам дъжда, шушнещ едва или трополящ весело по ламарината зад прозореца ми. Кой съм? Г-н Никой. А какъв ли друг да съм! Може би на суетния Александър Македонски да се правя, по повод и без повод да повтарям колко съм си готин, само за да ме чуят? Колкото по-самоограничаващ се откъм външни лъскавини, колкото по-обикновен, толкова по-интензивен става вътрешният ми пейзаж. Всичко познато дотук по друг начин вече ми говори, настоява да бъде отново преживяно и описано. Писането ми доставя уюта да подреждам вътрешните си мелодии.***


    07.02.2002.

  Този, който говори кратко, казва повече неща и ги казва по-ясно. Re. ми се мярва като сянка неколкократно днес. Държим се на разстояние един от друг, мълчаливо приемам жестовета й на внимание и интерес към дреболиите около мен, но не съм поласкан; бих предпочел просто да не я виждам. Библиотекарката спомена името й мимоходом днес (бяхме сами, вероятно за да провери реакцията), отминах на нокти темата Re. и продължихме разговора си за свръх-претенциозната книга на Умберто Еко. Философският роман "Името на розата" затвърждава първото ми впечатление от филма, който съм гледал преди години. Претенциозна, следваща скрупульозно каноните на научния подход проза, стил а ла Средновековна схоластика, пренесен в нашата епоха, обилно разкрасен с криминален сюжет, когато всъщност интригата е от сферата на фикс-идеите, не от действителния ни живот. Противопоставям романа на Ърнест Хемингуей "Сбогом на оръжията", излъчващ – освен чудесна жизненост, и печална самотност. Мъдростта или опитът като че ли винаги носят печал, без да са изнесени непременно във философски ключ.

  Кое тогава възторгва апологетите на Умберто Еко (роден в 1932 г.)?! Романът му смърди на Средновековна плесен. Дразня се, че в "Името на розата" откривам пак снобския напън за реабилитиране на умозрителното, което ни се сервира в златен поднос, като връх на модерна уж философска проза. А пък не е нищо ново, освен отдавна преодолени насилия над словото, като онова от старобългарската родна книжнина, известно като "плетение словес", плетиво от думи заради изяществото на израза, според школата на Патриарх Евтимий Търновски (1325-1403). И друг още един аргумент: притчата в евангелските текстове за Иисус звучи като естествена част от живота, човеколюбива, изчистена от детайли. Тук детайлите затлачват, подтискат внушението, и резултатът е разказ муден, като трудно подвижен средновековен испански галеон, като бомбардировач Б-52, ако помним Виетнамската авантюра на Щатите. Тежко подвижен, мъртвешки като застояла слуз се точи разказът; що се отнася до стила на университетския автор.

  Приемам романа за несполучлив опит игривото, артистичното Бокачовско начало да бъде подчинено на научното познание. Каква пищна претенциозност! Логичното, т.е. строго научното подхождане към каквато и да е тема в никакъв случай не може да оспорва интуитивното, художественото начало в нашето подсъзнание и в привидно хаотичния ни живот. Животът – като низ от събития и състояния, от кръстопътища, връщания и въртене около оста, съвсем не е хаотичен, а прозрението е устремно и много по-бързо и по-рязко от старателната научна логика. Не, нямам друг спомен за снобизъм в цялата му голота. Да съпоставим който и да е пасаж от романа на Еко с една притча от Библията, и би трябвало да усетим разликата между стойностно и фалшиво, между талант и претенции във високите сфери на духа.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 9 dec. 2019

Илюстрации:
- Фридрих Ницше – може би най-тълкуваният философ на Европа;
- Фрагменти от най-древното жизнено селище в континента Европа.
___
* Фридрих Ницше (1844-1900) бил тих и вежлив, внимателен и толерантен при общуване. И не е професионален философбил по-скоро мислител, поет, филолог. В нагласите и подхода му практически отсъства логика. Вместо логика у него доминира страстта на същинското творчество. Теорията на Ницше за Свръхчовека не предполага тържество на една нация над друга, а победа на творческото начало над разрушителните животински инстинкти у нас. Ницше отрича агресията. Според него, единствените битки, които трябва да водиме със самите себе си. Вж. http://www.manager.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/20-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82-%D1%84%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%85-%D0%BD%D0%B8%D1%86%D1%88%D0%B5
** От лат. credo "вярвам" 1. Изповедание, верую. 2. Убеждение, принципи. Сентенция на поляка Станислав Йежи Лец (1909-1966): "Не си пиши кредото по зидовете".
*** В студентските години (1967-1971) писах текста "Мелодиите на Дино". Като го прочете във всекидневната у родителите ми, Марко Марков (1945), колега от местния младежки вестник "Комсомолска искра", рече: "Това е шок! Историята ти ми подейства като шок!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...