четвъртък, 21 юли 2016 г.

Story - НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ!

НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ!

       Шъ знаеш, това пожарникарите са особени хора – почна на другата сутрин Тотю. Заплиташе нишка от снощния мухабет: – За едната слава и в огъня влизат.

    Бе неделя. От жаравата разпалваше нов огън, а коминът не тегли. В кухничката плъпна лют дим, замириса остро на борина. Зачервен, тате се дупи около печката, духа с пълни бузи. Видя му се слабо, та грабна метлата да я размахва срещу отворената вратичка на нашата "циганска любов". “Не е циганска любов, ами циганска сватба. Уж бърже се пали, а половин саат я духам, и не поема, мамицата й!” – бе рекъл веднъж за печката.

     Леля се подаде от съседната стая с прозявка, чорлава, със свлечени чорапи:

      – Имах едно време една симпатия огнеборец...

      – Кога, ма? – измъкна се от завивките и мама. Закашля се; поема дъх като риба на сухо, а гълта, разбира се, пушек. – Що не си ми казала досега, кха-кха-кхааа?

      Сборихме се с Юлия, захапах й петичката и Юлия се разрева. Разбунихме къщата, живнахме. Ето ни подир час наредени край масата като ластовички заран на слънчице; юфката изпуща пара, мляскаме. И тъкмо в тоя хубав миг звънчето в антренцето пропя. Появи се Вичо. Вичо, де живее на осмия етаж над нас, свършил тютюна, та иде да изпроси цигарка от тате.

     Сипаха и на госта юфка. Край печката, която бумти весело в мразовитото утро, кондукторът от градския транспорт Вичо разправи крайно поучителната историйка за тулумбаджиите, както назова пожарникарите от града Н.

      Градът Н. си бил най-най-обикновен, скучен до смърт тристахиляден център на дълбоката провинция, а какво дирел наш Вичо там ли? Шетал из лесничействата в района. Като инспектор по т.нар. Горски фонд, плашел Гуджо гаргите – боязливи някогашни бракониери, стресирал някой и друг техен покровител, горски пазач. Под око държал и областната Противопожарна служба.

      – И при тулумбаджиите има далавера – захвана Вичо. Съседът Вичо е около петдесетгодишен, белязан с бял кичур в перчема. Дебелите лупи на очилата му го правят близнак на злия Муравей Радев – финансовия ни министър, макар у нашия Вичо да я няма оназ коцкарска брадица "а ла катинарче", оня хищен вид на човек, който от дън душа мрази родителите си (че го родили) и света, а от света най-яко ненавижда българите. От време на време и Вичо ни поглежда гнусно, същинский Муравей или граф Дракула, ала в очите му откривам присмехулна искрица. Лапа по хайдушки, мазни се на мама и ми намига; очевидно хареса мамината юфка.

     – А! Пожарникарите хайлазуват – рече тате, – но пък им славен занаятът. Пожарникар да си днес! Заводите не работят, цеховете – празни, Тракийското поле – пусто, буренясало, бабки за някоя грудка на гулията ровят, за някой неизровен от циганските набези картоф се надяват. Глад. Текезе йок, отде да краде народът ни крадлив, кво да пали, че да маскира кражбата? Лошо. Е-ех, мамка му! Що ли не станах пожарникар?... На четирсе и шест лазарника, сега от три години пенсионерин да съм, по гръб да лежа, паричките на крак да ми ги носят всеки месец върху никелирана табличка с позлатен ръб...

      – Недей така, моля ти се! – рече леля. – Рискуват си живота.

      – Михлюзи! – извиши глас Тотю, па зачака да чуе какво поучително има да каже гостът.

      А гостът, копие на Муравей Радев, строго огледа брата и сестрата:

     – Мда-а-а, имате право и двамата. Опазването на фонда от палежи не е шега. В населено място тулумбаджията е необходимо зло. Проблемът е, че Валутният борд, дето ни го начукаха от Западна Европа, принуди общинарите да свият и тоз приятен щат в общинската управа.

    Ей я по-нататък чичо-Вичовата историйка.

    Събрали се пожарникарите да обсъдят аджеба кого да съкратят. От трийсетмина дружина не повече от десетима могло да оцелеят. Останалите какво... дренки ли да ручат? Умуват тъй
, инак; въртят-сучат, не им излиза сметката.

    Открили, че и оцелелите ще са в киреча. "От нийде взорът надежда не види", както рекъл поетът Христо Ботйов. Че то само началниците, счетоводният
отдел и секретарките са осем души. От десетимата, дето би оцелели, кой ще гаси? Двамата оцелели от редовия състав ли?! И в тоя тревожен сюблимен миг скача някой си Попрелков, младши сержант Методи, новоназначен, резба непоръбена, новобранец.

    – Искам думата – рекъл тоя, дето пръв Западният вятър на Европейския валутен фонд като перушинка щял да издуха.
Колегите не го броят, едва от месец назначен, пушек не вдишал, а се пъчи: – Предлагам да докажем, че сме нужни... до един.

    – Айде върви ти доказвай! – нервирал се шефът на пожарната Варимезов и с показалец образно го пробол от
висотата на дървената трибуна: – Гърмидолски, нашият уважаван господин кмет на града, няма да ме приеме, камо ли да ме чуй.

    – Не с думи, а с дела! – отрапортувал с вирната брадичка Попрелков.

    – Е, как стават тез работи
, ве-е? Не става тя тъй. Лесно е на думи – изтръгнала се въздишка едновременно от двайсет и осем пресъхнали гърла.

    Двайсет и деветият, самият Варимезов,
тутакси загрял какво намеква оня, взел да размахва ръчички пред шкембето, сякаш рояк оси го налетели:

    – Ама че то... то
... то е опасно. Ужасно е. Много ужасно! Игра с огъня е това.


    – Че ний нали сме огнеборци – досетил се и Велев, старшият на трети отряд, оня, с най-многото знаменца на Трудовата слава. – Такъв ни е занаятът... да гасим.

    Какво станало по-нататък в
таз сбирка не е интересно. Интересното е, че на следната вечер пламва складът на кожухарския завод "Весела Тракийка", а на по-другия ден в областния вестник "Н-ска трибуна" се появява репортажът "Нашите храбреци на своя боен пост".

    С факти
и коментар местният Песталоци*, местната гражданска съвест Стойчо Басамаков – Чук, като обилно похвалил огнеборците, сигнализирал: "царящият хаос и безстопанственост в обществения сектор на региона водят до...

    Ясно до какво водят.

    Три дни
подир "Весела Тракийка" пламва фабриката за картонен амбалаж и тоалетна хартия "Великият Октомври". "Н-ска трибуна” в подобаващ за дълбоко провинциален вестник възторжен тон отразява и това събитие, заключавайки: "Добре, че там, на мястото се оказаха професионалистите на офицера огнеборец Варимезов. Лично майор Варимезов в суша и киша, в студ и пек неизменно бди на своя пост", което се кипрело под огромна фотография, представяща младежа Попрелков, нахлупил лъсната с пуцинг медна каска, гушнал с две лапи дебелия пожарникарски маркуч, а покровителствено над него с брадве в лява ръка се надвесил шефът на Пожарната Варимезов. Последният – във ведомствен костюм с папийонка на бели точки, сякаш пръв братовчед на Георги Лозанов (пожизнения шеф на СЕМ), забил очи в обектива. Артисти, не някакви жалки тулумбаджии.

    Тъй за около месец време горели складове, запуснати бараки,
единият от петте цигански катуна, сиромашки нивици в диаметър двайсетина километра околовръст, все в обсега на Службата за борба с огнената и с останалите природни стихии, като гръмотевици и прочие.

   
Появилите се по тия събития куп вестникарски статии, придружени от писмата на разчувствани читатели, личната секретарка на Варимезов прилежно сбирала в мека папка с надслов "Звезди в нашето трудово ежедневие". Надписа Данчето – снаха му на Велев, заимствала от рубрика в местното телевизионно студио на "Евроком".

    Завалели предложения за среща с огнеборците. Киностудия "Бояна" заснела
двучасов документален филм за живота и дейността на шефа на пожарната под заглавие "Човек от народа". Канели ги тулумбаджиите по предприятията сказка да изнесат. Вземали пространни интервюта от тях за рисковете на професията. От столицата се дотъркаляли с велосипеди ято начеващи художници, начело със световно известния и любим придворен иконописец Светлин Русев (портрети на фамилия Живкови), за да изрисуват, изтипосат и изобразят в класически византийски иконостас нашите юнаци как боравят с техниката за погасяване.

    Самите
пожарникари захванали да идват на работното си място чисти, стегнати, издокарани, гладко бръснати, дезодорирани, преизпълнени със съзнание за своята високо отговорна мисия. 
 
     Допухтял Иван Гарелов – легенда в придворната журналистика, персонаж от рекламни клипчета за илачи, с екипа си от двайсетина оператори, тон-оператори, режисьор, двама помощник-режисьори, продуцент (оня, с торбата пари), коафьор, гримьорка, масажист, теляк, педикюрист, четирима осветители, двама охранители, елтехник, хамалин – Митю Крика (да им мести столовете, хамаците да им връзва), готвач, Лю Шънмън някой си, предвид капризния стомах на теле-звездата и ятото столични папагали.

    Вежди Рашидов и Георги Чапкънов едва не се хванали гуша за гуша кой да вае скулптурата от бронз на огнебореца Варимезов. Г-н Рашидов
специално ето как се изразил в интервю за най-многотиражния наш роден вестник "Труд": "Тоз велик българин (шкембестият Варимезов, оладжак!) според моето набито око на ваятел с метал и глина притежава обгорено в огъня на изпитанията лице и юнашка стойка".

    Изпосталели поети и писатели
, надушили златната жила за писане по поръчка, навъртали се и те тъдява. Остави провинциалистите, небесни светила от ранга на Дончо Цончев, Тошо Тошев, Александър Божков, Александър Томов-Лупи, Стефан Данаилов, двамата академици Антон Дончев и Иван Славков - Батето, речовитият професор Юлиян Вучков и прочие особи от родния небосклон, Кире Либерало тоже и той естествено... Нали дето шумят пари, дето ухае на кяр, "хубавите хора" там ги търси, па и приятно е человеку в елитната им компания.

    Накратко, общинската власт взела да гледа на тулумбаджиите като на особена ценност
; тъй че градът Н. от дълбок Прованс внезапно се оказал в епицентъра на медийното внимание не само в опоскана България и Балканския полуостров, но и в Европа вследствие долетелия от белокаменна София пернат "елит на нацията".

    С присъщите си салтанати
елитните птици превърнали града Н. в екзотика за гостите чужденци, обект за мониторинг (наблюдения, демек) и философски изводи въобще за цивилизацията. За девет месеца, докато въпросът за щата се мътел, бистрел и люпил в местната общинска администрация, огнеборците се превърнали от бреме за общинската хазна в гордостта на демократична България.

   
"Ето как славните наши професионалисти в тия тревожни за демокрацията дни и години преборват хаоса и прославят БСП" – бъбрел тарторът на местната червена гвардия пенсионери, бивш беден свинар и настоящ крупен феодал Благо Домузов.

    Навръх Г
ергьовден кметът – седесар и в червата, дошъл с държавния мерцедес на официална визита в двора на Пожарната и пред строения, опнат по конец личен състав от трийсетмината огнеборци собственоръчно обкичил Варимезов с орден "Герой на трудовата слава", позлатен, I cтепен. Наред с ордена общинската власт допълнила щата на Пожарната със свежи две бройки: 1) Летописец по Славата, предназначена специално за Цецо Сланинката, племенник на кмета Гърмидолски; и 2) Пъблик рилейшън** – за Мери-Електронната пушка, симпатия на областния шеф на МеВеРе полковник Добрев, жрица от контингента на любовта край паметника при изхода на Прованса в посока Цариград, Истанбул по турски.

    – Оттук-нататък небе. Какво повече им трябва! – преглътна Вичо и помоли за чаша вода, но тате му връчи шишенце
то ракия, кой знае откога кацнало на масата. Вичо отпи, присви устни, свъси вежди: – Славата, Тотко, както и властта, замайва. Колкото е по-прост човекът, повече се надува. На слабохарактерния врътне ли му се акълът, сам си сере на късмета.

    – И аз това викам – почеса се тате зад ухо, погали ме: – Ванчо! Аз какво ви думах снощи! А, Ванчо! Кажи на чичо Вичо. – Перна ме по врата
. – Ама тя мойта, Вичо, не е пищна кат твойта. Тез пожарникари... их, тез пожарникари! Богата работа! Ц-ц! Ц-ц-ц!

   –
Лъже – рече мама. – И двамата леле, че си ги наставяте! Първо на първо, що му е на Гарелов масажист и теляк? А! Да не е пехливанин твоят Гарелов, че да го мажат с шарлан и масажират?

   – Глей-глей! – ухили се. – Глей женски акъл!

    – Те – обърна се Вичо към мама – не само Гарелов, те и хептен вкиснатия господин Кеворкян, че и господин президента, наший главнокомандующ... да не говорим за педерастите, дет ни ги вадят на тиливизийонния екран! преди да ги курдисат пред камера, пред нашия телевизор демек, два часа ги пудрят, четкат, лъскат им муцуната, рошат им перчема, къпят ги с одеколон, бръчките с фон дю тен им изпъват, че да излязат образите им чисти пред народа. Туй е изкуство, ще знаеш. Фразите една по една, на сухо, тъй да се каже, репетират пред комисия. Особено внимава техническият им екип, кога се пуска дебела някоя лъжа, народният избраник да не прави кофти гримаса, излишно да не жестикулира, да се не блещи като другарката Клара Маринова... Ама и между депутатите има таквиз лепки, Боже упази!

    И разви теория и по тая занимателна за
простите българи тема:

    – Лепката, която знае, че е лепка, е гузна, затуй ч
е не може да не досадничи; тя е клиничен случай, заслужава нашето съчувствие. Има обаче лепки, дето превръщат заболяването си в предимство, в оръжие; с нокти и лакти драпат нагоре и понявгаш стигат висини. Е, Гошо Тъпото, да речем, Камен Влахов от Силистра или нереза от Велинград Фидел Беев, да речем, или Данчо Ментата, (отде па беше тоз Данчо!) са все таквиз екземпляри.

    – Мен най-симпатичен ми е бай Петко Бочаров – обади се тате. – Масалите ги точи тънко като говеждо филе, все едно е врътнал
на екс две мастички. Него пудрят ли? Ба, шъ го пудрят. Да хабят пудрата! Той и тъй си е бир-таман винаги напудрен.

    – То ний, народът, доматите с колците ги
ядем! – чу се откъм клозета Гица, която на ръка переше и се изживяваше като съвестта народна.

    И тъй,
значи, продължава нататък пожарникарската авантюра…

    След като с
е оказали недосегаеми за Международния валутен борд и госпожа Ан Макгърк, тулумбаджиите на Вичо се усетили недостижими, като ония нахакани Дони и Момчил, или стадото чалга певци и певачки. Въобразили си, че Земната ос през пъпа на Пожарната минава. В кметството, окупирано от прясно вапцани или току-що пребоядисани в тъмносиничко бивши комунисти, вече се питали дали да не турят в атракциите на града и "Празник на Огнебореца"
    Имало и някои по-смели проекти.

    В тия проекти с
е мяркали Балкански общ форум за обмяна пожарникарски опит, Празник на Огнебореца с фокусници от Европа и Азия: гълтачи на саби, плювачи на огън, парашутисти-снайперисти, плувци, тежкоатлети, не балони, а дирижабли с реклама за родни авто-пожарогасители и гумени галоши с модерен дизайн, мацета с бикини и без, Викторина "Българската пожарна от Първата българска държава до наши дни", Панаир на песове и ловно оръжие, Дегустация на вина, ракии, дебели и тънки мезета, Надсвирване с дудук и окарина, тамбура и гъдулка, Кулинарно шоу с веселие край бира-скара, карантии, агнешки чревца, бели бъбречета, свински език, Нощни илюминации "Познай кой ти бръкна в окото", Надпревара кой ще излока най- много кенчета бира "Каменица" с оня прекрасен девиз "Мъжете знаят защо". И по тоя начин Празникът на Огнебореца да прерасне във всенародно веселие под надслов "Да живей Демокрацията", наша версия на карнавала в Рио де Жанейро.

    Върху фасадата на
Пожарната художник-маринист изрисувал морски вълни, самотен остров, разкошни палми със стар бедуин и млада бедуинка върху камила, платноход, месечина, облачета и звезди, и над цялата вселенска идилия лъщяло нафуканото, горделивото "Ако се наложи, и Слънцето ще погасим!"

    Ид
еите опрели и до детските ясли и градини в града Н. Докато учели циганетата да говорят български, разговорката с преплетени пръсти на прихлупените длани "Дай, бабо, огънче!" лелките префасонирали в "Чичко пожарникарьо, огън ми дай!"

    Зорки интелигенти обаче, като пенсионирания беден обущар Кръстю Дипчиков,
взели да се догаждат каква ще да е истината. По пивници и кафенета, и най-вече на Н-ското тържище Четвъртък-пазара сергиджиите, вместо с познатото "Густо, майна Филибето! Добрутро, майна", сабахлен се поздравявали вече с "Горя ли и при вас нощес ве, майна? Щото при нас горя."

    Дипчиков, ботаник
ът – тоже пенсионер, Спас Пиперков, излезлия в заслужен отдих пенсионер-философ Перикъл Мастагарков и още една пенсионирана ярка личност, следяща развоя на демокрацията у нас и по света – някой си професор Иван Друмчев... Тая четворка, значи, особено последните трима, като хора от сорта "На всяка манджа мерудия", вдигнали тревога в Цар-Симеоновата градина.

    Там, срещу Обновената Централна градска поща, местни чешити и михлюзи на припек бистрят световния заговор срещу
родната демокрация, нищят далаверите във футболния ни шампионат, в частност обсъждат най-често: на кого му е ред да го отлюспят от СДС или Костовото ДСБ. Професор Друмчев, даскал о.з. Пиперков, както и философът о.з. Мастагарков се изкатерили върху раменете на чугунения Гюро Михайлов, и вторият понеже имал по-ясна дикция (не фъфкал, не съскал, не му тракали ченетата), държал реч, протягал треперящи две десници към двора на Пожарната, цитирал патриарха на родната класика Иван Вазов: "О, спи ли Бог! О, Бог не види ли!"

    Тия работи в
български селища като града Н. бързо се разчуват. На другия ден огнеборците правят извънредна оперативка с точка единствена: "Мерки за отпор на вредните инсинуации, които..." и т. н., и т.н... Старшията Велев решил и той да се натегне (тахтабата*** Попрелков, според Велев, неправилно се била издигнала в очите на началството), та докачливият Велев предложил как да погасят слуховете, като палнат и самата Пожарна.

    – 
По тоз решителен начин именно ще дадем да разбере и международната общественост, че от една страна, слуховете са именно зла антидемократична инсинуация – опиянявал се от собствения си глас ораторът, – пък от друга страна, ще намекнем, че халябите**** в нашия Хайд-парк***** са луди за връзване, тъй щото посягат именно към имиджа на България. Ще докажем, че огънят е внесен именно ("именно" откак станал известен му била любима дума) под влияние на тяхната манипулация именно над демокрацията и приобщаването ни именно към Европа.

    Речено-сторено.

    Планирали локално огнище, колкото да се види не че гори, а че свети... Да вземе обаче да пламне цистерната с
нафта. Оттам огънят загризал халето с газките от Втората световна война, административния блок, за нула време изпепелил склада с инвентара (търнокопи, секирчета, лопати) и тюфлеците, овършал столовата, срутил фитнес-залата с гирите, ластиците, разпъвалките за стройно и хармонично тяло и за стегнато дупе. Търчали тулумбаджиите сащисани кое първо да спасяват, па хукнали накрая през глава кожата поне да отърват.

    От двайсетметровата вишка единствен
изоставеният в суматохата Велев простирал ръце драматично като ходжа от минаре; само че мюезинът, кацнал на минарето, мрънка там нещо важно за техния си бог по арабски "Халя-хуля, халя-хуля, Аллах е велик, халя-хуля, алъш-вериш", а старшията Велев пищял ужасен като щипана на срамно място мома навръх езическия ни празник Трифон Зарезан: "Олеле! Олеле! Олеле! Олеле, Божичко, що ме предадохте!"
    Вичо сръбна и заджубури ракията, преди да я глътне:

    – Въх! Бива я ваджишката! Двойно препечена, а?

    Гледаме го, както се гледа Великият маг Астор в цирка.

    – Ба! – окопити се Гица. – Злосторник ще да е бил.

    – Женски акъл! – пре
сече я тате. – А бе, Гиче, знайш ли ти какво е казал Иван Вазов! А? Знайш ли! "Не се гаси туй, що не гасне". Ей това е написал. Което иде да рече: Стар боклук кога пламне, орталъка увонява******.
 Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – еdited 21 uli 2016
_______
* Йохан Хайнрих Песталоци (1746-1827) швейцарски педагог, филантроп, философ и реформист, създател на първата в Европа система за начално образование.
** РR (реклама).
*** От тур.: дървеница.

**** Халяба в Пловдив наричат крайно невежия.

***** Място в Лондон, където всеки поданик на Нейно величество на воля може да плямпа какво мисли, да си излее душицата, демек.

****** Отнася се за изкушен от прелестите на младо моме дърт мъж: чешит от тв-шоуто "Фермер търси жена" или "Милионер избира съпруга", накратко завяхнал мераклия Христо Сираков от ято дами с леко поведение пробира морално запазена девственица да я ощастливи.

БЕЛЕЖКА: Текстът е епизод от романа "Ламски" (1994-2004).

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...