ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1070.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1070.)

  Народ, който не държи на земята си, на националната си самоличност, на държавата си, е обречен. – Николай Хайтов (1919-2002)

  Лесничеят-писател Николай Хайтов и адвокатът-президент Петър Стоянов по род са от две съседни села: Яврово и Манастир, едно подир друго по пътя край руините на Асеновата крепост, от която оцеляла единствено черквата, само на някакви си 20 км. от Пловдив. – Аноним (1947)

  2 oct. 1990

АРИСТОКРАТИТЕ 

  Нашата драма, но и нашата трагедия, като национална общност, до голяма степен се дължи на обстоятелството, че българите непрекъснато сме губили духовната си аристокрация. Първия път се случило след сгромолясването на Второто българско царство под Османско владичество или под Турско робство, както е изразът, масово използван от нашенци и от водещи личности сред националните ни автори от Христо Ботев (1847-1876) до Иван Вазов (1850-1921), последния път е при попадането ни под влиянието, под властта на болшевизма в бившия СССР. С радост, и нещо повече – с въодушевление народът посреща унищожаването на аристократите ни, предпочел всеобщата духовна мизерия с онзи девиз на нашите богомили "Свобода, равенство, братство чрез любовта"*, този път понесъл се върху крилете на Военния комунизъм от болшевишки тип.

  Доколко мъчително за която и да било нация е да създаде аристокрация, разбирана не като прослойка изнежени богаташи, а като състояние на духа, свидетелства цялата ни нелепа и окаяна история след "историческия" Девети септември 1944 г. Бедният няма как да бъде аристократ, по простичката причина че нему обективните теглила и тегоби на съществованието пречат; ами той се бори преди всичко за оцеляването си, своето и на челядта. Необходими са ни минимум четири поколения от хора на духа – раждащи се, наследяващи се едно от друго, докато да се избистри онази кристално лъчиста категория държавническо мислене, което не гледа на народа като на стадо (т.е. електорат) и на отечеството ни като терен за хищни набези, ами е родолюбиво и действа като умен и умел стопанин.

  Нашите държавни мъже и жени след Освобождението от 1878 година изникнаха из средите на онези заможни и средно-заможни общности в малките балкански селища, които бяха съхранили светлия образ на мечтата българска от епохата на богомилите за чиста и свята република. Че аристокрацията у нас си е била част от демократично функциониращо общество, показват периодите, когато се стабилизира Българският демократизъм – модел за взаимопомощ в малките селища преди всичко. С идеите си, въплътени в живота на значими политически личности, като Петко Каравелов (1843-1903) и съзвездие демократи след него, партията на Петко се стремяла да съчетае на политическата сцена достолепния образ със строгата взискателност у стопанина. За никого другиго циникът-банкер Атанас Буров (1875-1954) не изрича думи на уважение, както за Александър Малинов (1867-1938), може би защото водачът на демократите не е устройвал себе си, нито съпартийците си, а градил основите на демократичния тип мислене в нашия политически живот преди Девети (септ. 1944 г.). Можем ли да виним някого, че предпочел изгнанието пред сиромашкия тук духовен живот? Бива ли да се гневим на интелигентни, образовани, културни нашенци, които напуснаха родината и се заселиха по чужбините, и там се заскитаха немили-недраги, охулени, назидателно сочени с пръст? С ехидна усмивка секретарите на бившата Партия-ръководителка и преустроилите се за една нощ обновени идейни ратници на борбата за финикийски знаци ден след ден съсипваха и онова малко, което бе останало от демокрацията в политическото ни съзнание, като нация с еталон стила на Васил Левски (1837-1973). Точно новите "герои на деня" гледат на нас като на стадо и правят всичко възможно интелигентният, умният, образованият да се чувства нежелан и натрапник в своето отечество, сред доверчивите си сънародници, сред т.нар. твърд електорат.

  Докато чужди пратеници шетат волно из България, нашите родни мекерета кършат гръбнак, унижават не толкова себе си, колкото представата за всички нас, като нация пред света. И "българин" зазвуча като "варварин". Защото коя друга нация в Европа дотолкова варварски съсипвала земята си, реките, плодните си равнини, планините, горите, морския си бряг! Местности и селища, засипани от отрови и циментова пепел; реки, превърнати в помийни канали; гори – унищожавани, кастрени до голо; градове, задъхващи се в собствените си отпадъци. Завоня на леш нашата, някога плодородна, благословена Българска земя. Нямало да се случи трагедия, да не бяхме изоставени от духовните си аристократи, ако този най-рядък тип човеци на духа бяха съхранени за общността ни. Ще нарекат елитарност такъв подход към нещата, но защо ли да не кажем, че и болшевиките – нещо, което в началото било само голя теория, се явиха из средите на Руското дворянство. Жалко, че нечовешката мъртвешка теория успя да се превърне в практика, завладя най-слънчевите центрове на националното съзнание, роди се митът за "всеобщата свобода, братство, равенство", само че изградени чрез представа за общия враг, т.е. чрез нахъсване, чрез неистова дива омраза.

  Девети септември (1944 г.) унищожи онзи естествен филтър, който ни е предпазвал като нация от всякакви видове вируси и чуждоземна зараза. При наличие на духовна аристокрация в едно парламентарно демократично общество, ни болшевизмът, нито фашизмът, ни нацизмът биха се развили като ракова метастаза в плътта на нацията.  Че и Айнщайн бяга от нацистка Германия! И ето че дойдоха другите хора, надигна се нравствената тиня от дъното на обществото. Онзи, дето не можеше на две магарета сеното да раздели, се завтече държавата да управлява. И с разните му там партийни байряци тръгнахме с бойки песни напред, по пътя, който води назад – в опашката на нациите. Очевидно България има неотложна необходимост от духовни аристократи, не от кавгаджии, не от избиващи комплексите си сламени палячовци, а от мъдри, от достолепни стопани.** 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 sep. 2022

Илюстрации:

- Зовяха го партайците Хайлайфов.

- Кръвни братя от векове за векове.

–––

* Вж.1. https://bnr.bg/post/100778644 Премълчаната история на българските богомили. 2. Посланието на богомилите, https://www.zdravjivot.org/20056/%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0/

** Бр. 13, стр. 3/ 11 окт. 1990 на политическия вестник "Демократическо знаме".

*** Двадесет години от визитата, която промени пътя на България, вж. https://debati.bg/20-godini-ot-vizitata-koyato-promeni-patya-na-balgaria-snimki-video/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1069.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1069.)

  Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник се любеше с евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, микробиологът Пешо от Кубрат си бе в родния град, аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу квартирата ни на ул. "Георги Гачев" № 20, вперил зъркели в очакване кога най-сетне прозорецът на мазенцето ще се отвори и светналата лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам, да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е квартал Герена или София на прасетата и кокошките, ровещи в купищата от боклук, сгурия, и плешиви тлъсти плъхове в коритото на канала с помийната вода, зад който денонощно тракаха машините на мърляв предачен цех. В късната есен по радиото на Богдан от Перник често пускаха хита "Светът в ми-септима". – Аноним (1947)

  Вера Минкова: – Е, не е чак толкова гадна София!

  24 dec. 1990

СОФИЯ, МОЯ ЛЮБОВ!*

  Израснал съм в софийския квартал Орландовци, до квартал Хаджи Димитър; дели ги жп-линия... Родителите ми строиха къща, това си спомням от най-ранното детство. Имаше три-четири къщи, бедняшки нивички, зеленчукови градини. Имаше там някаква комшийска мобилизация да ни помагат. Родителите ми всичко вършеха с ръцете си... Живеехме в Перник и всеки ден след работа пътуваха до София – да строят. Бил съм осем-деветгодишен, събирахме се да играем в едно необятно пространство помежду градините зад къщата, в занемарена част, където си имахме игрище. Не, нямаше нищо необичайно. Бе спокойно, нищо особено не се случва... Мизерията на хората наоколо беше еднаква. Всички мечтаеха да имат своя къща... Най-често ритахме топка. Бяхме или от "Левски", или от ЦСКА. Около 1967-1968 година улиците бяха в кал до шия, без тротоари. На половин километър бе жп-линията, там си е и сега, служи да маневрират локомотивите на товарна гара Подуяне. Отвъд линията беше сметището – върховно удоволствие за нас, хлапетата от махалата, да ровим из боклуците, а после всеки да се хвали с богатства, които е изровил. Помня, по онова време доста възрастен народ също ровеше из това сметище – събираха стари железа, хартии, пластмасов отпадък. Всичко тук си беше обвито от лют смрадлив дим и създаваше някаква необикновена, апокалиптична картина.

  Наблизо са гробищата. И те също бяха обект за нашите развлечения. Нощно време шетахме из тях: да докажем колко сме храбри... Когато вече сме ходели на училище, за първия учебен ден или за някой друг официален празник – 1 май, 24 май, Девети септември, Седми ноември, събирахме цветя от гробищата и ги носехме за украса на нашето 58-о основно училище "Сергей Румянцев". Наблизо – пак в този район, е ТЕЦ "София". Имаше там плувен басейн, ние ходехме там да се къпем, а пазачите все ни гонеха. От десетгодишен тренирах борба в "Локомотив", цели две години. После към година и половина се занимавах с лека атлетика и плуване в "Левски" и в ЦСКА. Една година активно тренирах и в юношеския футболен отбор на "Славия". Минало!

  Беше ми любопитно да ходя с другите хлапета да гледаме как погребват умрелите. Кой знае защо сме го правили! Всяка есен от училището ни караха да събираме диви кестени. И естествено пак шетахме из гробищата – този път за конски кестени. Гонеха ни и оттам, но пак се вмъквахме. Къде да отидем! Тези картини дотук вероятно ще са укрепили у мен мечтата за големия чист град... Имал съм комплекси, например – как да заведа приятелите си от центъра на София по онези кални непочистени улици до нашата къща. По-възрастните от нашата улица: тя изобщо си нямаше име, казваха й "Новооткрита трета", след това стана "Улица 477", сега също е с номер: води се "273-а" – та възрастните тук се прехранваха с две професии: или милиционер, или ватман/контрольор в софийския градски транспорт. Техните деца – мои връстници, станаха шофьори в градския транспорт или в строителството, или таксиметърджии.

  Улицата ни си беше доста скандалджийска. Преобладаваха т.нар. огойци (от с. Огоя, Софийско), имахме и от с. Локорско. Само ние – който дойдохме от Перник, станахме перничаните. Къщите ни бяха едноетажни, със занемарени дворчета, в които всеки си сееше всякакъв зарзават, като за себе си. Вечерно време мъжете се събираха в някое от дворчетата и пиеха гроздова, мастика, бира. Ечеше на поразия до късните часове сръбска кръчмарска музика.

  Срещу нас живееше едно дивно семейство, бащата беше милиционер. Пиеше много. Няколко пъти прави опит да се самоубие, веднъж – помня, със сода каустик. Защо, за какво, кой го знае! Училището не беше на почит в махалата. Сред нас беше гордост да си слаб ученик, да си с купчина отсъствия, да си повтарач или да имаш поправителен изпит. Учителите в тази среда възприемахме твърде особено. Имах съученик, помня, когато се връщахме от някаква празнична манифестация, напсува една от учителките. Беше възрастна жена. Гледахме го като герой. Не го изключиха. Понеже бях нещо като лидер, учех и ми вървеше в уроците, заедно с още двама трябваше в часа на същата тази напсувана учителка да го изкараме пред класа и той тържествено да й се извини.

  До центъра в София самостоятелно до към 13-14-годишна възраст почти ние не сме ходили. Били сме, но групово: било за манифестация, било за колективно посещение от училище на кино или цирк. Махленският герой беше един, по прякор Мекси. Мекси беше три-четири години по-голям от нас, а авторитетът му се дължеше на силата му. Умееше да се бие, все търсеше кого да пердаши. По-късно се ожени и замина някъде. Изобщо, тези хора се раждаха, живееха и умираха безлични. Смъртта винаги бе сред нас, редом с нас. Помня, един го убиха по време на лов. Помня писъците на близките му. На един 24 май комшията до нас, доста пиян, беше паднал до кочината с прасето. Откарахме го с баща ми и с още един до "Пирогов". И установиха, че сме го закарали вече мъртъв.

  Другата София за себе си започнах да откривам, когато вече бях ученик в техникум "Вилхелм Пик" – бая престижно училище. Бяхме луди по състава "Пинк Флойд" и по автомобили. В София имаше няколко заведения, където се събираше по-отбран свят. Едно от тези заведения беше "Варшава" в парк Заимов. Ние от крайните квартали яко сме се шашвали от добре облечените пилеещи пари тежкари. На мястото на днешното НДК беше градинката, която наричахме Монте Карло. Големият шаш бе там. Въртеше се постоянно търговия с дрешки, патъци, злато, чейндж... Тук идваха със западняшки мощни мотоциклети разни мамини синчета. Навъртаха се и лъскавите мацета. Кой ги обличаше, кой им даваше паричките, кой им купуваше бижутата и дрешките на тези?! "Магурата" и "Краваят"... "Магурата" беше (и е) територия на т.нар. "попери" – държат се аристократски надменно, винаги шик облечени, но не от нашите магазини с дрехи конфекция, ами момци и момичета, разполагащи с валута, със скъпи мотоциклети и автомобили. Наред с богаташките рожби "Краваят" събираше и събра наследниците на онези от старото Монте Карло, разни пънкари, рокери, не по-малко паралии, нагли, демонстриращи пренебрежение към фасоните на поперите. Когато ставаха сбивания между двете групи, те са се почвали винаги оттук.

  Властта, партията-ръководителка, социализмът – това нищо не значеше, и не значи за тях, те не бяха против, ама точно тук се отричаха и се отричат тези страховити за нас понятия. Публична тайна беше (и е), че това са си рожбите на заможни родители с висок пост в държавната и партийната йерархия. Носеха се легенди за синчетата на могъщи "хора на деня" в държавата. Например, как Калата – синът на Милко Балев, влетял с японския си новичък мотоциклет в заведението. Из цяла София с години се разнасяха пиянските им истории с разни момичета.

  Разбира се, че си мечтаехме да сме богати, известни и уважавани. Но тези тъпаци бяха и са си останали лекета, въпреки че ние – от крайните махали, им завиждахме. Питам се: Къде са те сега? Ами ние? Остана ни едничка само България, разнебитена и унизена. И после, коя е истинската София! Сега всички станаха политици. И София се напълни с политика. А моите приятели от бедняшкия квартал! Мисля, че изчакват. Не знаят какво ще бъде по-нататък. Защото в този наш живот винаги е имало някой, който да ни напътства, да ни сочи "единствено верния път", да ни е "вожд", "любим ръководител на народа". Това е драма, и не толкова заради материалната разруха, а заради духовната нищета, в която да обичаш отечеството си е една голяма болка.

  Инж. Емил Милев, записал: tisss

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 sep. 2022

Илюстрации:

- Принцът на "фупава" София.

- У дома с дъщеричката Вера.

–––

* Текстът е на стр. 4-5 в последния – 19 брой от 8 януари 1991 г., на политическия вестник "Демократическо знаме", който депутатите във Великото народно събрание наричаха "Хубавото Знаме". Докато нашите две дами се суетяха около подредбата на коледната трапеза в хола, двамата с Емил седнахме с чаша уиски в кухничката и за около час се получи ей този спомен на тогавашния ми приятел от София. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1068.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1068.)

  Осъзнах, че само това чувство на самотност е истински честното и неподправеното. – Алън Силитоу (1928-2010), от любимите ми автори след казармата и университета*

  Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник се любеше с евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, Пешо си беше в родния град Кубрат, аз пък зъзнех във входа на пететажния жилищен блок насрещу къщата, вперил зъркели в очакване кога най-сетне прозорецът на мазенцето ще се отвори и светналата лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам, да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е квартал Герена, или София на прасетата и кокошките в купища боклук, сгурия и плешиви тлъсти плъхове в коритото на мръсния канал с помийна вода, зад който денонощно тракат машините на мърлявия предачен цех. В късната есен по радиото на Богдан често пускаха хита "Светът в ми-септима". – Аноним (1947)

  5 uli 2008

 САМОТНИЯТ ВЕЛОСИПЕДИСТ НА ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ**

  За пръв път вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия си велосипед. Все покрай реката, покрай реката, и ето ме на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка, аксесоар към сребристия ми велосипед. Пък това – в отлично разположеното заведение край Гребната база с езерце и кокетно мостче над езерцето, някогашния Втори ресторант край рехава горичка от високо извисили се борове.

  Лъхна ме атмосферата от моето детство, юношеството и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство, и не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с десетгодишна любовна авантюра, но и начин да си поема дъх в бая ограничения напоследък откъм ведри емоции мой личен живот на провинциален даскал по български и литература в горния курс на средното училище.

  Обиколих стартовите блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилно въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателната регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, внимателно свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши или хлапаци от спортистите в близкото спортно училище ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял в тяхното царство...

  От късия разговор с двама треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... Е, не съвсем здрав, имал проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стоял, общо взето, у дома.

  Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това райско кътче на спортни страсти, любов и хъс отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ум да сваля от стелажите една от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк и да повъртя и аз поне три-четири километра гребло в Гребния канал, бих могъл най-малкото да се гмурна, да поплувам, както стотици пъти съм го правил преди, но се спрях. Отказах се, макар в новичкия китайски сак – аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт бански гащета.

  Когато поех обратно към къщи, полекичка позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула току край финиша пъстро облечени и добре изглеждащи пред чаша кафенце или халба бира посетители. Рекох си: Това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба... Що ли да не си позволя и аз това удоволствие, нали!

  За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че не срещнах ни един от някогашните си приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, сраснали се и те като мен навярно с това райско местенце на моя роден Пловдив. Никъде не мърдам от Пловдив, никъде не мърдам от България, мамка му! 

  Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно тази вечер бях в тиха еуфория. Та ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябваше, за да си върна онзи чуден стил на живот от дните на детството, юношеството, младостта. След застоя от последната седмица, пришпорвал се сам и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се. Ами да! Нищо не е изгубено, драги ми Смехурко, докато сам не се предадеш. Животът е разкошен дар именно зарад неочакваните обрати. А като изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно за мен положение, отваря се хоризонт към нови драми, нови авантюри. Защото човекът е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 sep. 2022

Илюстрации:

- Пловдив, край Гребния канал в хубавия есенен ден.

- Най-готиният период от живота май е детството ни.

–––

* Когато си пробивах път и се препитавах с писма, които ми съобщаваха, че пиша тъпотии... Вж. https://afish.bg/readings/item/4103-kogato-si-probivah-pat-i-se-prepitavah-s-pismata-koito-mi-saobshtavaha-che-pisha-tapotii.html 

** Внушение за самотност чрез алюзия, препратка към новелата на англичанина Алън Силитоу (1928-2010) "Самотният бегач на дълги разстояния". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1067.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1067.) 

  Журналистика е да съобщаваш на света неща, които друг не желае да бъдат огласявани. Всичко останало е PR. – Джордж Оруел (1903-1950)

  Всички ние, чиито бащи са се сражавали срещу нацистите, имаме защо да сме силно привързани към Отечеството си, за разлика от продажния политическия лъже-елит. – Аноним (1947) 

  19 uli 2006

ПРАЗНИК НА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ 

Годишнина от рождението на Димитър Списаревски*

Като четиримоторен американски бомбардировач
бръмбарът рогач
със своята дързост и хулиганство
наруши българското въздушно пространство
на една черквица саката,
килнала се в селце насред планината**.
И богомолци разни и разни баби,
така притеснени с техните слаби
познания върху бръмбарите въобще 
и върху бойната авиация в частност,
се юрнаха презглава да бягат
и се скупчиха на вратата,
където един си изкълчи ръката,
друг си изгуби в навалицата главата,
на трети и четвърти им се подкосиха краката
и от цялата дандания не стана ясно,
че това летящо е съвсем безопасно.

Обаче бръмбарът-рогач пикира,
блесна с острие като ислямска секира
в полумрака на Божия храм
и се заби точно там,
сред венците изсъхнали, изветрели,
в избелелите прашни черни дантели,
без някой да го гони
над изгърбените от старост черковни икони,
и с ръмжене диво и бясно
право в корема на Спасителя се хряссссна.

Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна
и се пльосна насред свещите запалени
в чест на Незнамкой си светия –
един от ония,
които вършат чудеса
и за таз работа са силно похвалени
в дебелите книги свещени
от отчета и мъдреци вдъхновени.

И му припари от живия огън тогава,
от тази под задника му жива жарава
и подобно Божия стрела
бръмбарът-рогач полетя
над площадчето, над селцето, където
два автобуса с подпийнали екскурзианти
не успяваха да се разминат и тъкмо
шофьорите им красиво се псуваха,
без някак все пак да се разбере
какво са им майките виновни
за тези техни клетви световни.

Бръмбарът, както си летеше – уморен,
а и понеже бе вече в черквата веднъж,
блъсна се в мустаците на онзи дебел мъж,
който – свалил шапка,
се бе покатерил върху капака
на бъчва с дъждовна вода
и зовеше през електрическа фуния:

"Насаааам, народе! Насам!
Тази вечер за ветераните от войната
ще са ни мезетата и вината.
Разполагаме с танцьорки харни, 

певачки, смешници
за храбрите наши оцелели войници.
Насааааам, народе! Насам!
Тук е гювечът голям".

И пред скупчените зяпачи
еуфоричният мъж дръпна патетична реч
и тъй дълго говореше и говореше, и говореше,
че бръмбарът отлетя надалеч.

И понеже слънцето юлско бавничко вече
зад планинския хребет залязваше
в сгъстяващия се невежествен мрак –
докато тълпата шумеше и се прозяваше
озадачена от крак на крак,
високо зад облака там в небесата
като кървава яростна капка в тревата
над цялата суета и над всички
заблестя бръмбарът подобно звездичка.

И тогава настана онзи върховен миг,
когато над смълчаните човешки редици
вместо "ура" се понесе протяжният вик
на умиращите от раните си войници…

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 sep. 2022

Илюстрации:

- Бомбардирането на Дрезден, културната столица на Германия.

- Баща ми Кирил (1922-1983) редник от Втората световна война.

 –––

* Димитър Светозаров Списаревски, роден на 19 юли 1916 г. в Добрич, е летец-изтребител от стар възрожденски род от Котел, поручик, кавалер на орден "За храброст". След таран в американска "летяща крепост", изпратена да бомбардира почти беззащитна 300-хилядна София, самолетът му се взривява в землището на село Долни Пасарел. На 20 дек. 1943 г. на височина 8000 метра 150 американски бомбардировачи "Либърейтър"  се насочва за поредна бомбардировка на София. Машините – 376-а тежка бомбардировъчна групировка на 15-а Въздушна армия на САЩ. Формацията е съпровождана от 50 двумоторни двукорпусни изтребителя от 82-ра изтребителна група. Българската Противовъздушна отбрана вдига едва 36 самолета срещу 200 американски. Противникът е посрещнат от изтребители Bf-109, излетели от летище Божурище и изтребители Девоатин, излетели от летище Враждебна. Нашият орляк 3/6 от летище Божурище по списъчен състав разполага със 17 изтребителя тип Bf-109G-2. Задачата му е да завърже бой с американските изтребители. Орлякът от Враждебна – 2/6, има по списъчен състав 24 изтребителя Девоатин D-520. Задачата му е да атакува US-бомбардировачите, да ги принуди да хвърлят бомбите извън София. Летците отлично разбират, че трябва да спечелят време, за да може мирното население на София да влезе в скривалищата. Тактическата цел е постигната, вражеската формация на янките е разстроена. В този бой артилерията на ПВО изстрелва 805 снаряда. Загиват поручик Димитър Списаревски и подпоручик Георги Кюмюрджиев, роден на 28 юни 1919 г. в Стара Загора,. Нашите бойни летци свалят десет самолета на янките, от които три бомбардировача и седем изтребителя. 

Вж. https://btvnovinite.bg/predavania/nerazkazvanata-istorija-za-poslednite-migove-dimitar-spisarevski.html 

** Когато писа текста, авторът имаше пред очите си мизерната черквица в село Бойково в Родопите заедно с площадчето пред нея, където рейсовете от Пловдив с няколко .маневри обръщаха отново в посока Пловдив, след като разтовареха екскурзиантите. Бел.м., tisss..

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1066.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1066.)

    Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо си... Журналистическата робия не му допадна и стана учител.*

  24 avg. 1998 

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ**

  Мило и мелодично ми звучи камбанката на черквицата "Св. Илия" край най-многолюдното на Балканите циганско гето Столипиново. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети изпод облаци рехави и на едри валма като непрана овча вълна. Наоколо – пренаселено от селски народ. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство – по на 50-60 квадратни метра площ. Този простосмъртен, присадил се в Пловдив народ несносно битува посред собствените си битови отпадъци, крачи по разнебитените улици наоколо. Цяло лято екарисажът, отстоящ оттук на не повече от три километра по права линия, ни облива с мъртвешка смрад. В течение на часове въздухът става плътен: колкото и дъх да поемаш, все не ти достига.

  Екарисажът е причината да ме уволнят през лятото на 1981 г. от вестник "Комсомолска искра". Писах, че овонява нощем не само нашия занемарен гъстонаселен работнически район, но и Червения площад на втория град в държавата. И този път вече не ми се размина. Размърда се някой отгоре, привикаха ме в Окръжния комитет на комунистическия младежки съюз да ми известят: налага се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си от мен, което значи: веднага трябва да напусна. "Я сам си напиши молбата за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" Това беше лайтмотивът на разговора ми с тримата секретари в Окръжния комитет на ДКМС, начело с Нели Пеевска (1951) – секретарка по ИВД ("Идейно-възпитателна дейност"), пряко наблюдаваща как се списва пловдивският младежки вестник "Комсомолска искра".

  "Заради ценните идеи в твоите статии", както се изрази вторият човек в тогавашната местна партийна йерархия Димитър Димов, назначиха ме за учител по роден език и литература в тъкмо построено училище на другия край на града, в Кичук-париж. "Колективът е само от млади даскалици, ще ти хареса. Дерзай, млади човече!" – рече тантурестият като мечок Димов. 

Ай, каква ли картинка сме били! той – масивен като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната си лапа, другата – изпъната към сияйното бъдеще долу в нозете ни (към пловдивската Главна), и провинилият се Блуден син, когото Партията, макар ядосана, продължава да си го цени!

  Че не заслужавам партийното им доверие, три пъти на различни места ми го съобщават, а най-пряко го рече четвъртият – бай Андон Тодоров от нашия краен квартал "Димчо Дебелянов". Като един от организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931 г., на този Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошили в буквалния смисъл кокалите със сапове за мотика. Година и половина след побоя оцелелият като по чудо ходи с метален корсет под дрехата, та по Живково време го водеха "активен борец против фашизма и капитализма". Лютия бай Андон Тодоров, от когото заради чепатия му нрав партайците от пловдивския краен квартал зад гетото Столипиново страняха като дяволи от тамян, усещах особено близък: суров, но верен приятел. 75-годишен (четиридесет години по-възрастен), Бай Андон чат-пат ме навестяваше в канцеларийката два на три метра в кварталното ни ОФ-е, да бъбрим, по-скоро да ме поучава като новооглашен председател на кварталното ОФ-е (квартална организация на Отечествения фронт) в най-многолюдния район на Пловдив (около 10 хиляди избиратели).

  – Ти пак се благодари – рече ми веднъж, – че си минал между капките!

  – Какви капки! Истината написах! – ядосвам се.

  А той – триж по-ядовит: 

  – Какво още искаш ти, бе!... В другия край на Европа подстрекатели като теб изкараха работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, по улиците ги подкокоросаха барикади да вдигат. Твоята статия работниците от Южната индустриална зона на Пловдив по бетонните стени и колони на цеховете лепят за четене.

   Гръб съм му обърнал, настава тягостна тишина, та вече по-меко рече: 

  – Млад си, зелен си. Имаш две прекрасни момиченца. За тях мислиш ли?

  Дойде декември 1989 година. Съседите ми шушукат: "Що се не пишеш и ти дисидент? Нали заради онази статия ти биха шута!" А един, по-готин – алпинистът змс Веселин Чаушев, изкачвал поне три хилядника в Непал, на висок глас се възмущава: 

  – Не виждаме ли, че си червен! Да не беше комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник да пишеш! Ами кой по празник окачва на балкона си Българския байряк, а!

  Дразнел се Веско, че провесвах, провесвам чат-пат и сега, четириметров трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата, Слави Бахчевански от селото Динк (описал съм го този Слави в "Кадро за вестник", епизод от невиделия бял свят ръкопис "Историйките на ученика Ламски"), се изцепил пред белотаджиите, заврели се с трилитрово шише домашна ракия и тава с яко мезе в общата изба на съседния вход: 

  – Не знаете ли, бе! На Бояджиев баща му в шумата се крил. Партизанин бил. От мандрите кашкавал крадял. Не му е чист косъмът на Бояджиев.

  Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя народ. Не-е, не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка... до онази статия от май на 1981 г. – "Примери с обратен знак", опъната върху част от първа и цялата трета страница на "Комсомолска искра". Като ме прогониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах. Не се бръсна, не се подстригвам, па и на жена си внимание не обръщам, и усетила се пренебрегната, зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. Но в горните версии, особено в последните две – съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини не се прощава! Мнозина от съседите ми са в големия град именно чрез партийното си членство. За тях е непонятно как тъй ще допусне някой отгоре да пиша в комунистическия им вестник, да се движа сред "червените паламуди" и да не съм партаец. Ами че то е фантастика, и не само според тях. Питат ме понякога досега: "Ти не беше ли комуняга, не се ли изметна и ти кат фурнаджийска лопата, демократ да се изкараш?"

  Те никога не са вярвали в комунизма; аз обаче вярвах. Вярвах... поне до лятото на 1981 г. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията БКП бяха гледали практично, по селски – като към нелоша сделка да се устроят в града и да си подредят живота. Тези мои българи и досега прилежно гласуват за боядисали се във всички цветове партийни глутници. За тях това гласуване е в съответствие със сключения преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-кърмилница, Партията-закрилница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум тарикатско и изнудваческо. Логично е да питат: "Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута и като кирлив фес те изритали от стройните им редици на праведниците, трябва да си нарушил някакъв договор, сине майчин!"

  Оправдава ги, според мен, невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мен обаче нищо не ме оправдава освен голия факт, че откакто, петгодишен (1952), съм тръгнал на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година (1971) умът ми е системно промиван с подбрани и внимателно обработени късчета полуистина. Роден съм три години след 9 септември 1944 г. – как да зная какво и как точно се е случило в България, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май 1981 г. бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора на местна почва мътят водата... Така повярвах и на едни eнтусиасти, които след 10 ноември 1989 г. се обявиха за демократи. Известно време – година-година и половина, редих се до тези приятели, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато с гневни жестове развенчаваха комунизма, размечтах се: ръцете ме засърбяха пак да правя вестник. И се писах сред учредителите на първата Демократическа партия – истинската, със седалище в Пловдив и с председател – адвокатски син, преподавател по полифония. Ай, колко бойко говореше полифонистът, опиянен от собствения си глас! Вири показалец като диригентска палка.

  От тукашната интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкналите се мижави партийки с гръмки имена. Продължих и аз с развълнувания народ да приемам (с вътрешна ирония макар) тези патетични пози и лакърдии за светлото бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова по-правдив и аргументиран ще да е!... В това отношение бившата обществена управа у нас се беше обзавела с полкове от сладкодумни демагози. Нима казионните БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюз, ДКМС не бяха преди всичко школа за политически мекерета и тарикати? Лесно е сега да се каже, разбирам го добре, и затова спирам дотук по тази тема... Засега!

  Артисти, като проф. Михаил Неделчев (1942), наистина бяха зле ударени от комунизма в България. Не бива светът да се прави че не им съчувства, когато тъй напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе или да не влезе в съдбовния техен "Списък за привилегировани борци против комунизма" и прочие. При положение че дори пиперливи реплики на всепризнат за свободомислещ, като Радой Ралин (1923-2004), властниците определяха като интелигентско позиране на объркал се "наш другар", партизанин от легендарния отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров (1916-2002)... Строго погледнато, каква опозиция срещу комунистическата върхушка в онази соц. България сме имали?! 

      

  Животът поставя всяко нещо на мястото му. А децата ни не приличат на нас. Прекалено прагматични са, па и не са склонни да слушат лакърдии за утрешния светъл ден. И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение сантиментални идеалисти. Уви, ние сме били ловко употребени, но нима в доверчивостта не сме по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти, все идейни борци за финикийски знаци?

  Божественото у човека е в готовността му да живее за другите. Това има ли го някъде? В отделни случаи-изключения, които – казват – подкрепяли правилото... Тогава какво друго ти остава освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на този живот, да оправяш само кривици, които са в кръга на ограничените ти възможности? В библейски план всеки от нас е гол и сам под Небето. И не, няма такова животно, като "колективна вина" или "колективна отговорност"! Същността е в Десетте Божи заповеди. Всеки е сам и беззащитен пред съвестта си, ако я има.

  Пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа въженцето на камбанката над близката черквица "Свети Илия", има надежда да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено, за да ядат и пият, да износват модните си дрехи с чудесни, но оплискани в сълзи и кръв идеи. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 sep. 2022

Илюстрации:

- 1976 г. Щатен лит. сътрудник в младежкия в. "Комсомолска искра".

- 1981 г. С двете дъщерички, когато бяхме бедни и все пак щастливи.

–––

* От документалната книга на Върба Чавдарова "Индекс 21361" за вестник "Комсомолска искра" (1959-1989). 

Върба Лулкина – Чавдарова (1929-2022)

Девет години съм делил една канцелария на редакцията с госпожата, това се отпуснала да напише. Благодарности за което! Когато стана известно от секретния бюлетин на ОК на БКП, че по Радио Свободна Европа цитирали мои текстове, печатани в "Комсомолска искра", каза, че заемам мястото на някое "наше момче".

** Сентенция на Шекспир (1564-1616), която използвах за девиз на политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февр. 1991 г.) на първата след Десети ноември в България Демократическа партия с център Пловдив. Бел.м., tisss.