ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (358.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (358.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото това му е целта! – tisss (1947)

  25.06.2003. СТИПЧИВИЯТ ПЛОД

  Когато мнозина имат насреща си озлобен или злонамерен по нрав, как би следвало да се защитят от неговите посегателства! Ап. Павел съветва: сторете му добро. Колко трудно е това, обаче! Съветът на ап. Павел е продължение на Иисусовото "Ударят ли те от една страна, обърни и другата си страна да те ударят". Обсъждал съм вече този философски, май по-скоро психологически казус. Сега, обаче, си мисля, че основното усилие в такава ситуация е как да изправиш злостния срещу собствената му злост, за да усети той колко сам на себе си вреди. Добре ли е да отстъпваш – мисля си. Думите не всякога могат да помогнат. И ето, имам няколко вида отговор на злонамереността.

  Първият вид е най-лесен, не ще обмисляне; просто се втурваш в схватка и слизаш на нивото в Стария завет: Зъб за зъб, око за око. Но мен това не ме привлича, понеже съм го опитвал и резултатът неизменно почти се е оказвал плачевен за двете страни. Пасивното обкръжение тайничко ти се чуди, може дори и да ти се възхищава, но то не вижда в твое лице Стопанин, а герой (народът му вика "юнак"), тръгнал да развонява тресавището, като рови в калта и смрадта, раздърпан, окървавен, изпаднал в плен на бесовете да доказва на света нещо, което и не се нуждае от доказване: че злият е зъл.

  Вторият вид е т.нар. градивна критика. Това е по-сложен подход; и в него откривам известна доза лицемерие и склонност да се приспособяваш към проекциите на Злото, като се стараеш да го умилостивяваш, прилепвайки се към злия. Кого устройва такъв подход, обаче, освен самия теб?

  Третият вид реакция ми се вижда най-перспективен, той се свежда до усилието да анализираш детайлно защо човекът насреща ти се е почувствал уязвим и слаб, та му се е наложило да се защитава зад такава жалка работа като злонамереността; а после да се потрудиш без много страст, уравновесено да изнесеш проблемите на злобния в общественото пространство. Тогава пасивното, страдащо мнозинство, което основно е и цел на тези размишления и тази казуистика, има шанс да се почувства ангажирано със самата личност, а не с действията и фразите, зад които тази личност се прикрива.

  В никакъв случай не бива да допускаш да се озлобяваш срещу Злото! Формулирай общите места, по които множеството не се колебае, само толкоз – останалото сам ще свърши злонамереният, разрушавайки собствения си образ на уважаван, необходим, самоуверен и добър в собствените си очи човек. Посочи резултатите от уж полезната му дейност, нищо повече! Истината ще закрещи, земята под нозете му ще се продъни. Нека после тича да догони отлетелия си фалшив образ, маската си на добър и кротък човек отново да нахлузва.

  26.06.2003.

(...)* Понеже напоследък започнах да се замислям как бихме могли да се отървем от тази напаст, силно впечатление ми прави колко гръмогласни са хленчещите и колко успокояващи са приглушените гласове на подмазващите се. Между осемдесет души интелигентни, доказали се в професията си, дали не може да не открия поне петима сърцати, мисля си. Възможно е, обаче, нещата да са много по-жалки, отколкото си ги представям. На робско стадо с овчи манталитет не може да се помогне, то е жалкото!

  Себе си знам как да защитя от всякакъв натиск, за мачкани мои познати и близки на сърцето ми хора си заслужава да изляза от тишината, в която уютно си пиша книгите и мечтая красиви хоризонти. Злото ме тонизира, но аз тези хора трябва да ги видя не дотам робски душици, та да си припомним някогашния кълн на гражданско общество в днешния задушаващ живота, вярата, надеждата и любовта ни световен концлагер.

  27.06.2003.

  Имам понякога усещането, че ми е възможно земята да преобразя, като я обгърна с доброта и нежност. Ала не съм аз добрият и нежен човек – то е усещане за особената енергия, с която любовта към унижения човек ни окрилява; и то вероятно е заложено у всеки от нас, изправен пред муцуната на кощунствено Възгордяване и Невежество. Където Злото зацарува, там близичко – като семенце, полекичка покълва воюващото, активното Добро.

  Ние всички се страхуваме за здравето си, за живота си, за близките си и мястото си под слънцето, сред другите човеци – и това е нормално. Трябва ли да си идиот като Александър Македонски, за да обичаш Войната само заради самата война! Има обаче сражения, които са неизбежни, понеже – отложиш ли ги, ти ставаш пленник на своето малодушие. Страховете и лошотиите никога не идват случайно, не идват сами, ами се точат като мазна връв в редица, влизат през процепите в твоя дом, в твоя живот.

  Прекосяваме от четиринайсет** години тресавището на пост-тоталитаризма. Нямаме смелост да си създадем гражданско общество, та всеки поединично се спасява както може: слабият – с подмазване и хленч, хитрецът – с хитрост, а единичните личности са като самотни островчета в мътната разбушувала се пяна на посредствеността. Да живеем по правила за концлагер, където хората се делят на надзиратели и грешници, изтърпяващи наказание, устройва ли ни! Само че кой пише тук правилата в днешното наше ерзац-общество! Пишат ги надзирателите, докато ние си пасуваме, крием се под миндера по време на избори. И ехидното малцинство на надзиратели, на приближени до Big brother се е разживяло и възгордяло за сметка на всеобщото наше унижение и предстоящото унижение на нашите деца, внуци, правнуци. Защо да приемаме за нещо редно капризите, грандоманията, чувството за непогрешимост у властващите?! Не им искаме властта, нито им завиждаме, но защо се примиряваме да издевателстват над нас, понеже били власт, Боже мой?

  Няма по-висока власт от нравствеността. И ако някъде властващи са станали нагли и жестоки, вината я носи и огромното множество от страхливци, роби, мижитурковци, отчаяни глупци, смелчаци пред телевизора, кръчмарски герои на думи, идеалисти с ампутирана съвест пред остъклени миражи за благоденствие, което ще ни се спусне наготово като манна небесна! Тези са същинските виновници за всяка безнравствена управия на този свят.

  30.06.2003.

  Как да постъпя, като в момента съм почти сам. Съмишлениците ми естествено не са герои – както и аз не съм обладан от ерупции на героичното. Съмишлениците на думи сме сговорчиви, но опрем ли до нещо съществено, трепет ни обзема. А без действия нашата съобщност нищо не е, а пък и аз нищо не съм освен Големи празни приказки, заявени в романтически симпатична поза. Отвратително! С малко думи казано: нямам на кого да разчитам, на кого да се опра сред масов хленч и погром. И ще продължават да ни мачкат. Общо взето, имам представа за съпротивата, която ще да срещам оттук-нататък, но за мен лично зарът – оказва се, е хвърлен. Връщане назад, след като съм излязъл от близо десетгодишното си замълчаване, няма да има.

  На балкончето съм... Една от оцелелите мои миналогодишни двайсетина лястовици кацна на кабела, който е на три метра от моята маса. Гледам я и тихичко й шепна (като лудите): "Леле, да знаеш колко си хубава! Усещаш ли, че те обичам?" И... невероятно: тя захвана да си подрежда перцата. Продължавам да й говоря тихичко: "Хайде, запей, миличка, запей!" И като да ме разбра: зацвърча по лястовичи, вдигна се във въздуха, направи изящен завой на половин метър от лицето ми и отлетя. Реших, това е добър знак. Разкодирах го като поздрав, че съм наред и не бъркам точно днес, обхванат от тези мои настроения за униженията, на които сме подложени. Не мога да помогна на когото и да било да се изправи, ако силно не го пожелае това свое изправяне с лице към унизителя и посредствеността у самите нас.

  Познавам доста бивши идеалисти, които бързичко прегоряха, решиха: българинът е овча натура и сами злобничко започнаха своите да нападат. Защо?... Защото бързаха, припрени бяха – затова тъй бързичко се обезвериха. На едно място Вазов – правейки обобщение за дейността и характера на Апостола Левски, възкликва, предавам го по смисъл: С какво превъзхожда другите наши националреволюционни дейци? Имаше много по-луди, много по-готови на саможертва от него, имаше и по-учени, вероятно и по-умни. Той, обаче, притежаваше едно извънредно ценно качество, бе настоятелен и нечовешки упорит да следва поставената цел. Това е изводът на сопотчанина Иван Вазов, а на мен ми е обеца на ухото: Тръгнеш ли веднъж, не се спирай! Всъщност, то е страничен епизод в моята си работа над ръкописите. Приемам го като моя си, лична самопроверка на устойчивостта.

  А сега пък накокошинен врабец на метър и половина от мен чирика, джиджика и ме принуди да му подвикна тихичко: "Хей! Влюбен ли си? Какво си настръхнал и крещиш като разбойник?" Поне трима от съседните клони се надпяват с него, та си рекох: Ето, значи, каква била работата, състезават се очевидно за сърцето на някоя женска!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 noe. 2020

___
* Текст, който пропускам; ще го публикувам след време, когато се върна към основния текст.
** Днес, 27 юни 2003 г., когато качвам в Internet тази хронология, годините са над осемнайсет. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (357.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (357.) 

    Винаги си избирай по-голям враг. По-лесно се уцелва. Тери Пратчет (1948-2015)

    29.11.2020. СТИПЧИВИЯТ ПЛОД

   Някога Недялко Славов (1952) ме помоли да му помогна да се отърве от негов мил приятел, който го преследвал по пети с нескопосните си стихове, а на Деко (Недялко Славов) му било кофти да каже истината на момчето. И значи, праща ми в редакцията на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" тойзи момък с препоръки да се запозная с творчеството му, като му дам някои напътствия. И аз чисто и просто го отказах да се занимава с дращене на римушки, препоръчах му да потърси друго хоби. Ей тъй гадно, безмилостно му го рекох с най-любезна найлонова усмивчица на лице. Минават десетина години и вече съм преустроен за даскал след критична статия във вестника, и съм на лагер в Приморско с ученици от средния и горния курс. И отиваме с една готина Калина надвечер да му ударим по едно кафенце в заведението току над северния плаж на Приморско. И идва келнерът с чаша коняк и чаша кока-кола върху никелиран поднос. Питам – що, като не съм си поръчвал тези радости, а келнерът ми сочи в далечния ъгъл същия онзи момък със стиховете как ми маха с ръчица. Дойде после на нашата маса да ми каже, че воденичен камък съм му смъкнал от гърба, след като съм му казал истината за неговите стиховце. Та затова и човекът ми благодарял.

  13.04.2007. КОРЕСПОНДЕНЦИЯ

  tisss: 

  – Надценяван, дали човек става по-щастлив! Благодаря, Светозаре, но може би сме по-любопитни и по-припрени, та оттам иде тревожността. Желая Ви здраве и успехи!

  tisss: 

  – Аййй, fred... Лесно е да осъдиш; майката му е да разберем, па ако стане с по-малко дразнене, хич няма да е зле. Мислим едно и също като че: всеки откъм своя двор. За Ана Политковская, която сте споменали в репликата си, нищо не смея да река, освен че шубелиите живеем по-мижаво, но и това ще е мисия вероятно. Желая Ви здраве и все тази находчивост!

  16.06.2003. ОТЛЕТЕЛИЯТ ФАЛШИВ ОБРАЗ

  Убили го с четири куршума, изстреляни от лека кола, преминаваща покрай дома му, в София на ул. "11 август", някой си Тодор Толев – 59-годишен "честен бизнесмен"*. Оказва се, честният бизнесмен приживе бил съдружник на бившия съдебен министър и член на БСП Младен Червеняков, както и на приближения до Иван Костов също така изключително "честен бизнесмен и праведен демократ" Славчо Христов. Последният пък, от своя страна, бил съдружник на Бойко Борисов от МВР и бивш информатор** на Държавна сигурност в отдела, дето чиновници отговаряли за т.нар. художествена интелигенция, като същевременно бил и съдружник на Майкъл Чорни – бизнесмен от световен мащаб, а и на шефа-собственик на футболния клуб "Литекс" Гриша Ганчев. И още, и още. Очевидно убитият, след като толкова мразещи се помежду си заможни и влиятелни хора единодушно го обичали, е бил изключително стойностна личност.

  Днес е шейсет и шестият рожден ден на Симеон ІІ. От десетина обадили се in live по телефона в студиото на Дарик Радио, което слушах тази утрин, един само поздрави с добра дума управлението на Симеон Кобургготски; останалите сипеха невъздържани квалификации и обидни реплики, от които на Симеон би трябвало да му парят ушите, ако и той станал по рано тази утрин от царските си покои. Наричаха го, кой знае защо, лъжец и прочие все от този сорт. Та си помислих: Ах, добре, че не съм на мястото на Негово величество! Ама па много нахъсани тези радиослушатели, бре!

  18.06.2003.  

  От книгата на Джеймс Фрейзър, спомената вече в предишните ми записки. Харесвам скептичния леко ироничен, шеговит тон на неговия стил разказ; засипва те с факти от разни епохи и кътчета на планетата ни, но предлага не статистика, а преживявания на сетивното у човека. Логическите му размишления са сбито, прегледно изложени, така че текстът леко се чете, та се и запомня както картини от нещо лично преживяно. Към този стил се стремя и мисля, че понякога даже ми се удава. Ех, пуста скромност!

  Ахелой е име на речен бог (с.269 от цит.съч.). Мидас е цар на Фригия. Израил е име, дадено на Иаков (Яков), което означава "Борещия се с Бога" (с.268).

  19.06.2003.  

  Мойсей, ще рече "Изваденият от водата" (Библия, Екзод, ІІ: 2-10). Първият семитски цар на Вавилон е Саргон І Стари, живял около 2600 г. пр.н.е. (с.283). Самсон и Далила. "Самсон проявявал склонност към кавги и сбивания, към палеж на чужди житни копи, както и налитал върху блудни жени и момичета, с две думи: блестял като развратник и скандалджия, ала не като строг съдник, съдийствал, според Светото писание, цели двайсет години" (с.287). Разказът за него отначало докрай е история на изключителен егоист и безскрупулен авантюрист, подбуждан от пристъпите на непостоянни страсти и "безразличен към всичко, освен към удовлетворяване на моментните си прищевки" (с.288). Пред нас се изправя гротескната фигура на наперен самохвалко и побойник.

  24.06.2003. ВЕСО, МИШО, ДЕКО И БАЩА МУ 

  Издъхнал поетът бизнесмен Веселин Сариев (1951), съобщиха по пловдивското тв-студио снощи. Показаха на екрана "рецитиращия Весо", после: "Весо приема награда от местното кметство", и "Весо с червена кърпа, вързана по пиратски на кратуната". Показаха и двама други известни интелектуалци – Михаил Неделчев (1942), известен с кавгите му около писания от него Списък на дисидентите в България по времето на Т. Живков, и Недялко Славов – поет, писател и драматург, който ми е по-известен преди всичко като син на Слави Славов, окръжен кореспондент на вестник Стършел. Слави Славов, подпийнал веднъж, ме привика на маса, изнесена специално за него на входа на известното в Пловдив любимо средище на местната бедна бохема от литератори, художници, лит. критици, студенти и преподаватели от местния университет. Та бай Слави ме приклещи още на входа към "Кристал" с лакърдията: "Какви мъже сте вие сегашните, бе-а? Никакви мъже не сте, ами поплювковци; търчите само след фусти!"

  Гледам снимка на Весо от годините на първата му стихосбирка "Здраво утро", изд. "Христо Г. Данов", 1982 г., и като поставям онзи нежен момчешки изглед от 1982 г. до образа с червената забрадка от 2002-2003 г., помислих какви шегички си бие с всички нас Негово величество Животът – отчайващият, готиният ни живот на млади автори. Разбогателият Весо една седмица гулял и пил, хапвал печено в двора на Араповския манастир на 7 км от Асеновград (манастира големият Николай Хайтов го споменава в записките си като крепост за легендарния по тези селища от робските времена Ангел Войвода. Та ето, кажи-речи връстникът ми Веселин се явил тук преди две лета с два луксозни автомобила. Отпред с мерцедес дошла жена му, подир нея, пак с мерцедес – самият Весо. "Много харен човек – усмихнат дяволито, осведомява му домакинът на манастира бай Тодор, с когото поне от десетина години си имаме лаф мухабет. – Като се нацепи още като седна, как цялата седмица не изтрезня! Донесе цветен телевизор. И други работи обеща да дари на манастира". Били големичка компания. Доколкото разбирам, същият Весо Сариев, роден на 22 септ. 1951 г., се явява благодетел, човек, подпомогнал с пари да платят на майсторите зидари да укрепят част от рушащите се сгради на манастира по време на демокрацията. Същият манастир, за който по време на соца държавата се грижи, и доколкото си спомням, лично Людмила Живкова.

  Всичко е суета в нашия свят. О, суета на суетите, как съчетаваш иронично пияндето с алената забрадка и едно от светилищата на християнския стил и философия! Па що ли се дразня? Правил бизнес с комбинативния си усет... ама и част от спечеленото за манастира дал. А дали не съм аз сбърканият, че се дразня на окичван със знаците на благородството и честта човек, само да не узнае светът, че бил мъртъв още приживе!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 noe. 2020

___
* Изречено в стила на любимия гост за купените телевизии у нас Петьо Блъсков (1950) удебелено чувство за хумор.
** Има ли там бивши не съм наясно, не се намира и кой да ни каже. Бел.м., tisss.