Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 8 октомври 2018 г.

Ars Poetica – ЖИВЯЛ ПО БОЖИЯТА ВОЛЯ

ЖИВЯЛ ПО БОЖИЯТА ВОЛЯ

Простете вий случайния субект –
с ръка върху сърцето прошка моля,
че си останах дързък и проклет,
човек по Божията воля.

За слабостите ми според зависи
свидетелстват приятели и други,
куп от нещастни ръкописи
и прелъстени няколко съпруги.

Живял в съгласие до днес
с добряци и със шарлатани,
залагал сам бедняшка чест,
изболедувал съм смеха ми.

Бедняк съм бил, заможен бил
и после нищо не остана,
освен че винаги съм пил 
кафе в изискана компания.

Падения, възходи бол – 
за тях друг някой да говори
на чаша силен алкохол
за тъжната човешка орис. 

Черта щом тегля най-подир,
откривам сетната си роля
под камък: "Тук почива в мир
човек по Божията воля".

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 avg. 2013 – edited by 8 oct. 2018

Ars Poetica – ЛЮБОВТА ИДВА ИЗНЕНАДВАЩО

ЛЮБОВТА ИДВА ИЗНЕНАДВАЩО


В безлунна нощ с ужасен вятър,
с активност гръмотевична
чух, някой драска по вратата
и слязох да го посрещна.

За моя малка изненада,
не бе ни просяк, ни клошар,
а някаква особа млада
огря ме с женския си чар.

Турих й нещичко да хапне:
картофено пюре, халва,
обу ми старите чорапи,
разправих й виц за това.

Прозя се уморено, тъжно
по котешки до мен се сви,
в леглото гола ми се вмъкна
и гушкахме се до зори.

Ако сега ме пита някой
това ли е Принцесата,
ще му река: Ах, мили братко,
не знам, но сигурно е тя,

не знам глупачка ли е, или
жена разумна, с потекло,
но вече с нея сме си мили
и лягаме в едно легло.

Сама дойде си, и самичка
възможно е да отлети,
разкажем ли си с нея всичко
и климатът се укроти.

Животът в блянове минава
и Бог го е решил добре,
но само който притежава
любима, ще ме разбере.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 okt. 2012 – edited by 8 oct. 2018

По повод "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

По повод текста
"ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"


   Своенравно и предизвикателно, много си го обичам това рошаво гардже, това творение. Бях палаво хлапе и другарката Попова (майка ми и баща ми я наричаха госпожа Попова), класната ми от първи до четвърти клас, всеки ден намираше за какво да ме изправи до стената, с костеливите си пръсти да ми защипе и извърти ухото. Веднъж от яд сама си строши показалката, че не успя да ме цапардоса през дланите; като я видях така настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръчичките. За назидание и за авторитет пред децата от нашия III-a клас заповяда да предам на баща ми дърводелеца да й изработи нова показалка. И баща ми Кирил естествено изпълни заповедта, без да каже лоша дума срещу училището. Освен че отнесох поредния пердах, дето много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ти ще отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката пресован шперплат, сине. И да не забравиш, като поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

   На тази женица Дора Попова още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме зад гърба ми на срещи с родителите за успехи в ученето, но не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: Това ми е последен випуск и се пенсионирам, но искам да знаете, от вашия Гьорги ми побеля косата. След всяка родителска среща майка ми си идеше с подпухнали очи; и как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожа Попова! Напротив, като магаре дружно ме пердашеха с баща ми, попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма да стане", "Боже, на кого се е метнал, в нашия род такъв чешит нямаме!" и пр.

   От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в прогимназията и гимназията, най-ярко помня моменти, когато по някаква моя си (много солидна в собствените ми очи) причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм като затворник – от пандиз, като войник – от шрапнелите и куршумите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички около теб са забили нос в тетрадката си и скрибуцат ли, скрибуцат с писалка, тропкат като кълвачи, кога си топят тенекиеното перце в мастилницата, да избягаш от всичко това... ай, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. 

   Изобщо, ако ме питате, Любовта и Свободата не мога да си представя разделени, драги амбициозни баби, майки и татковци, както и мили колеги учители; и го казвам, като човек с четирийсет и една години и четири месеца педагогически стаж зад гърба и разбира се, с понатрупан опит. Много зависи кой ще се случи да е любим учител на малчугана. Особено първите даскали в най-ранните ни години са важни! Защото децата масово подражават на техния стил във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа, хлапенцата масово доносничат с блеснали оченца и смятат това за нещо супер, нещо достойно, за което очакват похвала.

   Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега в години на планирания от Щатите хаос навсякъде, където имат интерес нациите да раждат колкото се може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-зали и онези свързани с фитнес-залите анаболи! Преди по-опитните даскали успявахме някак в средния и горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че дъщерите ми приключиха с училището като институция, преди у нас на власт да дойдат хората на Сорос и Ко. Преподавал съм в паралелки, където – особено момченцата, до такава степен са ме копирали, че правеше впечатление дори на колегите. Говореха открито: Бояджиев така ги омайва, че после не можем да ги познаем. Пишех на черната дъска и с дясна, и с лява ръка, и ела гледай – половин паралелка хлапета прописаха с двете ръце. 

   Някога имахме респект към учителя, който респект днес го няма. Писал съм как беше по време на моето детство. Бил съм явно бая палаво хлапе, и как ни веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу училището; напротив, ядях като магаре пердах и от двамата, след като ме бяха наказвали и в училището. Баща ми, учил до някогашния трети клас, посегашному – седми клас, в Харманли, излъчваше едва затаено вълнение към учителя; да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била абсолютна зубрачка.

   След родителска среща редовно ме пердашеха, понякога и двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението един друг се нараняваха, и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. стокхолмски синдром: притеснявах се за тях, а иначе, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях най-напред от унижение, че ме бият, и после – че ги обичах и се молех дано не се наранят един друг заради мен.

   Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, разсейвах другите деца, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им панделките или правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска.

   Спомням си, от пети до седми клас имахме млада учителка по физика с големи цици, мощна една такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят – че се кривя и се правя на клоун. И тогава си заряза урока, дойде с твърда стъпка и яко ме оскуба, позеленяла от гняв ми кресна: "Ей Скицо, я, марш в коридора!" От което повече ме заболя, от това нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея.

   Десетина години по-късно отивам в някогашното ми училище "Сашо Димитров", ама вече вестникар в "Комсомолска искра", и то основал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела. Говорим си ний сладки приказки и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше бая учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев вий нямате нищо общо. Друг може и да съм забравила, но Гьорги Бояджиев много ясно си го спомням". Писах естествено хубави работи за нея във вестника. Ами че момците от шести-седми клас във всички времена и епохи няма как да не се заглеждат в сочни цици с щръкнали зърна под рехавата лятна блузка.

   "Живей като обикновен човек и бъди благословен" ми е водещо начало от ранно детство. Помня, имахме час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, като порасне. И класната ни стая внезапно се изпълни с лъскави естрадни певци, оперни певици, балерини, мореплаватели, архитекти, генерали и адмирали, аероинженери, футболисти – магьосници с топката, археолози, хирурзи, мореплаватели, началници на пожарна команда, световни художници, президенти, Авакум-Заховци*, капитани на презокеански кораб или мисия до Луната... И онемях. Пита ме тогавашната ни класна географката Тотка Харалампиева: Ами ти, Гьорги, ти нямаш ли си мечта? Отговарям: Мечтая да стана свиневъд. В края на седмицата, на първата й среща с родителите се оплакала, че пак съм й провалил урока.  

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 8 oct. 2018

Илюстрации:
- 14-годишен с баща ми в Китен, където щях да се удавя – едва издрапах с нокти и инат от яма току срещу плажа със стотиците курортисти, но се постарах никой да не узнае (горе);
- снимка за приемането ми в комсомола с третата група седмокласници, които имахме по някое провинение към училищния правилник и затова бяхме турени "в шкартото" (долу).
–––
* Литературен образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица книги за юноши на писателя Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.