ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (260.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (260.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

  12.04.2001. ДЯВОЛЧЕТО В МЕН

  От известно време пред мен се оформя оглозганият скелет на особен разговор със себе си: от какви импулси се чувствам принуден да обсъждам едно или друго? Може би е инерция вследствие установил се у мен делничен ритъм четене–съпреживяване на ситуации, обмисляне, т.е. докосване до някакъв специфичен (не явен, пулсиращ на приливи и отливи) канал за особен тип информация. Пишейки, често се оказвам очи в очи с качествено ново за мен познание. Това е нещо като полъх от въздушната вълна на прелитаща птица; птицата не виждам, усещам обаче докосването й до мен, полъха. Хващам се да напиша някаква логическа конструкция, без да ми е ясно накъде ще ме изведе продължението. Постепенно: в процеса на писане, откривам иззад неяснотата очертаващия се силует и обстоятелства; това увлича, събужда ловеца у мен – трябва да узная кое пришпорва интуицията ми, доколкото я имам. Приключвам записването озадачен – върху белия лист пърха нещо, за което не съм си давал сметка досега: не, това не е кървящото тяло на убита птица, а нещо, подобно на еуфория или на екстаз; белязал съм птицата със свой знак, пуснал съм я да отлети в облаците, ала там – на крачето й, блести мое пръстенче, и където й да я отнесат времето и обстоятелствата, които любопитството ще подскаже тя отнася, освен себе си, и моята обич и възхита.

  13.04.2001., Разпети петък 

  Петък тринайсети, когато, чел съм го някъде, на Запад борсите не работели заради чиновниците, обзети от трепет пред сатанинското число 13. Странен свят! От вчера си имам GSM. Снощи до три след полунощ се въртях около тази машинка като сполетян от бедствие. Притесних се, че освен Re. всеки чрез нейния или моя GSM вече може да проникне "на нашия остров", да чете от разстояние разговорите с нея, мислите ни, да се набърква в личното ни пространство. Като турен под микроскоп се чувствам, като човек, поставен да му пилят нервите с шмиргел. А не ми се е случвало досега; налага се да проумея издъно дяволската джаджа. Не аз на джаджата; джаджата би трябвало да ми служи. Това е ловко животинче, но не го ли разбера как работи, сума ти поразии може да ми стори.

  Какви опасности ни дебнат иззад удобствата на електронните технологии, колко по-естествен би бил животът без цялата тази механизирана електронна напаст! Ето това малко чудо как посяга да ме блокира до три часа след полунощ.

  14.04.2001.

  Лястовичките ми се завърнаха. Дочувам към седем-седем и половина как цвърчат, извиват гласче на лястовичия си език. Една е кацнала върху кабела към гаража долу и любопитно върти главица в слънчевото утро. Липата зад прозореца се разлистила, клоните й вече се подават над парапета на балкончето като заешки ушенца. Щастлив ли съм, че съм се закотвил именно тук – в България, когато светът извън България главозамайващо най-сетне се е открил, както се е открила май и цялата планета пред учудения ми поглед.

  Завчера надникнах в далечното минало, към тухлената къща и дворчето на улица "Ниш" № 4, дето премина ранното ми детство и част от юношеството ми – до VІ клас. Сви ми се сърцето. Така порутена, занемарена, а и бедняшка изглежда днес, сгушена между новите, щръкнали наоколо й модерни постройки от по пет и шест етажа. Реши ли да ме разбере някой, би трябвало да види тази вехта постройка. Тя е обиталище на хлапето и дяволчето в мен. Живее още това хлапе в онази потънала в полумрак изба, девет стъпала надолу в земята. Хлапето седи все тъй на прозоречния перваз с книга в ръце, чете и чете, и чете... отнесено нейде там, в чудесните слънчеви пространства на фантазията.

  16.04.2001.

  Стихотворение на Минко Танев* във вестника на Тодор Биков** възкресява у мен самия Минко, когото вече съм споменал мимоходом с шеговита ирония, затова че бе попаднал преди време като извънземен в нашия днешен занемарен краен квартал на Пловдив. Ние тук сме буквално тероризирани от циганската врява, кавгите, музиката им, помията по улиците, заровилите се до шия в кофите с боклук кльощави хлапенца, кражбите, нахълтвания в апартаментите ни, тършуването им по изби, мазета, гаражи, нападенията над самотни възрастни жени или млади жени, преследвани, за да бъдат насилвани от глутници "братовчеди". Няма съсед, който да не е пострадал от налети на мизерията, наглостта. Обадиш ли се да се защитиш, зейват чиновници и политици: "Расисти-и! Защо не уважавате бедните роми? Не са ли и те човеци, хора и граждани на България?" Тъй че търпим издевателствата, не смеем вече и да се оплачем. Моите съседи не си правят труда да викат полицията – полицията тук работа не върши. По-лесно е да се разбереш с местния бос на крадците, дрогата, невръстните проститутки.

  По темата можеш много да говориш, и без всякаква полза, особено ако си жител на нашия квартал, където живеем в страх двайсетина хиляди простосмъртни граждани на Републиката, без да се брои съседното, дву- или трикратно по-многолюдно гето с неговия апашки, лекомислен, креслив, буен, гласовит, а за нас особен стил на живот. Та нежният, възпитаният, благият поет Минко Танев (1953) бе попаднал в гюрултията и мръсотията като извънземен. Очевидно любовното му стихотворение в "Арт-клуб"-чето на Биков е посветено на онова моме, около което Минко се движеше като замаян бръмбар, същата може би Анелия. Той беше, както казваме тук, изтупан, чистичък и в добре стояща му дреха, а въпросната млада дама припърхваше от самодоволството на ухажвано самовлюбено същество, което си знае цената и хич не му пука за света.

  Мисля си сега колко безпомощен е нежният Минко, но и колко чар от нараненото си сърце е изтръгнал, страдайки по своята мила кокетка. Усетих го много близък за мен човек точно днес заради това стихотворение, набрано с най-ситен шрифт (нонпарей) и сбутано най-долу, подир куп от кресливи, гласовити посредствени стихове на разни претенциозни поети и поетеси. Ето го!

    ПОЛЪХ ОТ РУИНИТЕ

    Антична моя, свидна Ани,
    с усмивка – ангелско сияние
    и с неподправеност хлапашка –
    била си вече Пепеляшка.
    Приех небесната присъда
    един от свитата да бъда.
    И синя междузвездна болка
    кърви в душата ми дълбоко.
    Приветстват камерите Принца
    в потайните митични джинси.
    И стъпките богоизбрани,
    прекрасна, безутешна Ани.

    30 март 2001 година

  Ако не ревнува, не страда от любов, нямаше да ми е толкова симпатичен. Спомням си – студент в университета и кръгъл наивник, девствен при това, опитвах трезво да си отговоря: на драматичния въпрос кое е по-важно за мен – да си имам нов и лъскав автомобил ситроен, или любимо щуро и сладко момиче? Ами момичетата са толкова непостоянно, преходно нещо, разсъждавах нощем, че случва се понякога бързо да се наситиш на поредната авантюра. Плюс това – хапят, дращят с думи и поглед, ужасно са бъбриви и повърхностни са си повечето от тях, все като че целят да те наранят ей така, за няма защо, че такава им е непостоянната женска природа. Значи, какво излиза – продължавах великите си разсъждения: имаш ли лъскав автомобил, ще се лепят по теб кокетките като мухи на мед, ще вириш нос, някак ще си застрахован от поредното разочарование, понеже една като си тръгне, друга ще долети. Ей това си въобразявах някога като човек без абсолютно никакъв опит в тези деликатни, така тънки работици.

  После научих защо се самоубил великият Ърнест Хемингуей***, моят кумир, еталон за писател от шестнайсетата ми година, та допреди десетина години. Докато кърви от любов, докато се възторгва или се усеща изоставен и отминат с безразличие, Поетът, Художникът, Творецът изобщо има за какво да живее. Любовта е живот. Престане ли да те вълнува, какъв смисъл има тогава да продължаваш да се храниш, обличаш, да си сресваш косите и крилцата, да понасяш цялата суетня на суетен и лъжовен свят!

  Сигнал по GSМ-чето, че някой тъкмо ме търси. Обаче не се свързваме, защото вече са изключили отсреща. Чудесно мога да знам от кой номер са ме търсили. Естествено това е само Re. Набирам номера й: Какво има, слънце? "А, нищо! Звънях ти просто ей така". Звъняла да ми напомни: мисля за теб" – шепне у мен хидалгото от Ла Манча. Ай – въси се скептикът, събрат на Хамлет. – А може ли и да не е за това? Ама пък смееш ли да питаш! И що да питам! Та тъй, в неяснотата откривам привкус на пространства, обзети от полумрак, и ветрове, издуващи алените платна на най-чудновати чудовища и романтични илюзии колко съм обичан, въпреки че ах, колко са непостоянни жените!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 sep. 2020

___
* Поет, автор на поне три стихосбирки, от които първата, ако се не лъжа, под надслов "Участ", се появи като притурка към местното списание "Тракия", а същата 1983 г. в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" на бял свят се появи и сборникът му със стихове "Анонимен човек". Вж. https://retro.bg/litsa/zhena-mi-e-na-60-az-na-62-no-sme-shchastlivi-mladozhentsi_1266.html

** Вестник "Арт-клуб", бр.115 от април 2001 г.

*** Неофициалната версия, пък според мен – и по-вероятна: Папа Теди се самоубива с ловната си пушка в 61-та си година заради сексуална немощ. Този близо двуметров (190 см) гигант, някогашен спаринг-партньор на известни имена в бокса, е легендарна личност за кубинските рибари и за работниците от плантациите за захарна тръстика. Импулсивният Фидел Кастро се отнася с него приятелски, дори с респект, като към твърде значима фигура сред писателите и журналистите на ХХ век. Бел.м., tisss.