сряда, 25 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (99.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (99.)


    Величието у човека се корени в осъзнаването на нищожеството му...*

   19.05.2000.

  Дали заради представата си за Господ бог прекалено отдадените на религията не пренебрегват човека? Колко ли уязвим и слаб трябва да се е чувствал някогашният простосмъртен, че да измисли бог в образ на мъдър баща и наставник над себе си? И това не е само върховният авторитет, който съветва, но и Господ, който – казват, обладан от любовта си към човека, наказва заради грехове спрямо вродената у нас представа за Добро и Зло. Как да не се изкуша от вероятността подсъзнателно Блез Паскал да е бил атеист, щом грешният човекът му е повече мил от бога? Иначе защо би уверявал до такава висша степен страстно световния Суверен в своята крепкост и почит? Крепката вяра е видимо кротка и спокойна, но не трескава или разискрена като пламък от слама. Трескав и с фанатично горящи очи е вътрешно неувереният току-що оглашеният, тъкмо приет в лоното на "Истината от най-висока според него инстанция". То е влюбеност, която наподобява любов, но не е Любовта, а е повече егоизъм и самолюбуване.

  За да приемеш, ти е нужна доза спокойствие. Достойнството, освен всичко друго, е спокойствие, това му е основно качество. Спокойствието, че си гол и като на длан открит пред безстрастните очи откъм Небесата, че никой оттам с памучна или златна нишка не ти заприда съдбата, а този, който си, е резултат преди всичко от придобита духовна леност или творческа енергия; и за да приемеш това положение, мисля си, от теб се изисква сдържаност, и преди всичко – храброст.

  И не противопоставянето между вярващи и невярващи е ключът към загадките на човешката ни драма. Светецът трудно би ме развълнувал; без да отричам подвига му, мен повече ме изкушава какво става с грешния, комуто религиозната канонична представа отрежда роля на жертва за назидание пред милиардното човешко стадо. Фрагмент 564 и следващите, особено фрагмент 570, от "Мислите" на Паскал е повод за горните бележки. Във фрагмент 570 Паскал – един от блестящите умове, на които се позовава днешна мислеща Европа със самочувствие на цивилизационен център в зората на третото хилядолетие подир Христа, се пита: "Защо това (предричане за първото пришествие на Иисус – бел.м.) било направено неясно", кои са причините да не ни се съобщи пряко за предстоящото идване на Месията. Допълвам Паскал: Понеже Библията е писана според каноните (изискванията) на изкуството, които ни съветват, че неясното винаги носи по-силни внушения, повече душевен трепет.

  Французинът Паскал нарича евреите "този чувствен народ"; смятам, че точно тук е абсолютно прав от този факт да извлича логическото откритие, че – разочаровани от очакване да видят Месията блестящ в своето материално великолепие, намятат бога с образ външно подобен на тях самите, обикновен на вид разказвач на притчи: "Разочарован от безславното и бедно пришествие на Месия, този чувствен народ се превърнал в неговия най-жесток враг"*. "По този начин хората, отрекли и разпнали Иисус, който бил позор за тях, са същите, които пазят книгите, свидетелстващи за Него, където се казва, че те ще се срамуват от Месия и ще го отрекат. Отричайки го, сами доказали, че е Той". Чудесно е да превърнеш най-върлия свой враг в предан защитник, в крепост и храм с извисена до Небесата двехилядигодишна камбанария. Толкова човешко е такова привързване! Илюстрация на тази логика (парадоксална наглед) е участта на Савел Разбойника, злостен враг на ранните християни в Юдея и Палестина, римски военачалник, преобразил се в първостроителя на Христовата черква апостол Павел – най-интелигентния сред апостолите, по-прозорлив може би и от евангелиста Йоан.

  Нужен ли ми е религиозен трепет, за да се възхищавам на това във висша степен познание върху странностите на човешката природа! Печално е, че коментиращите гибелта на Богочовека в човешка плът обикновено приключват там, откъдето редно би било да се почва – че именно крещящите в екстаз "Осанна!" часове по-късно ще скандират пред върховния управител римлянина Пилат Понтийски екзалтирани "Да бъде разпнат!" Тук е запевът на философската идея, нейното въведение, а именно: че фанатично отдаденият на кауза, неуравновесеният поради сляпата си еуфорична увереност поклонник за миг само е в състояние да ти стане най-ужасния отрицател, отявлен враг, склонен да ти желае смъртта. С други думи, случилото се с Христос в човешката му плът убийство звучи призивно за Вяра, осмислена и уравновесена от горчивия опит. Това е Вярата, а не сляпо доверие, на което основно разчита и днес християнският клир, но се случва непрекъснато и в политиката, и в манипулацията понякога на цели нации. Сълзата Иисусова – ето кое ме вълнува до кръв. Мисля си, към Иисус всеки сам си прокарва пътечка в духовността, сам населява вътрешния си пейзаж, с разговори... като перипатетиците в Древна Елада, разхождайки се под звездното небе или разнежен в кристални утрини и дъхави поляни, предвкусвайки чистосърдечно зората. Не оспорвам Църквата. Ала не съм сигурен, че Църквата е единственото преддверие към висока нравственост, към действено човеколюбие. Несъмнено Църквата е храм за общение с бога; пътищата и храмовете на съвестта обаче са навред около нас, където пулсира хармония и хубост. Именно затова ни е нужен някой, обул на бос крак сандали и с трънен венец на главата вместо царска корона, да ни разкаже как сетивата си сами да разтворим за красотата у нас, как за самите себе си да поемем отговорността.

  
БЕЛЕЖКА:

  Само чрез сляпа фанатична отдаденост към химера, създадена от Карл Маркс с "Комунистическия манифест", стават понятни преображенията в България след Десети ноември 1989 г. Кресльовците от нареклите се сами анти-комунистически партии, всъщност са закоравели някогашни "най-достойни", свикнали да крачат в първите редици верни партайци от годините на соца. Взрете ли се в биографията им, няма как да не видите генезиса на този гняв, типичен за партийния фанатизъм. Такъв е не само лидерът, такива са мнозина оратори, които с крещене по митинги воюваха за място в управлението на Републиката ни. И те са пак от несменяемата тайфа мекерета, независимо кой е на власт и пред иконата на чий бог пали свещи.

  Пловдив, 24 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 mar. 2020

Илюстрации:
- Фантастичният Пловдив – квартал Капана;
- Делничен пейзаж от центъра на Пловдив**.
___
* Цит.съч, с 242. 
Блез Паскал (1623-1662), френски математик, физик, теософ и писател. 
** Фотография на Елица Митева, https://www.pinterest.dk/pin/528891549972176857/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...