Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 25 декември 2017 г.

Публицистика – ОБОЖАВАМ РИСКА

Не позволявай да ти вземат вярата!
Ако те спрат, върни се и тръгни
към себе си. Към свойте небеса тръгни,
в които пеят птици...
*
 


ОБОЖАВАМ РИСКА


       Някои думи с "ф":
       Фудул - надут, надменен; който обича само да се гизди.
       Фукара - бедняк, сиромах.
       Фарфара - несериозен, вятърничав човек; бърборко.
       Фанфарон - самохвалко.

    Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми употребяваше вм. фарфара "фарфала". Думата, която, мисля, неволно съм произвел, е "фарфарон"
, в представите ми: съчетаваща френската "самохвалко" с турската "вятърничав", но и със скрит смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата "фараон". Значи, "фарфаронът" не е само обикновената слаба ракия, но и лице, заемащо престижно място в обществените представи.

    Та бъбрим тъй с Мишо Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "А б
е, ний с тебе сме само едни фарфарони". На което Мишо започва да гледа втренчено, пет минути дава заето, па нехайно уж пита: "Що ще рече това фарфарон?" "Ами-и такъв, дето все голям го вади, все с Бога вечерял, все му грандиозни планове в акъла, пък дереджето му фактически мизерно."


    И понеже, усещам, моят велик приятел, който пред сестра си Петя вече беше ме произвел в сан Духовен брат... та, усещам, леко настръхва – доливам зехтинец за успокоение: "Ей на! Ботйов, например, е фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан, а? Кажи де! Майка си и баща си ли е търсил? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а син му, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка"...

       

   При сравняването ни с "фарфарона" Ботйов Мишо – милият на сърцето приятел, когото ценя повече от по-голям брат, дълго ме разглежда изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от повече пояснения.

   Действително, когато току-що бяха погребали баща му и двамата със сестра си тръгнаха да делят п
арцали и вещи, Мишо пожела да присъствам на делбата, която трябваше да стане на четири очи. На мълчаливото – с очи, вероятно зад гърба ми – запитване от сестра му Петя рече натъртено: "Той остава! Той е мой духовен брат".


   Ето, отливам две капки карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи – боили, боляри или графове, маркизи, барони, в България си нямаме; и
збили ги, измели се, бе, другаде отишли да живеят, изпарили се. Дали пък ний, фарфароните, да не вземем, па да се броим за благородници? Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.

   Познанството ми с Михаил Берберов – жител на София, роден в Стара Загора, син на даскалица и военен, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от свойте четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, която знам) и може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща всякак канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969 година, когато с литературния критик Иван Сарандев, родом от Ямбол, и той присадил се в София провинциалист, заемаха стайче н
а третия етаж в редакцията на вестник "Народна култура". Оставил бях при Климент Цачев два мои разказа, писани в 1970 г.: "Мелодиите на Дино" и "Спомени, спомени за мъжество" и по този повод и заради напусналия междувременно Цачев стана запознанството ми с двамата.

   Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо, тринайсет години по-възрастен от мен, но чудна работа – още отначало, след като и у н
его открих присъщите за моя милост слабости в характера, този готин заралия, един от може би най-смелите експериментатори в общо взето зализаната, беззъба и безобидна стандартна родна лирика от Живково време, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници далеч преди преждевременната му смърт. 


   За силата на тази неособено понятна поне за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август. Нощта на шести срещу седми август 1988 г., нещо изключително рядко при моя начин на живот, не можах да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми... а то не е бивало често, да завъртя телефона... Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тази нощ, в три почина. Моля те, обади на Емил** да каже на нашите приятели в Пловдив. Той ги знае. Погребението ще е утре". Детайл: година или две преди това нито се бяхме виждали, ни се бяхме чували с Мишо.

    На Мишовото погребение ме впечатли Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът вече бе внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен, един ужасно самотен човек в множеството опечалени, стекли се от цялата страна на гробището в Орландовци.

    В интервю, появило се в изпълнените с плаха надежда години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Левчев се бе изразил приблизително със следните думи: "В онези времена (имал предвид вероятно 1957-58 г.) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и неколцина още бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев – Бащата".
 Тази реплика тогава ме накара с други очи да погледна "властващия Левчев", дадох си сметка, че освен мерната система на официалните институции, има и друга, по-прецизна, по-строга мярка за оценяване, и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.


   То бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха по друг начин да разбият бетонните зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на до смърт предани "наши момчета" и от тази своя линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия. Далеч съм от идеята да ги изкарвам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па любовно ги глезеше, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко изображение пред нацията ни, и естествено – пред света.


   Трудно ми е да го обясня: Джери Марков***, за когото Петър Увалиев****пише, че се появил в Лондон – гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в джунгла, пълна с хищници... та същият Георги Марков не ми е симпатичен вероятно заради фраза на Левски към "патриотите", дето яко уж милеели за майка България, замеряйки поробителя с огнени ругатни и закани, ала... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"*****. Има и далеч по-пиперлия фраза на Дякона по този повод, ама нейсе.

   От друга страна, не бива да се забравя, че редичката т.нар. Априлски поети харно поминуваха и си бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на доста лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в радиоефира, че – най-малкото! – има и друго, далеч по-меродавно и рязко становище за случващото се в нашата китна България под властта на т.нар. борци за мир, прогрес и световно щастие, в действителност – най-обикновени кокошкари, скупчили се по върховете на Държавата с помощта на сталинистката руска военна и партийна администрация след края на Втората световна война.


Пловдив – европейска културна столица 2019 


Plovdiv, 26 uni 1998 –  edited 26 dec. 2017

Илюстрации:
горе - Михаил Берберов (1934-1988);
долу - Палежи вТютюневия град, архитектурен бисер на Пловдив...

___

* Михаил Берберов, из сборника "Пристрастно око".


Стихотворения на Михаил Берберов

* * *
На Енчо Мутафов

Отдалечи се, и ще бъдеш близо.
По-близо ти ще бъдеш. От небето,
в което пърха детското хвърчило,
към неговата сянка на земята
се приближаваш. Значи - към земята.
Навярно както в приказките - слизаш
по тънкия конец - с коса от облак
и със сърце от вечно избледняла
светкавица. И няма как - не спираш!
Обратната посока е възможна.
Но трябва сам да се родиш от сянка.
А туй е вече друго: ако можеш
във своето небе - там, вътре в тебе -
да станеш пак едно хвърчило детско.


* * *
Когато се обърнеш пак навътре.
Там! Всичко е. И няма, няма утре.
Не е било и вчера. Всичко днес е.
Пространството във тебе се изпълва
от теб самия, пръснат във години,
във километри пръснат. И делата -
нетрайна връзка между днес и вчера
и между днес и утре - о, делата:
по тях ли ще се помниш ти! Едва ли.
Но се усеща само щом навлезеш
във себе си дълбоко. Зад нещата.
Зад чувството, че ти ги притежаваш,
че те са те обсебили...
О, може:
когато се обърнеш пак навътре...

ЗАВИНАГИ!

И нека мойто непокорство
да не смущава твоята умора.
Телата се желаят, но взаимно.
Не пожела ти мойто пожелаване.
И устните ми сухи си отиват.
Ръцете ми изгарят от докосване,
бедрата ми изпъват мойте мускули,
кръвта ми се бунтува наскърбена.

Отиващите стъпки под прозореца
са мойте стъпки.
Вън е нощ. И точно
под мойта лява гръд залязва
луната във една от свойте четвърти.


ПОДРАЖАНИЕ НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
 
На Антоанета

Рисувам те с вълната морска. Тя
по гъвкавост за тебе е достойна:
извайвам те от нейната прозрачност.
От нейната искряща ведрина
са твоите очи с зелен отблясък,
с тръпчивостта солена – твойте устни,
а верността ти – с изумруден цвят.
Бих искал да съм винаги море.

** Емил Калъчев (1932-2013) - по онова време редактор в пловдивското издателство.

*** Убитият вероятно по поръчение на ДC български писател Георги Марков (1929-1978).

**** Петър Увалиев - изкуствовед и публицист (1915-1999).

***** Вж. Иван Унджиев, "Васил Левски, биография", С.1980, стр.153.

Публицистика – АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ

АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ

    Преди години университетският преподавател доцент Христо Първев от катедрата по езикознание към факултет Славянски филологии ми предложи да продължа с аспирантура при него. Виждах по-примамливи възможности за мен си, акълът ми се беше врътнал по разкази, стихове, журналистика, та се направих на две и половина, не сметнах за нужно даже и да се позамисля над хубавото предложение.

    Ама тогава (1969-1971 г.) бях сътрудник на хонорар във вестник "Народна култура", за един репортаж или интервю с преизвестна персона ми плащаха колкото месечна заплата на баща ми дърводелец-мебелист, та и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкисната физиономия София, същата тази снобска София на пишман-интелектуалци и настървени мекерета, към която така пламенно се стреми всеки що-годе попрогледнал млад провинциалист.

    Отказах и на предложението от едни приятели (М. Берберов и И. Сарандев) да остана за половин година в София, докато се открие възможност... дупка в щата на "Народна култура". Да, и това отказах.

    Когато през януари 1972 г. прекосих България от Добруджа край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от престижния Софийския университет, чух, че доцента се канели да го правят професор, имал оферта и да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно проф. Първев (с латински букви май се пише Purweff, що не и Parwev's)
* барабар с двамата си асистенти отлетял за Щатите. Какъв малшанс, Боже мой! Юнайтед стейтс ъф Америка... и аз там – творение, изпълзяло из полутъмната изба на улица Ниш, тъмен балкански субект в Страната на неограничените възможности, ех!

    Така ми каза състудентка, Лиляна Янчева, която по някое време бе нещо си като прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лиляна от Софето тъй рече: "Видя ли какъв шанс изпусна!" – докато въздишахме по студентски спомени от епохата на соца над чаша лично от нея правено специално кафе с четирилистна детелинка сред каймака най-горе.

    И си мисля разни работи по този повод, а и по други поводи, един от които е, че си купих пистолет, за да се отбранявам от местни негодяи и мародери от циганското гето Столипиново, и си мисля, значи... че любовта към България у нас, "плюли си върху късмета някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци", тази любов, това българско наше родолюбие е тъй надълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ, пореден неочакван или разгромяващ неуспех в личния ни мизерен живот още по-здраво, по-силно ни привързва към Балканите, към този котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандоманщина.

    Да бях поел подир доцента, може би сега да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип Чероки Гран туризъм, плюс спортен модел Порше с две врати, сгъваем покрив, яко настъпана предница, ритната отзад, сребриста на цвят и пъргава колкото си ща: да кажем – 100 km/h за 4,0- 4,1 sес., басейн в задния двор 25х50 m да си плувам, отмаряйки в летните жеги между писането на два философски и психологически разказа, кокетна вила около границата с Канада, където въздухът е кристално чист и горите са рядко населени, плюс трийсетина декара равно подстригана ливада за голф нейде там на майната си пак в пустата му Америка; щях да поглеждам към бедната моя родна пловдивска махалица с яка болка на сърце, с огромна носталгия и сълзичка, стичаща се по каубойското ми яке, щях да съм си само един проспериращ материално нещастник, някакъв университетски тъпанар или автор на изсмукани из пръсти варианти на Хари Потър или криминалета, а що не и интелектуални бози в стил Паоло Куелю...

    Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът!... Докато сега – ей ме на! – съм си малко разочарован, с малко поизмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив, дами и господа съдебни заседатели.

    Та си казвам: Ний, некадърниците, несретниците ний, рожби на България... Ний, неслучилите в живота, по-силно, много повече си я обичаме тази своя омаскарена от духовни педерасти и разграбена от разни бивши Командири и настоящи Патриоти родина, че си нямаме нищо-нищичко, с което да шашнем, да се изфукаме пред света. Това ни е бащиния. Е да, позанемарено, мръсно, долно, подло място, миризлива свинска кочина, тъй е. Обаче никой не може да бъде повече българин от нас, скъпи съграждани от днешна България. Кога измрем един ден, новичкият собственик на това занемарено от нас райско кътче насред Полуострова, най-вероятно някой готин янки с дъвка в уста, ще ни се изпикае на фасона, дето сме били до такава степен доверчиви и наивници, та сме се надали друг да дойде да ни оправи батаците и да разгони от властта пасмината на тарикатите.

    * * *

    Парадокс: пропуснатата възможност те съпътства; а осъществен, шансът остава зад теб забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови богатства. Но какво е успех? Има ли успехът общо с успешната кариера в обществото? Знам хора, които цял живот все губят, и въпреки това, имат успешен личен живот... Не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, даже най-малко заради това, че жената или любовницата, разбирам не по хвалбите им, всеки случай! – наистина ги обича.

    Излиза, че – губейки, те нещо са придобивали, и това нещо не се бележи с финикийски знаци, висок пост, луксозно жилище, прослава сред тарикатите, цветущо банково състояние, дори не се и бележи с цветущо здраве: блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лявата лапа върху лакътя на дясната, пък дясната – с показалец и среден пръст небрежно под ушенцето опрени, отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към флирт и разни дребни авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – секс в хотелска стая с мраморна вана и веранда към океана.

    Непостигнатото остава да грее в сферата на мечтите. Блясъкът му огрява мизерното днес с откровение: Ето, какъв щях да съм днес, само да бях дал друг отговор някога си, преди трийсет години! Припомняш си онзи слънчев миг, софийската златна есен. Тогава нямаше криза за боклука
**, нощем някои от нас, студентите, се наемахме да мием булевардите по за пет лева, с които 5 (пет) лева цяла седмица си осигуряваш уискито, 0,40-0,60 лв. за 0,1 л., обаче винаги съм предпочитал полската "Водка виборова", че хем е по-мека, хем ми напомня полския химн с ей тез думи "Ешчо Польска не згинала", кой знае защо.

    Припомняш си лекия бриз откъм Витоша, бухлатите девствено бели облачета по софийското небе. Припомняш си дори факта, че в парка срещу Университета тогава те чакаше едно момиче; кожата й – какао с шоколад и малко прясно мляко, с маслинено тъмни очи, и как дотича, тръшна се при нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд с академична титла и прочие, ами си роден за друго.

    Защо не ща да забравя точно тези мигове, питам се. Дали тези мигове не са пиедестал на илюзията за самочувствие? Казваш си: Ах, колко очарователно, колко нехайно! – и това те изпълва с кеф. Защото коя посредствена душица би изпуснала дори и един-едничък от шансовете за просперитет, които ти, и не само в младостта си, но и по-късно! – с лекота си подритвал фалцово или боц, ей така... с палеца на левия си крак!

Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 4 mar. 2001 – 25 dec. 2017
___
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да променя вонящото си на турчин фамилно име (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под материалите си във вестничето "Софийски университет" Кирилов, което е всъщност бащиното ми име.
** Добавено половин век по-късно. Бел.м., tisss.