ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (014.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (014.)

  Пловдив е люлка на културата от нашите предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта или отрепки на поредната партия на власт след техния славен Десети ноември. – Аноним (1947)

    17 uli 1982 

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ*

Дошъл си да говориш с мене –
нахълта мраз в кристалния покой.
Защо сега ме гледаш притеснено,
откри ли, че не съм ти свой?

Предателството скъпо се заплаща,
лицето ти бих пръснал със юмрук;
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук...

 Ала това е непредвиден порив –
разбираш ли? – ужасно ми горчи:
Човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 uli 2022

Илюстрации:
- На кея в Несебър, 7 август 1982 г.
- Проф. Иван Сарандев (1934-2020).

___

* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит. критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1983-1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната млада лирика! Демек, няма ли кой да постави тези автори на мястото им. Пък Иван Сарандев (1934-2020) – тогавашен приятел, в частен мухабет между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са надушили онова "Казаха да изчезна от очите им", та щяхте да пострадате и ти, и онзи, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". 

Илия Зайков (1944-2011)

  Из разговор по скайп: 
  – Между другото, стихотворението си има конкретен адресат. Среща ме на улицата пред някогашното ни пловдивско издателство Илия Зайков, дето ми се е зъбил: "Що не умреш, че да ми освободиш щата?" – и ми казва: "Разбра ли, че не сме ние (?!) причина да те уволнят от "Комсомолска искра"? Били са ти шута онези отгоре". Някога в редакцията след една оперативка в стаята на главния редактор Петър Кошутански щях да го пребия, кога ми изсъска: "Хей, помак, ти си едно малко фашистче!" И като се надвесих над него, както се беше излегнал в един от фотьойлите там, навири ръце и крака като котка злобарят му със злобар. С Илийката, бог да го прости, се знаем от 1963 г., когато в редакцията Джоката (Никола Джоков, 1934-2000) ни беше сбрал десетина гимназисти от Пловдив и Асеновград в кръжока си. Всеки четвъртък след училище в редакцията на вестник "Комсомолска искра", на IV етаж на някогашния площад Централен срещу Дома на народната армия ни провеждаше сбирките.

  – Бил си му конкурент. Може пък той да е бил помак?

  – Знам, че е от село Брестник над Пловдив. На сватбата му с Дарина, първата му съпруга, бяхме двамата с Емил Калъчев (1932-2013) в Брестник над Пловдив, голяма сватба беше. Някога местните тук го имаха за голяма надежда за младата родна поезия. Помня и как поетесата Мария Широколийска (1945) му говореше сладко: "Илийка, след години върху шевната машина, на която се учиш да шиеш в техникума (по облекло), ще й турят табелка: На тази шевна машина шиеше големият български поет Илия Зайков". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (013.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (013.)

  Пловдив е люлка на културата от нашите предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта или отрепки на поредната политическа партия на власт след Десети ноември. – Аноним (1947)

    29 uli 1979

ЗАД ЗИДА

 

Една градина зад зида висок се крие

и кой живее там, и как – за мен е тайна.

Желязната врата в ръжда отдавна гние,

звукът на дървояди пълни стаите. 

Да кажем, стигна някога чертата,

отвъд премина, в други свят прескоча,

за миг ще се стопя в зеленината

и Любопитството ще се налочи – 

ще види всичко, скритото ще да узнае,

като слепец към Ада ще затропа...

Пък аз отвъд Смъртта ще се ругая

защо съм скочил толкоз надълбоко.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 09 uli 2022

Илюстрации:

- 1980 г. Иван Панев в Стария Пловдив*.

- 1977 г. С баща ми дърводелеца Кирил.

–––

* На снимката от лятото на 1980 г. отляво-надясно: Иван Панев (1933-1999) – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив; най-отзад: Кирчо Атанасов (1945) – директор на елитната пловдивска Математическа гимназия по онова време и бъдещ Министър на образованието в едно от правителствата след Десети ноември 1989 г.; аз (1947) – журналист в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" от 26 дек. 1972 г.; и Методи Танев (1919-1987) – вътрешнополитически наблюдател на официоза вестник "Отечествен фронт".

  От сб. "Сутрин рано" (1983). Прекаленото познание убива, просто човек понякога се обезверява, когато научи всичко около предмета, който го вълнува. Когато – с други думи, Истината е гола, тя не е особено привлекателна. "Колкото повече зная, толкова по-ясно разбирам, колко малко зная" е другият смисъл на този текст. Оттам и появата на слепеца, който потропва с тояжка към Ада на познанието. Писан е текстът между 1979 и 1982 г. и за мен той придоби по-особен смисъл след изгонването ми по заповед отгоре през лятото на 1981 г. заради критична статия от май 1981 г.. "Дайте му да списва някоя заводска или селска многотиражка, щом толкова иска да се занимава с журналистика, но в популярните масови средства той няма работа" били указанията на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Иван Панев (1933-1990) към сътрудниците му Спас Беловски (1939-2017) и Крум Марков (1945); предаде ми ги на четири очи Крум с добавката: "Знам, че си прав, но много съм малък, да ти помогна", която реплика стана мото на друг текст в сборника ми "Сутрин рано" от 1983 г., отпечатан от пловдивското издателство в тираж 1100 екз. и за около седмица превърнал се в библиографска рядкост не само за посетителите в пловдивските книжарници. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2 Бел.м., tisss.