събота, 30 септември 2017 г.

Ars Poetica – КВАРТАЛНОТО КАФЕНЕ

КВАРТАЛНОТО КАФЕНЕ

На уличка глуха в едно кафене
момиче свари ми кафенце горчиво;
кафето обичам уж сладко, но не…
тя беше така лъчезарна и жива,

че щом ме простреля с блестящи очи,
дъхът си усетих внезапно да спира
и Ангелски хор чух у мен да звучи
три нощи в безсънната моя квартира.

Дал Бог кафенета за левче, за два,
че вече и доста кафе-автомати,
дето през процеп ти цвъкнат вода
и кафенце, и захар съвсем по вкуса ти.

С цигара в ръка и с приятел на крак
ти щерките Евини обсъждай на воля
като зрял мъж или даже като глупак,
заел от Сократ ироничната роля

на древен мъдрец и циник философ,
който в утайката с трепет занича
да открие небесната своя любов
в силует на неземно красиво момиче.

За любов си мечтае в екзотични земи,
по острови чужди в далечни морета,
а тя покрай него делнично шета
и му казва с очета: Ела ме вземи!

Напоследък са дните ми сиви, мъгливи
изобщо неясни, та сам се не трая,
и върти се в ума ми идеята дива,
че Адам в ден такъв Бог изгонил от Рая.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 26 noe. 2012 – edited 30 sep. 2017

петък, 29 септември 2017 г.

Ars Poetica – ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.
Навън е дъжд, такова тъжно време.
Лилав е здрачът зад прозореца
и минувачите като насън се движат.
Една жена с червен чадър пресича
пространството край шадравана. 
Тихо е.
Ръмежът на дъжда едва се чува.
Изтрил е някой от небето птиците,
в небето само облаци. 
Не зная как
със лошите си мисли да се справя,
но времето на този свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято?
(поляна горска, в утрото разцъфнала.
Целувките. Косите ти изтичащи.
Спокойствието. Плахата усмивка.)

Но в тази длан, която знае толкоз много,
днес в тази длан как нищо не остана:
две капки – дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите ти паднал.

Как искам да те видя, да ти кажа...
Подтиснат съм от слабостта си, Обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.
Ала със думи следвам твоите устни,
лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен... и ненаситна жажда
да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън – и дъжд, и облаци, и хора,
и всичко там в мълчание изтича.
Над Пловдив няма птици. Иде Зима.

Сега ще се загърна с малко нежност.

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 2 noe. 1976  edited 29 sep. 2017

сряда, 27 септември 2017 г.

Ars Poetica – МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ


О вие, дето целите сте в рани
и сълзите ви слънцето суши,
спомнете си, че дълго ще ни няма –
молете се за нашите души!

Животът е миг толкова чудесен,
но и човек безкрайно да греши,
с по-възрастен да си учтив е лесно –
молете се за нашите души!

И ние бяхме дръзки и сърдити,
но с времето гневът ни се сниши,
затуй докато гледат ни очите –
молете се за нашите души!

Ветрецът докато косите роши
и Любовта преградите руши,
нещата, значи, хич не са ни лоши –
молете се за нашите души!

Успехи, почести, суетна сладост
щом мярата човешка надвиши,
помнете, дълго няма да сме млади –
молете се за нашите души!

На възгорделия се за награда
съдбата костите му ще троши,
та прошка тук за всяка злост и гадост –
молете се за нашите души!

Лежат без дъх и просякът, и царят
и червей глозга черепа плешив,
а времето едва око притваря –
молете се за нашите души!

Какъвто и да си е маловажно,
кой си след тебе друг ще го реши,
на младия обесник тук ще кажа –
моли се и за нашите души!


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 avg 2008 edited 27 sep. 2017

Документи – КАТО ДВЕ КАПКИ БОЗА (продължение 1)

Продължение 1

КАТО ДВЕ 
КАПКИ БОЗА
№ 4

НИКОЛЕТА ЛОЗАНОВА (1987) – телевизионна водеща, рядко съчетание от визия, висок интелект и самочувствие на най-ухажвана от медиите дама в България.

№ 5
КРИСТИНА ПАТРАШКОВА (1962) – икона на модерната българска журналистика, телевизионна звезда, любим коментатор на реалити формати, интелектуалка.

№ 6
РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ (1964) – много успешен предприемач, инженер и изключително храбър политик антикомунист, четвърти президент на РБългария.

 Пловдив – европейска културна столица 2019 

вторник, 26 септември 2017 г.

Документи – ТУРЛЮ-ГЮВЕЧ С КАРТОФИ

ТУРЛЮ-ГЮВЕЧ 
С КАРТОФИ 

ИВАН КУЛЕКОВ (1951), символ на отчаянието

БОЙКО БОРИСОВ (1959) & ЦВЕТАН ЦВЕТАНОВ (1965) – 
веселите пакостници, любимци на народа 

СЛАВИ ТРИФОНОВ (1966) & ИВО СИРОМАХОВ (1971) –
гении на чалга-културата  

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited 26 sep. 2018
                        

понеделник, 25 септември 2017 г.

Ars Poetica – ОТНОСНО СТРАСТИТЕ

ОТНОСНО СТРАСТИТЕ

Към страстите като към вино евтино недей посяга,
че страстите в живота ни са неслучайни
 
от туй, що писано ти е, не ще избягаш,
а Любовта все пак е съкровена тайна.

На бавни глътки с вкус и унес тя се пие
като виното силно – само от кристална чаша
и вместо той и тя, оказвате се вие,
 а цялата вселена – ваша.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 24 noe. 2012 – edited 25 sep. 2017

неделя, 24 септември 2017 г.

Реплика – ТЕЛЕВИЗИЯТА ВЛЕЗЕ У ДОМА И МИ ИЗГОНИ ПРИЯТЕЛИТЕ

ТЕЛЕВИЗИЯТА ВЛЕЗЕ У ДОМА 
И МИ ИЗГОНИ ПРИЯТЕЛИТЕ

    Телевизията влезе в дома ми като чудесно изобретение на технологията, и докато се усетя, в спалнята ми нахлу шумна пъстра сган от палячовци, които бих държал на поне изстрел разстояние от живота си – Лигльото, дебелакът-готвач, Проститутката с претенции на интелектуален стожер, шоумените с циничните им смешки и вицове, политически кукли на лицемерието, глупешки игри и състезания за Мега-супер голямата печалба, момци и моми с ужасните им прически и татуировки – икони на последния крясък на безвкусието, плюс безкрайно точещи се сериали на глупостта и кича (основно турски, испански, латиноамерикански).

    И вече не остана време за човешки разговор, за неща, които правят живота най-ценен дар. Телевизията от средство за информация превърнаха в най-мощния инструмент за обезличаване, за изгребване на сивото вещество на нацията.

И ЕТО РЕЗУЛТАТЪТ!

    Комбинацията от 212-о място по раждаемост и второ място по смъртност изведе България като държава в позицията на АБСОЛЮТЕН СВЕТОВЕН ШАМПИОН по намаляване и изчезване на население. Първи сме по детски самоубийства в Европа, а на всеки три ромчета се пада по едно българче сред новородените. В края на ХХІ век ще сме 300 хил. етнически българи в държавата със 7 млн. роми, категоричен е изследователят проф. Петър Иванов.


    Всяка година българските граждани намаляваме с около 80 хил. души. Днес на всеки 4-5 ромчета се ражда едно българче и това е от няколко години. Тези данни се крият от обществото, но подобни данни има и в Образователното ни министерство. Ромите са много повече от 1,8 млн. души сега. Още по-страшното е, че България е на първо място по самоубийства или опити за самоубийства в Европа, а може би е и сред челните места в света. Тук годишно сами край на живота си слагат 1 800 българи, и 20% от тях са деца. Т.е. само днес вече са се самоубили или смятат да си сложат край на живота трима-четирима.

    Според Националния център по опазване на общественото здраве, 22% от българските граждани имат психични разстройства, това са 1 617 000 души. Едва една пета от тях – 340 000, са получили специализирана помощ. Това са официалните данни. Истинските данни са много по-драматични: около 60% от българските граждани имат психични проблеми – фрустрация, депресия, разни видове невроза, психоза и пр. (В Европа този процент е 38%, според Евростат.)

    За десетките хиляди икономически и нелегални имигранти държавата дава 1100 лв. на месец и подарява статут на бежанец (гражданин на България), а за над един милион пенсионери с над 40 години трудов стаж – до 270 лв. (много под границата на бедност). С минимална работна заплата от 460 лв. (реално тя е 360 лв.) на човек у нас живеят 3.7 млн. български граждани по рождение. Над 1.6 млн. българи живеят под нивото на бедност с доход до 314 лв. на човек.

    Месечната издръжка на един затворник в България е 1300 лв. Издръжката на едно бездомно куче от страна на държавата е по-висока от минималната пенсия тук и много по-висока от детските надбавки. Издръжката на един пес в София струва на държавата 300 лв. месечно. При 35 лв. помощ за отглеждане на дете, кучешките са 300 лв, докато минималната работна заплата от 460 лв. след задължителните данъци и осигуровки реално е 360 лв. (около границата на бедността) , а минималната пенсия от 157 лв.  е далеч-далеч под границата на бедността). За да покрие основните си разходи, всеки гражданин се нуждае от 600 лв. след задължителните данъци и осигуровки. 

    И това е използвано от шепа хора у нас за тотален външен психо-соматичен контрол над гражданите. България е като кокошка, която със сетни сили пърха с крила обезглавена...*

КОЙ СИ! ЗНАЕШ ЛИ ЗА СЛУЧВАЩОТО СЕ ТУК И СЕГА?

    Животът на една нация се движи в циклична спирала - от ред към хаос, явно в момента преживяваме тотален срив и обезсмисляне на всичко, което сме учили и възприели от поколенията преди нас. Преживяваме период на тотален цинизъм и лицемерие.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 25 sep. 2017
___
* Вж. репликата на Ivan Ivanov ·СВОБОДА И ДЕМОКРАЦИЯ ИЛИ РОБСТВО –  http://www.vestnikataka.bg/…/%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%B…/

Ars Poetica – МЪРТВИТЕ ПРИЯТЕЛИ

In memoriam*
МЪРТВИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Полягат мъртвите – крайпътни знаци,
полягат близките, приятелите скъпи;
край всеки кръстопът и всяко скъпо
на сърцето място
полягат, страшно хубави,
приятелите мъртви. 

И не дръвчетата, със сочен плод отрупани,
не ниви добруджански, тежък клас налели,
остават свидните непрежалими мъртви –
жестоки знаци, че и тук били сме някога,
оттук към глъбините лъкатушил пътят ни
.

Оглушителна, дъждовна стелеш се, тишина
над селища, където хич не бяхме мъртви,
и как заеквате вий там, врати, прозорчета,
а дворчето занемарено с чешмичката сълзи
 и крушата, нападната от дървояди, 
под вежди гледа, излъчва самота унила,
кървят под шумата презрели ягоди
и смесват се сезоните, годините летят, 
а лозичките с мустаци щръкнали 
кикотят се, пак с вятъра си бъбрят,
и зайците се намножили доста,
 и гълъбите подивяват вече. 

Как всичко живо мястото си пази
как прилежно се развива
и не спираш ти, Живот,
прекрачвайки ни с
боси, напукани пети!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 25 sep. 2017
–––
* В памет на Данко от Гурково край Балчик, поета Йордан Кръчмаров (1948-1986).

събота, 23 септември 2017 г.

Ars Poetica – КУПУВА ЛИ СЕ ЛЮБОВТА

КУПУВА ЛИ СЕ ЛЮБОВТА


Часовникът на нейната ръка –
часовникът, когато си я любил,
и тя до тебе – гъвкава река...
Но в пясъци реката се изгуби.

Косите – разпилени в горски мъх,
на устните – червилото и тушът,
и ти – от чара й обсебен мъж,
капризите й пак и пак ще слушаш.

Клепачите притворила в екстаз –
в сражение пленена бригантина,
а пленник бил си, вече без компас
и в самота животът ти премина.

Какъв е този дяволски копнеж
по милата, която те целува!
Друг начин няма времето да спреш,
ала любов с пари не се купува.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 oct. 2007 – edited 23 sep. 2017

петък, 22 септември 2017 г.

Ars Poetica – КРАЯТ НА ЛЯТОТО

КРАЯТ НА ЛЯТОТО


Утре, мен когато няма да ме има,
пак ще бъде лято, пак ще си любима,

в плажовете дълги с пясъците топли,
легнала на хълбок, мида ще изчоплиш

и върху седефа на черупка сива
ще съзреш отново колко си красива.

В кипналата пяна, там – посред вълните,
само мен ме няма, че съм си отишъл.



Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 13 sep. 2007 – edited 22 sep. 2017

четвъртък, 21 септември 2017 г.

Документи – СЪСЕЛЪТ СОКРАТ СУПЕР-СТАР

СЪСЕЛЪТ СОКРАТ СУПЕР-СТАР*

ОТЛИЧИТЕЛНИ БЕЛЕЗИ И НАВИЦИ

      Нападнал къщата ви в активния си период, съселът копа дупки в тавана, сачака под стряхата, колонизира дори подпокривното ви лично пространство. Веднъж влязъл у вас, изяжда гипсо-картона, окачения ви таван, изолацията, кабелите ви за връзка с приятели и всичко-всичко, абсолютно всичко, което докопа.

      На тавана или по етажите, съселът влиза в гардероби, дрешници, мазета, складови помещения за ябълки, орехи, круши, лешници, грозде, праз, лук. Основна храна са му кофти новини, гадости, смразяващи ужасии, които складира неуморно. Гризе всичко наред – чанти, дрехи, патъци, покъщина и мисъл. Може и да ви прекъсне тока, прегризвайки кабелите на тавана и в стените.

      Съселът е нагъл и лесно ще го откриете. Може да го намерите да гнезди в гардероб с дрехи и обувки, в кухненските шкафове, в големи кутии и къде ли не. На таванчето ви настъпва истински погром – гризе дограма, дървения, вещи. Яде всичко, особено когато опитва по своя си стил да си създаде последователи.

      Съселите пренасят бълхи в дома, уринират по тавана или на други места в дома, миризмата им осмърдява всичко родно, мило. Причина да ги усетите веднага след пробуждането им е адската гюрултия. Тропане, гризане, гнусно мляскане от места, където у нас, в България, си играят на демокрация или си се чифтосват, са в състояние да подлудят дори кроткия доверчив българин!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 sep. 2017
––––
http://www.manager.bg/reklama/trayna-zashcho-iztichat-kadri-ot-reklamnite-agencii

понеделник, 18 септември 2017 г.

Документи – ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

ПОСЛЕСЛОВ КЪМ „УЧИТЕЛЯТ ПО МЕЧТИ”

ЗА УМЕНИЕТО
ДА СЕ МЕЧТАЕ
    
     – Не виждам за последния четвърт век "демокрация" по-унизявано съсловие от даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителите имали някогашните поколения българчета, в условията на Царство България.
    – И аз.
    – За учителя им по математика ми е разправяла колко била изненадана, че го вижда в най-обикновени домашни дрехи да копае в дворчето си в Пазарджик.
    – Аз също съм имала респект.
    – Сега масово се подиграват на даскалите, ама то вече не са и учители в онзи смисъл на думата, т.е. личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които се озъртат на всички страни откъде ще им долети някоя неприятност.
    Мани! Гадно е.

   – В последната си учебна година в пазарджишката гимназия майка ми печели голямата награда от училищната им томбола, както ми е казвала, виенски модел, с извити крачета и пищна розова дамаска на цветя, холова гарнитура от диванче и четири стола, вероятно – и маса.

    – Ехааа!
    – Студент във втори курс, бях се захванал да възстановя цялата тази хубост: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой вече застаряла боя работа бая трудоемка, та ми отне около месец време. Мечтаех столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан лъскави, както и да обновя вече прокъсаната дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на нашите, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция – че да се захвана вече с боядисването, лепенето и сглобяването на тази хубосия. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук си е бая труден за обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивки, характерни за виенската мебел изобщо. И досега ме е яд, като си спомня.
    – То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?!

    – Вечно усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък просто липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Имам и други случаи, кога ме е спирал или е мърморел, когато не е успял да ме спре.
Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай: в антрето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон мраморни плочки – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден по площ колкото носна кърпа, пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено.
    Трети случай – в моята стая, дето вече заживяхме с жена ми и двете щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по една от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира вече по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.
   Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен похлупак се отмести и видях небето над главата си.

   Та това – по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна къща насред Мараша в моя роден Пловдив, пак майка ми е причина, той й се дразнеше, но пред нейната женска стихия нямаше как да не отстъпи.

    – Малеее! Не го знаех. Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

    – Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка (мотопед), в груби залъскани, изтумбени на колене панталони и кирлива ватенка на гърба, майка го води да види къщата, и Дъртия (както му викаше) им даде три хиляди лева да ги добавят към техните към хиляда и петстотин, с лишения сбрани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се наел за още хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите й.
    Баща ми беше и против моето учене в София; пак майка ми е причина да не ме спре. А той по онова време вече работеше насред столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюро и стол, дето приемаше рекламации (оплаквания) от софиянци за купените там стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал татко да види резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на майка ми и на колегите, че ей на! – синът му бил сред приетите да учат в Университета, докато издокарани дами и господа кършели ръце и ронели сълзи, че рожбите им не се класирали.
    По онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да каже човек! Като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И защо ти беше това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен бях, когато ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полировам и аз с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на конвейер, а по онова време си беше наистина работа за майстори, всяко нещо на ръка се правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир от разни видове екзотична дървесина махагон, абанос, палисандър, от липа, череша, ясен, орех, дъб и пр.

    През лятната ваканция между трети и четвърти курс в СУ-то занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си поисках само да ми осигурят пари да си набавям материали за градежа и за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за да разширя стария гириз. И само тогава баща ми дума не рече.
    Това не ми пречи сега да го ценя и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив обаче, хич не се разбирахме, все едно на различни езици говорим.

    – Нормално.
    – Наследеното материално е нищо, но са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си българин. Наоколо мъжете бяха все докачливи самохвалковци, пияндета, белотаджии; като него друг просто не съм срещал.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 sep. 2017
___
Илюстрации
Горе:  Пролетта на 1945 г., татко, тъкмо върнал се от фронта в Унгария с медал за храброст.
Долу: Пролетта на 1942 г., баща ми (в средата) - калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...