ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИНПЛОВДИВЧАНИН (717.)
Колкото и хубаво да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967)
6 sep. 2017*
ЛЯТОТО КРАЙ КИТЕН**
Споменавам те, татко мой,
който си на Небесата,
и често те сънувам,
и се питам: Какво правиш в съня ми?
Нещо важно ли идваш да ми кажеш?
Лятото в Китен щях да се удавя –
хлътнах от плиткото в дълбока яма,
но никой не разбра, затаих го у мен си.
Това знаеш ли, татко мой?
Позволих ли си някога да го узнаеш?
Когато ме биеха по лицето с юмруци и думи,
криех се в бараката с кюмюра да изплача унижението,
но не ти се оплаках ни веднъж.
Когато станах голям, явявах се в твоя дом
само за да се похваля с успехите си,
но премълчавах неприятностите, които следват
всеки нормален мъж в неговото възмъжаване.
Един-единствен път се изкуших
да ме видите двамата с майка
как умело се бия на боксовия ринг,
и вие дойдохте на онази спортна площадка
в подножието на Бунарджика, в Пловдив,
току зад черквата "Свети Мина",
където бях кръстен чак в седмата си година.
Ех, как съжалявам, че ви поканих!
Видяхте ме как падам под ударите
на онзи мой противник – боксьора срещу мен.
И после у дома за този злополучен боксов мач
дума не обели, нищо не ми рече.
И знаех, че не ти е било никак приятно
да виждаш сина си как губи на ринга.
Но то си бе, разбира се, нещо в реда на нещата.
Защото вече бях преживял лятото край Китен,
когато за пръв път се уплаших за живота си
и някак от само себе си проумях:
за да си човек, по-важно е
да се научиш да губиш като българин –
без хленч, без да размазваш сълзи и сополи.
Защото онова лято на 1961 г. край Китен
е първият ми урок по мълчание,
научен от теб, мили татко,
Дърводелецо неизвестен и мълчалив,
който си на Небето
Споменавам те, татко мой,
който си на Небесата,
и често те сънувам,
и се питам: Какво правиш в съня ми?
Нещо важно ли идваш да ми кажеш?
Лятото в Китен щях да се удавя –
хлътнах от плиткото в дълбока яма,
но никой не разбра, затаих го у мен си.
Това знаеш ли, татко мой?
Позволих ли си някога да го узнаеш?
Когато ме биеха по лицето с юмруци и думи,
криех се в бараката с кюмюра да изплача унижението,
но не ти се оплаках ни веднъж.
Когато станах голям, явявах се в твоя дом
само за да се похваля с успехите си,
но премълчавах неприятностите, които следват
всеки нормален мъж в неговото възмъжаване.
Един-единствен път се изкуших
да ме видите двамата с майка
как умело се бия на боксовия ринг,
и вие дойдохте на онази спортна площадка
в подножието на Бунарджика, в Пловдив,
току зад черквата "Свети Мина",
където бях кръстен чак в седмата си година.
Ех, как съжалявам, че ви поканих!
Видяхте ме как падам под ударите
на онзи мой противник – боксьора срещу мен.
И после у дома за този злополучен боксов мач
дума не обели, нищо не ми рече.
И знаех, че не ти е било никак приятно
да виждаш сина си как губи на ринга.
Но то си бе, разбира се, нещо в реда на нещата.
Защото вече бях преживял лятото край Китен,
когато за пръв път се уплаших за живота си
и някак от само себе си проумях:
за да си човек, по-важно е
да се научиш да губиш като българин –
без хленч, без да размазваш сълзи и сополи.
Защото онова лято на 1961 г. край Китен
е първият ми урок по мълчание,
научен от теб, мили татко,
Дърводелецо неизвестен и мълчалив,
който си на Небето
и ме гледаш внимателно и хладно отгоре
с очите на картечар от Голямата касапница,
завърнал се с орден за храброст в Пловдив.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 6 sep. 2021
Илюстрации:
- 1961 г. На черупчестия нос край Китен с баща ми;
- 1981 г. Порта на Бачковския манастир, с баща ми.
–––
* През август на трийсетина метра от плажа край Китен, пред изтегналите се на пясъка стотици летовници, газейки във водата, без да умея още да плувам, изведнъж пропаднах в дълбокото и пълзешком, на четири крака успях самичък да издрапам на плиткото, без дума да спомена за това пред нашите.
** На този ден, 6 септември, в десет часа късно вечерта през 1983 г. сам в стаята, без близък в софийската клиника "Пирогов" издъхнал баща ми – прост, наивен, доверчив мебелист дърводелец, който не разбираше нищо от политика и беше лъган и използван от тарикати и измамници, но за мен, наред с проклетият Борис Дявола от Пазарджик (1900-1972), бащата на майка ми, си остава и до днес еталон за чест и достойнство, независимо кой ни управлява държавата и кой идиот се гаври с нас, българите в собственото ни отечество. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
