Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 26 април 2019 г.

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

 МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария: 
Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен. 
Заплака Мария, аз очите си трия 
и се правя на глух, и по-точно – смутен. 

И стана тогава, и тръгна тъй гола, 
по-гола не бях я съзирал до днес; 
в окото ми сякаш заби се топола, 
и даже по-лошо, бе влязъл цял лес. 

Останал без дъх, гледах как се облича, 
косите как реше и въси чело; 
тя беше все още уж мойто момиче
жена като всички, с добро потекло, 

такава разкошна, омайна и сладка – 
да имах патлак, бих го взел начаса, 
бих си теглил куршума, и значи накратко, 
бих удавил в кръв свойта грешна душа. 

Когато Мария там другаде нейде 
открие достойния кротък жених, 
назад дяволито към мен щом погледне, 
то аз ще съм вече отдавна убит.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 apr. 2019

Илюстрация:
- Авторът в годината, когато писа този текст (долу).

ЗДРАВИТЕ СИЛИ

   Нива на щита представи със плодна и рохкава угар,

   ширна и триж преорана, а много орачи из нея –
   карат ралата във впряга, насам и натам ги възвиват.

   Омир, "Илиада", из ХVІІІ песен

ЗДРАВИТЕ СИЛИ

   
10.06.1998. 

  Шест сутринта... Семейство Гаванкови* ми поставя задачка от етичен характер: синчето им не заслужава дори тройка, а им била нужна петица, че момъкът щял да кандидатства нещо си някъде си. Десетина учители сме в тих стрес от издевателството. И най-идиотското – синчето шета из училището и наляво-надясно разправя как с връзки всичко на този свят се постига. Има вероятност Мамин Ваню да го изкараме пълен отличник.

  Реши ли дяволът да те ритне, няма да го направи с копитото, ами с човешки крак! Същият ден. Един по обяд. Приключих оформянето на годишните оценки по Български език и Литература. Ани, момичето, от чийто записки, виждам ясно, е преписвал маминият, получава от мен четворка, маминият – поръчаната петица. Какво направих ли! Ани си получи точно колкото заслужава според мен, надутата оценка на Ваню, при обстоятелството, че фамилията на Ани и семейство Гаванкови живеят врата до врата, та мисля си, красиво се получава. Две нощи не спах да измисля наказание, което да е Пирова победа за наглеците. Или само си търсих оправдание за мекушавостта. Представях си погнусата, която ще отрови идилия между двете съседни фамилии. Отказах се да бъда съдник: че кой съм! – просто даскал с най-нисък обществен статус. С нещичко да съм се облагодетелствал?! Не съм! И оставих отмъщението да зрее у нахалниците. Това оправдава ли ме? Не ме оправдава. Жал ми е за онова неизвестно българче, което ще бъде с нокти и лакти избутано от някой Мамин Ваню
**.

   
12.06.1998. 

  Пред Христос върви гръмогласният и многострадален Йоан Предтеча. Йоан тръбял за идещия подире му Месия. Психологически трик! Не бива книгата ми да се навира в очи. Искам да се говори за нея, преди да са я видели. Стила в "Кардиф" заех от древноелинските поети. Внушенията са срещу комунизма, като идея и възглед. Сборникът ми излиза из крайните работнически квартали на Пловдив. Писал съм го заради изстраданото жизнелюбие на нацията, показана не толкова като територия на жеста, а на съпротивяващия се дух.

  Дали някогашният учтив колега Върба Чавдарова (1929) от младежкия "Комсомолска искра" ще разбере? Чавдарова е фанатичка; приятна е за окото, докато не разполага с власт. Човещината й оспорва див фанатизъм у надменния партаец изобщо. Нейна е приказката: "И магаре да турят шеф на вестника, и него ще подкрепям, щом отгоре наредят", двусмислено уж
изречено: хем поклон към БКП (БСП, ДПС, ГЕРБ и пр. партии с прекрасни имена), толкова и с филибелийски сарказъм. Типичната днес българска партия допуска избор не като лично право, а като ритуал за освещаване с лозунги и байраци въздигането на някой креслив тарикат за лидер.

   
14.06.1998. 

  След обяд гостувах у семейство Петър и Райна Петрови. От 10 до 13 ч. с приятеля Емил Калъчев (1932-2013) бъбрихме за "Искрата", за идеята на Върба Чавдарова да пише книга за "миналите през редакцията", както тя се изрази. "За тези неща най-напред аз трябва да напиша" – рече Емил. Оказа се, Коста Странджев и неколцина, сред които и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев, Димитър Бакалов, Йордан Акабалиев осигурили височайша подкрепа на пловдивската партийна управа, за да се види бял свят младежкият вестник на 5 януари 1959 г.

  Пиша тези неща и двете ми посещения някак се преливат едно в друго – откривам, че в разговора ни с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали все неща от живота, отнасящи се кажи-речи до един и същ исторически отрязък от 1945 до 1959 г. Емил се държи като пришелец в Пловдив от неговото родно Карлово, Петър Петров – със самочувствие на раснал в културното средище на България. Склонен съм да повярвам и на единия, и на другия.

  Изглежда съм се поувлякъл, та на тръгване от Петрови побелелият вече 75-годишен домакин (напомня ми Марлон Брандо от филма "Кръстникът", рехави мустачета, бялата косица, разпиляна на букли, същият бабешки ханш и позабавени жестове. Та този мои драг приятел с вида на великия актьор зина на изпроводяк: 

  – Усещам, има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко, има

  Казвам лекомислено:
  – Може в това да ми е чарът. 

  А той сериозен продължава: 
  – Виж какво, моето момче! В отношенията ти с жените може и да е така, но в мъжка компания...!? Стар съм вече, болнав съм, нямам я онази моя някогашна енергия да те поизпитам, както аз си знам. Що ли ми и трябва! Но сигурен съм, има несъгласие у теб, нещо недоизречено. Ще го разбера някой ден

  – Притеснява те вестникарският ми рефлекс вероятно – подхвърлям. 

  А той:
  – Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш. Да, това е: хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!

  Всъщност, разправи няколко случки, дето е пряко замесен, и една от тях се откроява с печал, присъща на Чеховите сюжети, само че то е по-добро и от разказ на Чехов, че ухае на Балканския полуостров, не на Руска степ. Двама са героите: 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски. Няколко месеца прорез има между двата епизода в драмата. В първи епизод действието се развива в Търговската гимназия (Сградата ми е позната, учил съм в тази сграда, когато бях 14-16-годишен); вторият епизод е пред фото-студиото на пъпа на Пловдив, срещу кино Балкан. В резюме, месеци преди Девети (ІХ.1944.) учителят не написал "отличен" на старателния ученик, според ученика, заради политически симпатии, които открил у младежа; в касапницата след Девети, крайно притеснен, същият даскал среща бившия си ученик и го моли за помощ; очевидно в негово лице открил единствения, дето би го спасил от глутницата доносници и убийци на новата власт. Помощта е отказана: младичкият Петров нямал влияние над Народната власт, убеден е в нейната правота, не съчувства на даскала, който жестоко го подценил преди месец-два. И се разделят: единият – удовлетворен, окрилен от щастие, че получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпки на сомнамбул, самото Отчаяние. Ден по-късно из пловдивската Главна се разчува слух: военен
камион прегазил велосипедист. Досещате се може би, прегазеният се оказва учителят по френски. Дали сам се хвърлил под колелата или камионът го преследвал и успял да го прегази...

  Чудно ми е, че 75-годишният днес някогашен идеалист, възпитаник на престижния Френски католишки колеж в Пловдив, още не е в състояние да се отскубне от историята: 

  – Ама така старателно се бях подготвил! – ломоти с издути като кокоше дупе устни. – Още помня онзи урок наизуст. Чуй, бе. Чуй! Що не щеш да ме чуеш? Урока си знаех мо та мо (дума по дума)! 

* * *
  Поскърцвайки с чисто новите си ботуши и в новичка военна униформа, членовете на правения в тила военновременен вестник "Щурмовак", там сред австрийските планини в ранната пролет на 1945 г. срещат някакъв интелигентен на вид мъж, който мълчаливо ги наблюдава с вид на паднал от небето. Споменава го този факт Лальо Маринов – Ламар (1898-1974) в героичната си автобиография. На тръгналите да освобождават света"от отровната му плесен" (стих на Никола Вапцаров), всичко вече им било от ясно по-ясно, особено какво става там, където под писък на куршуми и грохот на снаряди се гърчат обезобразени души. Този смахнат интелигент изненадал нашите хора. Всъщност, какво ли знаем ние за австрийците?

  Същият Лальо с дата 15-16 март 1947 г., месеци преди да се родя, ниже стихотворение, образец на партийно нагаждачество: 

На Николай Райнов

Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
--------
Сега е друго време – 
непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти.

  Думата "здрави" ми направи впечатление. У нас "здрави" е от епохата на Чичко Сталин. Здрави са прогресивните сили на Партията ръководителка и пр., а интелигенцията... ами тя е кекава, на нея здравите сили не могат да й се доверят. "Кекава интелигенция" е от ранните ми детски години.

   
17.06.1998. 

  "Арт-клуб" – вестничето на пловдивските културни дейци, се списва с доста апломб, все около горно до. Тези фалцетни напъни "па колко сме гневни", "колко сме ценни", "колко страдаме за Отечеството и унижения българин", мисля си, бая як комплекс избиват. Съответстват на епичните борби на 75-годишния бивш счетоводител*** с разликата, че той наистина е унижаван през целия си досегашен живот и има основание да е рязък и гневен, подписвайки се не със своето стереотипно име Петър Петров, а с романтичния псевдоним Василен Ведров. Подобен род примадони, както научавам от статиите им, стиховете им, интервютата им, спомените им, задевките, разказите им и доколкото познавам не повечето от тях, ще си умрат провинциалисти: напомнят Вазовите "чичовци", Ботевия "Кръстю Пишурка", Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина и Гуньо Адвокатина на Алеко Константинов. Ето щрихи от груповия им портрет!

  Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен, галеник на бивши фактори в Тодор-Живковия Писателски съюз. Пришълец от Ямбол; стиховете му са метафорични, римувани и ритмувани прехласвания пред собствения лик. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., се върти все около новите властници – от ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев до Бате Петьо (президента Петър Стоянов
****). С единия си пил биричката, с другия заглеждали мацки зад витрината на бирхале "Каменица"...

  Огнян Сапарев (1942). Всеядно. Много неща, и навсякъде – с рогата напред. Кандидатира се за президент, късо време бе шеф на Българската национална телевизия; защо ли го пропъдиха обаче? Може би не пасна на конюнктурата и го туриха ректор на Пловдивския университет. Брат му Славян Сапарев в еуфоричните дни и месеци след Десети ноември беше председател на пловдивския Съюз на демократическите сили. Чудесно време, детският период на родната лъже-демокрация, на гневния вестник "Свобода" и на луди надежди. Огнян Сапарев е духовен баща на групичка възпитаници на Пловдивския университет: Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и неколцина проспериращи в политическия батак на тукашната ни общинска управа, като поета Красимир Обретенов (1950-2016), например.

  Тодор Биков (1957-2016). Гл.редактор на вестничето "Арт-клуб". Бивш семинарист. Всеотдайно влюбен в собствения си измислен образ. По сътворените от него ребуси с претенция за поезия разбирам, че го веят славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието; сред местните сноби пазарджиклията Биков се движи със самочувствието на човек с аристократично потекло, а пък си е пришълец и в сферата на поезията.

  Георги Петров (1945). Някога ни попълваше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда човешки. Бивш секретар в градския комитет на ДКМС в Сливен и протеже на Дража Вълчева. Днес пак е шеф, само че на вестник "Марица", с най-висок тираж в Южна България. Гошо е от Кичукпариж
*****. Майка му, помня, я погребаха някога с искрено уважение, като ятачка от антифашистката съпротива. Петров е автор на ядовитата забележка към двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря по време на нощно дежурство в печатницата: "Не го защитавайте вий Бояджиев! На Бояджиев баща му... частник". Репликата на Върба Чавдарова "Заемаш място на някое наше момче" би могъл да я изрече и синът на ятачката.

  Владимир Янев. Роден през 1950 г. Син на Атанас Янев –
зам.-кмет на Пловдив, което се титулуваше зам.председател на пловдивския градски народен съвет, по-късно другарят Атанас Янев назначиха гл. редактор на местния партиен всекидневник вестник "Отечествен глас". Владко е върл почитател на Владимир Маяковски и Прокълнатите френски поети. След университета честно замина да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – етичен колега, остана журналистка в същия "Отечествен глас", и след като съпругът й напусна поста главен редактор. Чедо на хора от бившата местна власт, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено когато си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в бойките поетически среди на някогашна София от 1965-70 г. млади бохеми и литературни побойници. Вакханалният около началото на осемдесетте поет и мой набор Кирил Кадийски (1947) нежно го иронизираше заради позите му да се прави на несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции да се уподоби, външно да замяза на неудобен за властта: "Виж го! Кърпи си одеалото с ей таквиз кръпки, а баща му е шеф на втория град в България". Владимир Янев, днес любим университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните телци "Арт-клуб"; и това, според мен, си е все същият негов стил на показност в умозрителна, експлоатирана от ловки политици стара теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев май искрено си вярва. Тъй мисля.

  Тези мили персонажи не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе не е лична оценка. Отношението ми към тях иде от средата, която е истинското мое отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини рожби любави, които – носейки се по повърхността на събитията, живеят единствено с представата колко са достойни, па каква ценност за народа е присъствието им в нашия мил роден общобългарски пейзаж.

   
19.06.1998. 

  Завчера с Божидар Чапъров (1941) – археолог по специалност, а днес горд собственик на мижава книжарничка срещу местния Дом на културата, водим бая дълъг мухабет в кафенето срещу училището. Сънувал ме бил предната нощ как омайвам колежка.

  – И ето, че днес се срещаме! – реди ги ей такива едни ухиленият до уши Божо. 

  Казвам:
  – Още не ми е минало за седесарския вестник. 

  А той: 
  – Прав си, братле. Не ми прощавай!

  Божидар Чапъров през пролетта на 1990 г. е причина да се размина с длъжността главен редактор на местния седесарски вестник "Свобода", като член на назначена от Кръглата маса тричленна комисия – Николай Казанджиев, Константин Аджаров, Божидар Чапъров, застана на страната на Казанджиев и срещу лидера на тогавашната Християндемократическа партия Аджаров, туриха за главен редактор неизвестния дотогава Здравко Атанасов, понеже Здравко наскоро излязъл от затвора и бил безработен, докато аз си имам постоянната учителска работа. Показах на Божо отзива на Исак Бехар за книгата "Кардиф", печатан в "Арт-клуб"-чето на Биков, и Божо разпери лапи: 

  – Радвам се за теб, приятелю. Това да се чува!

  Като съм го питал десетина години след онзи конкурс, след като същият Здравко Атанасов почти успя да затрие вестника "Свобода", що отклонил кандидатурата ми, Божо дружелюбно рече: 

  – Много нежен ми изглеждаше бе, братле!

  Чапъра е от някак оцеляващите в трудни условия за предприемача у нас и съм си мислил край онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя, май действително съм бил твърде наивен за точно този вестник в мътилката след Десети ноември.

   * * *
  Чета Тончо Жечев, "Българският Великден". Много фин хумор откривам в книгата, както и мила ирония при портретуване на автентични образи от родната ни история. Привидно разказвачът е сдържан в коментара, ала отзад се надсмива, сякаш се хили (неприятна дума, но тук си е на място) с широко отворена уста над нашенските български простотии. Разкошен е Тончо-Жечевият образ на Стоян хайдутин, Стоян войвода от Габровския балкан, преобразил се в архимандрит Йосиф, впоследствие – игумен на основания с награбеното от хайдутлук Соколски манастир – колоритен предтеча на Алековия Ганьо, по-вакханален с действителната си житейска драма. Което пак настоява, че живият живот е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия. 
  
Пловдив – културна европейска столица 2019

Plovdiv, 10 uni 1998 – edited by 26 apr. 2019

Илюстрации:
Разрушената от невежествената власт Аптека "Марица" (горе);
- Пожарът, изпепелил архитектурни шедьоври в Пловдив (долу).
___
* Имената на тия две семейства съзнателно промених. 
** Мамин Ваню е прозвище на пловдивския кмет от ГЕРБ заради ролята на мамчето. 
*** Петър Петров, вж. "Мосюто" от "В бездната на безверието", изд.1998 г.,
**** Вж. http://bosia.blog.bg/politika/2013/01/18/i-sotir-cacarov-izpluva-ot-skandala-s-agent-quot-viktor-quot.1043556 
"...КОЙ Е ПЕТЪР СТОЯНОВ? 
***** Пловдивски квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
****** Промених имената. Бел.м., tisss.