ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (898.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (898.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

   30 jan. 2001   

  Тези "приятели" ли са нашите говорители? Разградена и разколебана България на доверчивия простодушен българин стана идеалното място за фарисеи и книжници. Изненадва ме как авторите от вестничето на културните дейци в моя роден Пловдив говорят, както си представям, с ръмжащия тенекиен глас на Георги Пирински, същия самодоволен мъж, най-млад сред министрите на соца с присъщата му надменност.  

  31 jan. 2001 

  Господа другарите, които подреждат отвращението си до озлоблението във в. "Арт-клуб", до такава степен ме притесниха с последния креслив брой от януари 2001 г., че сутринта подир нощта, в която до късно го четох, сутринта, значи, се събуждам целия схванат от нерви. От година насам не ми се беше обаждала острата болка в кръста – все едно двайсетсантиметров нож, забит до над коляното. Какво правят мои текстове сред посланията на недобити "партайци", като Мастагарков, Куцаров, Георги Петров и подвизаващи се там с авторитетната си титла университетски преподаватели? Слаба ракия ли съм, че ме зарадва фактът, дето отпечатали текста ми в предишния брой на вестника? Каква работа имам сред онези хубави хора там!

  Антракт за нашумелия роман "Името на розата"

  

  23 fev. 2002. 

  Читател от Харманли:

  – Струва ми се, дразни те не романът, ами отношението на елитарните лит. кръгове към Умберто Еко и съответно – елитарният статус, който книгата му е придобила. И за мен то е дразнещо... Това обаче, което ме смущава, е категоричната ти присъда над личността на автора, изречена с такава страст. Има различни очи, през които може да се погледне към един испански галеон. През очите на адмирал Нелсън вероятно това е кораб с голяма водоизместимост, яка огнева мощ, но бавно подвижен и съответно – лесна плячка за две маневрени английски фрегати. За добър мебелист-дърводелец без интерес към корабоплаването галеонът би бил чудесно свършена работа, тъй че и дърворезбите, и позлатеният дървен Сан Себастиан, монтиран при носа на кораба, биха изпълнили душицата му с възхищение, без изобщо да го интересува жестоката колониална политика на някогашна Испания. За хлапака, който играе на челик  – или испанския му еквивалент, на пристанището в Барселона преди 400 години, галеонът би бил нещо безкрайно интересно и красиво, докато за циничния еднокрак просяк на ъгъла при кръчмата "Пияната русалка" галеонът би бил само още един скапан кораб и благородниците, които слизат на брега – поредните супер-богати скапаняци. Чиста случайност е кой от тях си ти, а и кой от тях съм аз, в момента когато романът "Името на Розата" се е оказал в ръцете ни, и не е ли едно от качествата на писателя да умее да гледа през различни очи? 

  Колкото до този роман като "интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота", както се изразяваш, това не важи ли и за която и да е друга книга? 

  Оправдаващият се автор:

  – Карамба, прав сте! Накарахте ме да се почувствам брадясал еднокрак тип с две патерици и чувал сух хляб край пристанищната кръчма "Пияната русалка". Понеже имам изблици на романтизъм чат-пат, а и понеже все пак съм оптимист по природа, решително избирам да съм едно от хлапетата, които играят на челик, обаче не край пристанището на Барцелона, да речем, ами по някоя от прашните улички на вашето Харманли. И ми водите в резултата с цели петстотин бройки. Това е положението! 

  Всеки от нас ще се запъне като магаре на лед върху личното си мнение. Обаче имам известно морално предимство: защитавате позиция, която е общо мнение на огромна група почитатели на знатния професор, докато комай съм сам с отрицанието. Което е готино, да речем, от позицията на един ъ-ъ-ъ... Чарлз Буковски. Добре... предавам се, прав сте! Това слага ли край на спора ни? Викам, да минем към по-весела тема... Що се отнася до испанските галеони, над множество от подходи към галеона като могъщ боен кораб, пропътувал съм тържествено и храбро океана с над две дузини подобни галеони, които дързък авантюрист малоумник беше купил на безценица от залязваща латиноамериканска компания и пробваше през Атлантика на буксир да си ги довлече до Европейския материк за разфасоване, в скрап да ги превърне. Ахмашка му работа! Е, от далаверата ни нищо не произлезе. Океанът погълна почти цялата вехта армада от тежкоподвижни обречени корита – изпрати ги на океанското дъно, а като прилежен почитател на драмата, ме помилва, тъй да се каже, и така с плуване брус, на собствен ход се добрах до пясъчния златист чудесен плаж край Китен. Защо точно край Китен, ако питате, тук вече нямам смислен отговор.

  Бъдете здрав! Кеф ми е да спорим. Ако това може да се нарече спор. 

  Намесва се трети, вероятно херцогиня с латиноамериканска фамилия:

  – Не знам що ще да е това "морално предимство". Горният цитат ме кара да мисля, че ще е нещо, което придобиваш, заемайки позиция, различна от общоприетата. Та си спомних за Джордано Бруно (и Чарлз Буковски е готин пример) и си се зачудих дали заради моралното предимство името му е стигнало до мен, или заради нещо друго?! Кому е нужно моралното предимство?

  Оправдаващият се автор:

  – Не ми е по-ясно, отколкото на вас, драга. И дали пък отговорът не е във въпроса? Истината не идва от едно място, а от много места, и обикновено сме свидетели как ни представят част от истината за нещо цялостно и завършено – както да речем, Цялата истина. Има притча при дзен-будизма как петима слепи гневно спорили какво е слон*. Ами че и Разпването на Иисус дали не е отговорът за т.нар. "морално предимство"?! Ако Вселената е дело на Свръх-разум (извънземни, Господ, Йехова, Аллах и прочие), основата на вътрешната ни вселена пак трябва да е духовна, а не материална, понеже материалното е в плен на времето, докато духовното или нравственото, демек, не е в плен на времето.

  Та така!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 fev. 2022 

–––

* ПЕТИМАТА СЛЕПЦИ И СЛОНЪТ  (древна индийска притча):

    Петима слепи вървели из пътя. Срещу тях се задал слон.

    – Пазете се, иде слон! – извикали минувачи към слепите.

    Любопитство обзело слепците.

    – А какъв е слонът? – попитали. – Покажете ни го. 

    Тогава минувачите помолили ездача: 

    – Спри за малко слона! Тези слепи искат да узнаят какъв е той.

    Ездачът спрял слона и петимата слепи започнали да го опипват. На единия от тях под ръка попаднал хоботът, на втория – крак, на третия – коремът на слона, на четвъртия – ухото, на петия – опашката. Опипали те слона и ездачът го подкарал нататък. Тогава минувачите запитали слепците:

    – Е, сега вече узнахте ли какво е слон? 

    – Знаем, знаем! – отговорили петимата. 

    – Тогава кажете ни що е слон, според вас.

    Слепият, който опипал хобота, рекъл: 

    – Прилича на дебела змия, свита на кълбо. 

    Слепецът, който опипал крака на слона, възразил: 

    – Извинявай, грешиш! Слонът прилича на дънер. 

    Слепият, който опипал корема на слона, се изсмял: 

     – Ама и ти не си прав! Слонът е като бъчва за вода.

    Четвъртият, който се случил при ухото на слона, поклатил глава:

    – Ама че сте заблудени! Слонът е като листо на филодендрон.

    Онзи, който пипнешком изследвал опашката на слона, се обърнал към останалите: 

    – Ай, как се лъжете! Слонът съвсем не е, както го описвате, а е като корабно въже.

  Притчата онагледява едно от основните начала във философията на дзен-будизма, бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (897.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (897.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

   03 fev. 2001   

   До стр. 176 действието се развива през 1904 година. Адриан Леверкюн е студент по теология в Хале, 200-хиляден град по онова време, старо средище на лютеранството в Германия. Пак там се посочва какъв е почеркът на Леверкюн:"...с равно подредени, малко старомодни, донякъде претрупани букви, изписани по-вероятно с краснописно перо (…); сбита писмена реч, написана сякаш с шифър, изпъстрена със ситни вметки и поправки, но аз отрано бях добре запознат с техниката му на писане и можех винаги да разчитам без затруднение почерка му". Леверкюн в онзи момент е 19-20-годишен.

  Стр. 180: "отстъпничеството е акт на вяра, всичко е и става в името на бога, особено отпадането от него". Замени понятието "бог" с понятието "комунизъм" и ще се получи някакъв вид откровение за отреклите се от партийната практика някогашни величия*; променяйки формата, свивайки наляво или крайно надясно (СДС, Гелеменовите явни фашисти, националсоциалистите на д-р Иван Георгиев, сина на лингвист от световна класа проф. Владимир Георгиев**, отричайки се от своя обожаван Карл Маркс, Ленин, Сталин и пр., те са сякаш същите до Десети ноември 1989 г. праведни, праволинейни партийци, които не престанаха да възпроизвеждат версии на все същата – в основата си болшевишка, колкото идеалистична, толкова и печална философия на омразата.

  Всяко разсъждение, според представата им за етичност, е заклеване пред олтара на човеколюбието, в действителност обаче не познавам по-ловка, по-извратена система за манипулирането на огромни множества доверчиви хора. Значи, когато се отрича от комунизма като практика и идея, отстъпникът (дисидентът) остава пак в комунизма и толкова по-извратен, понеже химерата продължава да се просмуква сред българите, но вече не от един извор, едно политбюро, една Москва, не от един единствен вожд, а от нароили се вождове, партии, движения и политически формации, които доверчиво възприемаме за демократични.

  Демократични ли... О, какви жестоки подмолни боричкания за лидерство! О, какви срамни сцени с подмяна на протоколи, огласяне на срамни истини за този и онзи! И в крайна сметка, оказва се, с малки изключения новичките политически формации все са оглавявани от хора на бившата Държавна сигурност или от възпитаници на висша партийна школа в СССР или в Тодор-Живкова България. Тези верни синове и дъщери на комунизма под приятни за ухото наименования и идейни платформи: Евролевица, Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическа партия на Стефан Савов, Радикал-демократическа партия на Елка Константинова,обновената и преустроена БСП, чието име е присвоено, крадено, понеже през 1990 г. в българския политически живот съществуваше официално регистрирана съвсем друга формация под това име, докато партийците още се водеха членове на столетницата БКП. Чуя ли някой да се тресе от бяс, да бълва зли думи, хищно да напада това или онова, казвам си: този е "партаец". Вирусът у него е влязъл толкова дълбоко, че нещастният с тези по бесовски опулени очи плаши, и преди уста да е отворил.

  Но що значи "комунизъм" за изскубналите от себе си семената на тази маниакална злост? Комунизъм е всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; комунистът се бори за "благото на цялото човечество", изтръгвайки човешкото. Любовта се заменя с безпределна вярност към Партията (неслучайно с главна буква), и това се изразява в скандиране на лозунги по площадите, покрай паметници от миналото, в бойки речи, громящи врага. "Свобода, братство, равенство!" им е любим лозунг именно понеже е удобен от всички гледни точки. Истината се затулва, например, с "Правда" – вестник, известен с лъжи, но се затулва и с море от информация, представяна едностранчиво, докато същественото съвсем целенасочено се премълчава, както практикуват медии, обслужващи властта. За издевателствата, за влиянието на чуждата дипломацията при съсипване и разграбване на цели държави, за разпространяването на ислямистките изстъпления и пр.

  Този вид жестока партийна дисциплина неизменно е подривна организация срещу правото на отделната личност да взема самостоятелни решения по съвест, да твори извън стройните редици на фанатизираните правоверни "най-достойни". Партаецът по нрав се тресе от амбиция да преформулира естествените начала на човешката ни общност, да преобърне с главата надолу дори самата природа***. Това е схематизъм, изведен до водещ принцип спрямо човечеството и човечността. Претенция, огласена още с Комунистическия манифест през 1848 г. в провинциален немски вестник. Маркс проектира планетата като концлагер с камери за подслушване, наблюдение и охрана в името и заради Свободата и Прогреса. Един образцов Big Brother в екстаза на бясно усъвършенстваща се електроника, когато човекът, всеки от нас, е внимателно следен какво пише, какво говори, какво мисли. Цялата дивотия се таи в девиза "Партията не греши". Например, "люспенето" след първите еуфорични месеци след основаването на СДС не беше ли в стил на типичен за партаеца на БКП, мотив: "аз знам, аз вярвам, че си права,/ когато съгрешиш дори!" (Христо Радевски, "Към Партията"). А може би "Лидер на световния прогрес и хуманизъм" е по-малко фалшива табела?!

 "Д-р Фаустус" във формата на роман представлява огромно есе, стои на границата между художествения жанр и философската публицистика. Това е и размишление за участта на таланта в модерната цивилизация. Чрез внушения на художествения стил Томас Ман предупреждава: преди да сме изяснили механизма на неандерталщините, идеята за човечно общество на добронамерени хора си остава неосъществим блян. Фанатизмът, лицемерието, алчността, възгордяването на обявилите се за лидери на прогреса, изживяващи се като разпоредители на света, тържествуващите пошлост и посредственост, крясъците на тълпата "Да бъде разпнат!" не са още докрай осветени. Ренесансът у нас не е приключил, не сме още прекрачили отвъд Средновековието у себе си. Томас Ман обсъжда Германия и нейната участ, всъщност: обсъжда Западна Европа и нейната участ; извън вниманието му са Русия, Източна Европа, Балканите.

  Чета "Д-р Фаустус", а в ума ми е плътната прегръдка на най-обикновения българин както с Руското културно великолепие, тъй и с мракобесието, лъхащо откъм Русия на болшевиките, напоследък откъм Русия на КГБ. Тези две Русии няма как като българи да не ни вълнуват. Българската книжовност и култура от Х-ХІІ век е стимул за подвига на Русия и духовното й величие в атмосфера на внимателно планиран световен хаос.

  Стр. 181: "…онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста". Т.е. главното, прозорливото непременно е изтеглено отсам показността; мислят го за срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – едно твърде строго свръх-Аз.

  Стр. 183. По повод… Индуцирано от прозата на Т. Ман. Пародията е важна съставка на изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи своя чар, губи и интелектуалната си енергия, става нещо и самодоволно, и назидателно. Пародията, самоиронията е изместване на фокуса: Непосветената публика в най-първия момент по инерция продължава да възприема с подобаваща сериозност ситуацията, образа, сюжета, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност не долита кискане, смях, кикот. Това е освежителен душ, втурване на игривото. То е празник на интелекта: Ах, дяволе! Досещам се какъв номер си ни погодил! – И следва потупване, побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлинка помежду ви. Затова високите постижения в изкуството нашепват на детето у всекиго от нас: "Животът е игра. Не се възприемай твърде сериозно. Стига скованост, присъща на манекен зад витрина!" Това е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот в многонационална общност на добронамерените хора.

  Стр. 223: Рюдигер Шилдкнап: "може би над тридесетте, пише стихове в свободен размер, критични статии, къси разкази, стегната проза, превежда от английски (стр. 225), извънредно, дори детински весел мъж, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор. Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги нозе, ръцете му бяха изящни, с дълги аристократични пръсти и цялата му осанка неоспоримо джентълменска" (стр. 226-227).

      Следва

Plovdiv, edited on 18 fev. 2022

Plovdiv, edite on 19 fev. 2022

Илюстрации:

- Фарисеите винаги са властни в храма.

- Учител да си, то не е занаят, а мисия.

___
* Т.нар. дисиденти.

** Акад.  Владимир Георгиев (1908-1985), един от преподавателите ми в I курс през учебната 1967-1968 г. в Софийския университет. Изпитът ми по езикознание при него трая не повече от пет минути. Вж. http://e-nasledstvo.com/index.php/2014-11-23-12-13-15/164-nagradata-na-fond-akademik-vladimir-georgiev-poluchi-prof-penka-burova
*** По времето на Сталин в болшевишка Русия са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели етнически общности са прехвърляни в безлюдни области на Сибир (татари, евреи, кавказки племена). Бел.м., tisss.